Имам изключителната привилегия да ме приеме маестро Амброджо Маестри, с когото се познавам от по-рано и когото имах удоволствието да гледам в „Любовен еликсир“ в Париж. Той се съгласи на интервю, но после си казахме, че ще си говорим, ще направим приятелски разговор. Естествено, има много интересни моменти в биографията му и няма да избегна въпроси, които засягат началото на кариерата му, какво се случва по-нататък и въобще как е стигнал до този път.

Кой откри таланта ви?

Таланта ми откри баща ми. Той беше страстен почитател на операта. Бях на 9 години, когато ме записа в музикалното училище да уча пиано. Така започнах с музика, преди пеенето. Затова трябва да му благодаря. И ще му благодаря цял живот, макар че вече го няма. Първият човек, който искаше да ми преподава пеене, но най-вече как да подхождам към музиката, защото музиката е нещо много важно, беше баща ми.

Други музиканти? Макар, че в Италия във всяко семейство всички са музиканти.

В семейството ми няма музиканти. Само баща ми, който имаше много хубав глас, но за съжаление, не е учил музика, защото това струва много пари. А той е трябвало да работи. Но страстта си я има. И при майка ми също. Но най-вече у баща ми. И той прехвърли своята страст върху мен. Към операта и също към песните, към музиката изобщо.

Кога гледахте оперен спектакъл за пръв път?

За съжаление всъщност никога не съм гледал опера! Единствено когато е трябвало да работя. Но спектакъл – никога! Знам, че е нещо странно, но имам и други колеги, които не са особено пристрастени към операта. Всъщност, истински влюбеният в операта не върши нашата работа, той ходи да гледа опера. А ние я правим. Това са две различни неща. И по-добре да си останат разделени.

И как започнахте всъщност? Да учите пеене или просто решихте и станахте оперен певец?

Имахме семеен ресторант, а аз нали учех и пиано, освен това тренирах баскетбол. Дори бях в младежкия отбор на родния ми град, който няколко години играеше в А група. Така съчетавах училището, спорта и пианото. След войнишката служба всяка вечер клиентите на ресторанта ме слушаха да пея и да свиря. После казваха „Ама какъв е този твой глас?! Пееш по-силно от всички! Защо не отидеш да учиш?“ Идваха хора, които редовно ходеха на опера, в Ла Скала, в други големи театри. И тогава ме заведоха в Милано при маестро Сорезина, който е бил пианист на Бениамино Джили. Беше на повече от 90 години! Отидох при него. Той ме попита „Знаеш ли Риголето?“ Знаех горе-долу нещо, че е бил гърбав, но не и какво пее. „Ти нали четеш ноти? Прочети това“ и ме накара да изпея част от „Риголето“ и ми каза „Виж, другите идват тук, за да им „извадя“ гласа. Ти трябва да идваш тук, за да те уча как да си го задържиш вътре, защото имаш цял багажник глас. Така че аз не мога да ти преподавам“. И ме посъветва да отида в родния ми град Павѝа, близо до Милано. Той се обади лично по телефона на певец, който бе направил голяма кариера, тенорът Умберто Грили, който също вече не е между нас. Този певец много пъти беше замествал Павароти, в много спектакли и в много театри. Тоест, за да заместваш Павароти, трябва да си наистина много добър. И така започнах да уча с него. Шест години правехме само вокализи! Защото такъв беше методът му. Той казваше „Ти не можеш да пееш. Нямаш природно даден глас. Трябва да учиш, трябва да разбираш, с една дума, трябва да правиш определени неща“. И имаше невероятно търпение! Цял живот ще съм му благодарен, защото неговите уроци ми бяха много полезни, особено сега. Ходех на уроци в 9 сутринта, защото след това трябваше да работя в ресторанта на родителите ми – подреждах маси и сервирах. И сега, когато имаме репетиции сутрин, аз вече съм готов, защото съм учил винаги сутрин. На някои певци им е много трудно да работят сутрин, на мен никога. Работата ми беше след това. За мен ученето не беше работа, а удоволствие! Аз работа си имах. А дали съм избрал да съм певец? Не, не съм избирал това. Просто опитах. Смятам, че ако трябваше да избирам дали да стана певец, не бих могъл. Защото един оперен певец трябва да има в основата глас, но трябва да има още много други неща: музикалност, да може да изразява чувства, наистина толкова много качества трябва да притежава певецът. Така че пеенето е дисциплина, не е работа. Дисциплина, и то трудна! Сега си давам сметка за това, след като пораснах и станах възрастен човек. По-рано, когато бях млад, се забавлявах. Сега обаче трябва да се пазя, като застудее си стоя вкъщи, винаги трябва да внимавам да не настина, да не ме заболи гърло… Сега за мен пеенето вече не е работа, а дисциплина.

