Съдбата на Орфей, победил със звука на своята лира адските сили, е най-яркият оперен мит. Митът за свръхестествената сила на музиката, която, поставена в служба на любовта, побеждава смъртта. С него е свързана и историята на операта, започнала в началото на 17 в. в барокова Италия с операта „Евридика“ – на Якопо Пери и на Джулио Качини във Флоренция през 1600 и „Орфей“ на Монтеверди в Мантуа през 1607 г. Списъкът допълва „Скърбящият Орфей“ от Доменико Белли, чиято премиера е била отново във Флоренция през 1616 г. Продължаваме с римската премиера през 1619 г. на „Смъртта на Орфей“ от Стефано Ланди. Двете големи и много популярни днес опери са „Орфей и Евридика” от Кристоф Вилибалд Глук от 1762 г. и „Орфей и Евридика или Душата на философа“ от Йозеф Хайдн от 1781 г. Хайнрих Шюц, Луиджи Роси и Жан-Батист Люли също пресъздават с музика живота на тракиеца Орфей. От българските композитори отделям „Орфей и Родопа“ балет от Цветан Цветанов представен през 1960 г.

Ето и кратки истории на изброените творби.

„Евридика“ от Якопо Пери и Джулио Качини с либрето на Отавио Ринучини представена на 6 октомври 1600 в двореца Пити за сватбата на пронцеса Мария Медичи и Анри IV. Партията на Орфей изпълнил сам Пери. Тя е оцеляла до днес, но никога не е поставяна. (Двамата композитори създават и операта „Дафне“, която не е оцеляла).

„Орфей“ музикална приказка от Клаудио Монтеверди с либрето от Алесандро Стриджо, по гръцката легенда за Орфей. Написана е през 1607 г. за годишния карнавал в Мантуа и днес се смята за едно от най-ярките произведения на барока.

„Смъртта на Орфей“ пасторална трагикомедия в пет действия от Стефано Ланди. Посветена е на папа Пол V. Либретото създава съм арторът по „Приказка за Орфеей“ от Анджело Полициано от 1484 г. Представена е в Рим през 1619 г., но другите опери по този сюжет се приемат по-добре и тъй като в творбата на Ланди има комични елементи тя е забравена.

Вдъхновен от мита „Орфей и Евридика” на Глук на свой ред се превръща в мит. Виенската версия, а след нея и парижката, дълго време били смятани от музикалните историци като отправна точка за реформата на Глук, като възраждане на оперния жанр, освободен от условностите на барока.

Трябва да се знае обаче, че дълго време тези две първи партитури били непознати за публиката, тъй като се играела версията от 19 в. на Ектор Берлиоз (части от парижката версия той адаптирал за мецосопрана Полин Виардо). Във виенската версия партията на Орфей била написана за кастрата Гаетано Гуадани на 33 години по време на спектаклите. Освен това в първата версия Глук използвал твърде характерни за времето инструменти като шалюмо, корнет и английски род, заменени в Париж от обои и кларинети.

Музиката на Орфей била композирана през зимата на 1761/62, а лятото на 1772 представена на фрагменти в тесен кръг на „приятели на реформата“. Премиерата била на 5.10.1762 г. в градския театър във Виена за празник на австрийския суверен. Това било театрален спектакъл, събрал най-добрите артисти на Виена за представление за избрана публика. Дирижирал сам авторът. Реакцията на публиката била сдържана. Обвинявали Глук, че в операта му „страстите не са ярки“, „преходите от едно към друго емоционално състояние са прекалено бързи“. Едва след няколко спектакъла настъпило разведряване, въпреки че мърморенето на консервативните дворцови кръгове продължило. Скоро след това партитурата била отпечатана в Париж. В Италия в преработен вид била играна в двореца в Парма като част от триптих, наречен „Празници на Аполон“. През 1774 г. дошъл ред на парижкото представление с нов текст на френски, с добавени вокални, танцови и инструментални номера и с нови щрихи, които направили оркестрацията още по-великолепна.

„Когато започнах да пиша музиката на тази опера имах намерението да я избавя от всякакви злоупотреби, промъкнали се в оперите поради суетността на певците и отстъпчивостта на композиторите, които така дълго развалят италианската опера. Исках да огранича музиката в операта до рамките на действителното й предназначение – да служи за засилване на изразителността на поезията, без да става причина за прекъсване на действието и да го охлажда чрез излишни украшения“ – казва Глук.

Вероятно най-точно описание на ситуацията по време на премиерата на операта дава музикологът Анна Амали Аберт: „С оглед на заглавието публиката е очаквала да види една нормална италианска опера. Това, което й се поднася, не е нищо друго освен монументални идеи на така странните балети, само че във формата на опера. Вместо разкошните, често сменящи се декорации, имало четири големи картини, познатата, изкусно заплетена мрежа от интриги, е заменена с праволинейно произшествие, като носители на голямата идея, на мястото на шестте или седемте действащи лица, които движат действието, виждаме само три. Хорът участва в действието наравно със солистите, а вместо стереотипната смяна на речитативи и арии е налице поредица от компактни, големи сцени. Несъмнено дори на културната виенска публика е било необходимо известно време, за да асимилира тези новости, като за нейна чест трябва да кажем, че това време не продължило дълго“.

Следващото голямо претворяване на мита е от Йозеф Хайдн и неговата опера „Орфей и Евридика или Душата на философа“. Написана е през 1781 г. и чак до средата на ХХ век не е била поставена на сцена. Либретото е на Карло Франческо Бадини по мита за Орфей и Евридика, разказан от Овидий в „Метаморфози“.

След като патронът на Хайдн принц Николаус Естерхази умира през 1790 г., Хайдн пътува до Лондон, където получава поръчка за поредица от симфонии. Импресариото Джон Галин му предлага да напише опера за кралския театър, но поради разправия между крал Джордж III и принцът на Уелс получава отказ.

Партитурата е частично завършена, но е издадена едва през 1897 от издателство „Брайткопф и Хертел“.

„Орфей и Евридика или Душата на философа“ има премиера на 9 юни 1951 г. в „Театро дела Пергола“ във Флоренция под диригентството на Ерих Клайбер и с изключителен състав – Мария Калас – Евридика, Борис Христов – Креонт, Марио Фрозини – Плутон, Тиге Тигенсен – Орфей.

В музикалната история на мита включвам и балета „Орфей и Родопа“ от Цветан Цветанов, поставен от Анастас Петров в Софийската опера през 1960 г.