Имате ли идол?

Идоли певци? За мен, като слушах Марио Дел Монако, идол беше той, когато бях по-млад. Но после, когато се захванах с тази работа, разбрах, че всички певци за мен са идоли. Включително и последните велики певци баритони, например Брузон, Нучи… И когато си достигнал такова ниво, успял си да направиш кариера и продължаваш да пееш така, това значи, че нещо в тебе помага да се раздаваш на публиката. Щом публиката ти ръкопляска и те харесва, това означава, че си велик певец! Иначе не би достигнал до този праг – като тях, да пееш по целия свят и то толкова години! Може да ти харесва един или друг, за мен обаче всички певци, които са успели да задържат една толкова дълга кариера, защото са наистина големи певци, за мен те всички са идоли за слушане.

Кога и къде беше дебютът?

За мен кариерата започна в малки, да ги наречем, театърчета, където изнасях концерти. И винаги си спомням, че ми плащаха нещо равно на днешните 50 €, даже и по-малко. И когато се прибирах вкъщи и казвах на приятелите си, и най-вече на онези, които идваха в ресторанта, че съм ходил да пея и са ми платили, никой не вярваше! Защото за тях човек пее, когато е доволен. Чудех се как да им докажа, че са ми платили, но никой не ми вярваше. Казваха „Глупости!“ и не вярваха.
А първата ми роля беше Монтероне в „Риголето“. Направих я във Вашингтон. Защото на едно прослушване в Арена ди Верона ме беше чул Пласидо Доминго. Дойде при мен и забележете, много умно от негова страна, тъй като имах глас, но не бях играл още нищо, и той, какъвто голям артист и професионалист е, ми каза „Не, няма да пееш Риголето, ще пееш Монтероне“. И така изпях Монтероне, много ми ръкопляскаха, харесаха ме. Ето това беше първата ми роля. Във Вашингтон, под диригентството на Пласидо Доминго. Беше много хубаво. Той тогава ръководеше операта във Вашингтон.

И идваме до Вашата роля фетиш. „Фалстаф“.

Първият ми Фалстаф беше в Ла Скала. Бях на 31 години. И трябва да кажа, че се явих на прослушване сутринта, пред маестро Мути, който ми каза „С теб искам да направя Фалстаф. Отмина времето, когато Фалстаф правеха певци на края на кариерата си. Днес ще го представим с млад, силен глас“. После ме накара да направя „Силата на съдбата“ партията на Карло ди Варгас, която ме заведе в Токио.

Тези две роли и по-специално ролята на Фалстаф ги учих една година с маестрото на пианото и най-вече с Марѝз Флаш, французойка, която е била асистент-режисьор на Джорджо Стрелер. Спомням си как работеше тя. В продължение на цял час ми казваше „Седнѝ!“, аз сядах. „Сега станѝ!“ Аз се изправях. „Сега вървѝ!“, а те ме наблюдаваха. И после тя ми каза „Не! Ти сядаш и после ставаш като човек на 30 години. (Аз бях на 30). Трябва да се движиш като старец!“. Сега успявам, защото ме болят колената. Но тогава не го правех. И тя ми казваше „Не! Аз ти казвам „Станѝ“ и ти скачаш веднага. Ако кажеш на някой едър, възрастен човек да стане, той първо се подпира, и се надига с усилие. Трябва да ме накараш да видя, да почувствам умората!“

Това за мен беше една година учене, извън вокалната, музикалната работа, трябваше да изучавам героя си с всички негови най-малки, незначителни нюанси. И само Ла Скала можеше да ми даде тази възможност. Аз наистина дължа всичко на Ла Скала. Цялата си кариера, защото моят Фалстаф го играх в целия свят, пак благодарение на тях, защото ме научиха както никой друг не можеше да ме научи. „Трябва да бъдеш един от инструментите в оркестъра, казваше Мути. В тази опера думите са най-важни, дори повече от музиката. Забрави за Верди и начинът по който трябва да го изпълняваш. Трябва да пееш сякаш си в кръчма. Фалстаф е пял по кръчмите. Ето това е правилният начин“. Мути искаше да присъствам на всяка репетиция с оркестъра и да знам във всеки един момент какъв инструмент свири. „Да си певец е едно. Да бъдеш част от оркестъра е нещо съвсем друго“.

Това става през 2001 г. И оттогава вече двадесет години непрекъснато пеете Фалстаф. А имате ли свое виждане за ролята и ако се разминава с изискванията на екипа, успявате ли да прокарате това виждане?

Имам своето собствено виждане за Фалстаф и за мен той не е, както казвах, като „Любовен еликсир“, който играх тук, в Париж. Фалстаф е много по-дълбока личност. Фалстаф те учи на толкова много неща от живота. Това е последната опера на Верди. Оказва се неговата най-веселата опера – опера буфа, а Верди не е писал опера буфа! Никой не вижда в нея Верди. Заради тази невероятна дълбочина, която има във Фалстаф. Затова, когато някои режисьори искат да префасонират Фалстаф в нещо, което не е Фалстаф, тогава се надявам, че тези хора по някакъв начин ще разберат, че не са на прав път. Въпреки това тези режисьори си остават с идеята и вървят напред към оня Фалстаф, който са си представили. И когато на генералната репетиция видят, че нищо не се получава, идват в гримьорната ми и казват „Ти си направѝ ролята, която винаги си правил“.
Ако ти пет, шест седмици правиш нещо, което после не става, и идваш да ми кажеш аз да си правя ролята, която си знам… Тогава не им казвам, че се ядосвам, а им казвам „Победѝ музиката на Верди, Верди е победителят“. По всякакъв начин и във всички случаи! Защото в различните подходи към персонажа трябва да се водиш от музиката, която е свежа, красива и съвременна. Тя вечно ще бъде съвременна, нищо че е писана през 1890 гозини. Също като музиката на Моцарт, която е самата свежест! Това е Фалстаф! Та когато търсиш различни подходи към подобен персонаж в такъв шедьовър трябва само да си кажеш „Ще правя това, което е написано!“ Защото сега мисля, че когато вървим напред към тази работа, към онази дисциплина, за която говорех преди малко, трябва да се обръщаме към нашето минало. Ако продължаваме напред в този дух, рано или късно ще си блъснем главата в стената.
Без да гледаме миналото си не можем да гледаме в бъдещето. Нашето бъдеше е нашето минало, което се е случило преди нас. Тези, които са направили това преди нас, са били много добри. Те са познавали хората, които пък са познавали великите Верди, Пучини, и други, родени по онова време. И са знаели какво искат да кажат великите. Ние трябва да търсим в бъдещето си нашето минало. Според мен. Надявам се, че вървя по този начин, иначе ще е лошо.

Това е много интересно. Има ли постановка, която да Ви е особено близка, да Ви е особено приятна да правите?

За мен постановката, която винаги е в сърцето ми, е първата постановка, която направих с Джорджо Стрелер в Ла Скала и която е едно прекрасно нещо! И все пак, постановката, която наистина ми е особено любима, е онази на Робърт Карсън, с която обиколихме света, която беше нещо изключително, а най-напред беше поставена в Лондон. Там съм истински англичанин. Не знам дали сте гледали тази постановка? Много е красива. Същата постановка бе пренесена от Лондон в Ла Скала, в Япония, после и в Метрополитън и много се харесваше. Постановката обиколи света. И тази постановка ми е в сърцето, защото работих наистина много с Карсън. Карсън ме побърка! Но трябва да кажа все пак, че правият беше той. Вървяхме по ръба на бръснача! Между драматичното и смеха. Това е Робърт Карсън. Велик режисьор! На него дължа много.

А преди да започнете в 2001 г. с Мути в Ла Скала?

Преди Мути всъщност нямаше нищо. Концертите, за които ви разказвах, когато не ми вярваха, че за това получавам пари. Защото аз едновременно учех и работех. Учех, за да пея „Риголето“, но и работех в ресторанта, защото трябваше да си плащам обучението. Цялото ми учене е било на частно. И доста скъпо. Затова преди Мути няма почти нищо. След Мути, след Ла Скала има толкова много! Но така е по-добре! Мога да кажа, че направих своя дебют направо в Ла Скала! Имах невероятен късмет.

А кога разбрахте, че сте звезда? Понеже и тук в Париж видях колко много Ви се радваха?

А, не, аз звезда не съм. Звездите са другите. Аз съм човек, който, да речем, е решил да си върши работата, дори и грешейки, защото не всички неща могат да се направят добри, красиви, но нали и тестото не винаги бухва.

Опитвал съм се да направя невъзможното – да покажа на хората, които са си платили, за да дойдат да чуят мен и колегите ми, да им помогна да прекарат час или два различни от обикновеното. Това, което ви представям в момента е онова, което умея да правя. Разбира се, моят първи Фалстаф не е като последния! Защото колкото повече го играя, толкова повече успявам да вникна в героя. Последният ще остави някаква горчивина в устата, защото няма да е вече млад. Опитвам се да видя и обратната страна на медала.
Но никога не съм се чувствал звезда. Чувствам се като човек, който си върши работата в спектакъла, както и всички останали. И най-хубавото е, че накрая публиката си излиза с настроение, защото се е забавлявала и е прекарала няколко часа, различни от обичайното за нея. Добре дошла е музиката и добре дошла е операта, с която прекарваме малко по-различно време!

Видях, че публиката наистина Ви обича.

Да, защото я карам да се усмихне. Понякога малко преувеличавам, или не точно преувеличавам, а ако е възможно, правя дребни неща, с които разсмивам публиката. Най-вече когато има тишина. Понякога малката тишина прави малки неща (когато Адина „неочаквано“ дръпна тирантите му в „Любовен еликсир“ в Париж, той така изкрещя, че публиката се разсмя – бел. автора)
Например, когато пях в „Джани Скики“ в Мюнхен в Баварската опера, там има говорни сцени и вместо да кажа нещо на италиански, го казвам на немски. Крещя schnell, schnell, вместо да извикам „Бързо!“ на италиански. Или като ги гоня, пак крещя „Вън!“ на немски и хората много се смеят. Това са дребни неща. Или пък променям нещо съвсем малко. И хората се смеят, те са дошли да се забавляват. Но както казах, дребни неща, които изобщо не се отразяват на работата ни.

Видях, че имате опит с български певци, познавате български певци и сте пял с български певци. Да кажа, че Красимира Стоянова и Орлин Анастасов Ви поздравиха.

Много се надявам да се видим пак. Навярно в България, която е земя, както и Италия, на велики таланти! Гена Димитрова, Гяуров, и още толкова много! Земя, която със сигурност много обича операта. Надявам се, че някой ден все пак ще мога да дойда да направим нещо с Орлин, би било наистина хубаво.

А с кои сте пял в спектакли?

Пял съм с Орлин, с мецосопрана Мариана Пенчева, която ми е приятелка. Пял съм с много, не си спомням всички. Е, пял съм с Гена Димитрова, извинявай! В „Силата на съдбата“ в Арена ди Верона се запознах с нея! С Красимира Стоянова, разбира се. Не помня всичко. Много „Фалстаф“ във Виена сме изпяли заедно.

Как се чувствате в Париж далеч от италианската кухня? Макар, че аз видях точно срещу апартамента ви има италиански ресторант с италиански вина.

О, аз винаги наемам апартамент, за да знам, че можем поне да си готвим по италиански, доколкото е възможно. Но все пак тук, в Париж, няма проблем. Харесвам френската кухня. Нямам проблем с нея. Не е все пак китайска кухня. Знам какво ям. Френската кухня е световноизвестна.

Понеже говорим за кухня, знаем, че Шеф Маестри също е много известен. И ако ни сподели някоя негова рецепта, много ще се радвам.

Ами аз ям понякога ризото, понякога спагети. Най-важното нещо е варенето, времето на варене. Важи и за спагети, и за ризото, но особено ризото, като се изпусне моментът, превари се, оризът става за лепене по стените! Когато ям навън, ям и двете. Така че любими рецепти нямам. Понякога предпочитам да хапна хлебче със салам или с прошуто, всичко е добро за мен. А сега през зимата… Вчера например ядох касулè, което е много известно френско ястие и е много, много добро, мога да кажа. Аз съм отворен към всякакви кулинарни опити. Разбира се, има хубави неща и не дотам хубави. Но предпочитана рецепта май нямам. Е, ризото например ми харесва, защото произхождам от земята на ориза! Но ако ми приготвиш хубава паста, за мен няма проблем.

Орлин Анастасов ми каза, че сте много добър готвач, че готвиге отлично.

Е, отлично, не знам. Но умея да готвя, защото идвам от семейство, където всички готвеха. Така че аз нямаше как да не готвя. Все пак съпругата ми готви много добре. Затова предпочитам тя да сготви. Аз само наблюдавам и после ѝ казвам „Това е по-добро, това не.“ Така че повече ми допада аз да правя забележки, иначе тя ще ме критикува. Много ми харесва да опитвам и после да кажа „Хм, тук липсва сол, тук нещо друго“. Като шеф.

Джорджия, ще ми кажеш ли ти някоя рецепта, която Амброджо обича? Примерно за ризото. Ето една хубава рецепта от генуезката кухня.

Имате ли салсича, (леко пикантна италианска наденица) в България? Съвсем просто е. Трябва салсича и малко червено вино. Слагате малко лук, който се запържва с малко масло и малко олио, към него се добавя една шепа ориз. Може и повече. Една шепа е една порция. Трябва да стане прозрачен, разбъркваш го около минута, след което добавяш капка червено вино и разбъркваш, добавя се наденицата на парченца. Тя оставя специфичен аромат. Трябва да се обели първо. Тогава добавяш виното. Като го сложиш в горещата смес, алкохолът му се изпарява. Продължаваш с бульона, месен или зеленчуков, какъвто предпочиташ. Двадесет минути го готвиш. Оставяш го да почине. Можеш да добавиш още малко червено вино. Така ароматът на виното се усеща. Може да се поръси и малко пармиджано. Всичко това си върви заедно. Ето това е за мен едно добро ястие.

Творческото портфолио на Амброджо Маестри не е много разнообразно. То включва най-важните опери на Верди, малко белканто и няколко веристични творби.
Джузепе Верди – „Аида“, „Бал с маски“, „Битката при Леняно“, „Набуко“, „Отело“, „Риголето“, „Силата на съдбата“, „Симон Боканегра“, „Травиата“, „Трубадур“, „Фалстаф“.
Гаетано Доницети – „Дон Паскуале“, „Любовен еликсир“ и „Лучия Ди Ламермур“.
Разбира се „Селска чест“ на Пиетро Маскани, „Ла Вали“ на Алфредо Каталани, „Палячи“ на Руджеро Леонкавало, „Адриана Лекуврьор“ на Франческо Чилеа, „Андре Шение“ на Умбарто Джордано, „Джани Скики“, „Тоска“ и „Мантията“ на Джакомо Пучини.

В пресата:
„Днес никой не се съмнява, че Амброджо Маестри царува над „Фалстаф“. И това кралство, той го разширява от година на година. Вече излезе петото DVD, което го увековечава в творбата на Верди… Продукцията, заснета в Метрополитън опера, е изцяло транспонирана към 20-и век, но всичко е с финес и вкус, които правят този запис забележителен. Амброджо Маестри изпя „Фалстаф“ навсякъде, без да чака да загуби гласа си, както се случваше твърде често с други певци. Той няма нужда от допълнителни подплънки, за да бъде автентичен; той е актьор, който владее героя си през цялото време, който го изживява в момнта…“
Laurent Bury, ForumOpera.com

„Трябва да се спомене прекрасният Скарпия, изпят от баритона Амброджо Маестри. Тъй като наскоро той се появи в „Любовен еликсир“ като Дулкамара, някои неосведомени хора го смятаха за неподходящ за ролята на злия полицай, но скоро бяха разочаровани. Маестри оправда фамилията си, майсторски се включи в „Te Deum“ и беше перфектен мъчител във второто действие с ужасяваща смърт (както подобава на веристичната опера)“.
La Vanguardia – Roger Alier

„С нетърпение очаквах интерпретацията на Фалстаф от Маестри, откакто се възхитих на невероятното му изпълнение на измамния „доктор“ Дулкамара в миналогодишната продукция на Метрополитън опера на „Любовен еликсир“. Тогава, както и сега, мощният бас-баритон на Маестри се издигаше във въздуха с лекотата на свирка от мощен локомотив – без загуба на пара дори във високите ноти. Но майсторството му в тази роля надхвърли пеенето. Представянето в събота отбеляза двеста и второто изпълнение на Маестри в тази опера и е вярно да се каже, че той се справя все по-добре. Със своите 6 фута и 5 инча височина и носейки тежест, която нямам право да разкривам, Маестри лесно улавя общата картина на завладяващия комичен характер на Шекспир в цялата му, бих казал, ужасност. Независимо дали е ядосан, щастлив, самодоволен, самоироничен или просто жаден, героят на Маестри предизвика смях у публика, която изглеждаше възхитена от всяко негово движение. Ние се смеем, когато Маестри се кара на Бардолфо и Пистола, че се осмеляват да изтъкнат „честта“ като оправдание за отказа да изпълнят заповедта на Фалстаф (L’onore! Ladri!). Когато се противопоставя на наблюденията на госпожа Форд за обиколката на стомаха му, Маестри предизвиква сълзи от смях, разказвайки своя (силно изкривен) спомен като млад, красив и елегантен паж на херцога на Норфолк (Quand’ero paggio del Duca di Norfolk). И когато очите на Маестри светват от перспективата за „ménage a trois“, след като Алис невинно отбелязва, че Мег я следва, веселието се доближава до неистови граници“.
CNY Café Momus, Дейвид Ейбрамс 2013 г.

http://www.ambrogiomaestri.com/about