На 17 декември Нов Симфоничен оркестър с диригент Петко Димитров изнесе своя концерт, като солист беше виолончелистът Станимир Тодоров. Прозвуча симфония №4 в ре минор оп. 120 от Роберт Шуман и двата концерта за виолончело и оркестър на Камий Сен-Санс – №1 в ла минор, оп. 33 и №2 в ре минор, оп. 119.
Създаденият от Юлия Христова състав, не пропуска да представи един от основните си солисти. Забележителната кариера на Станимир Тодоров минава през обучения в НМА „Проф. Панчо Владигерав“, през „Академия Менухин“ в Гщаад, Парижката консерватория, през „Камерата Лиси“ в Гщаад, оркестъра на Датското радио, оркестъра на Романска Швейцария в Женева, оркестъра на Монте Карло. Повече от десет години той е в оркестъра на „Театро Колон“, Буенос Айрес.
През всички години той непрекъснато и преподава – в Кралската консерватория в Копенхаген, Консерваторията в Малмьо, в Академията „Менухин“ в Швейцария. Продължава да преподава и в Буенос Айрес.
Не пропуска всяка възможност да се завръща, за да свири с различни български оркестри. Но винаги остава свързан с Нов симфоничен оркестър.
Станимир Тодоров е все така усмихнат, спокоен, разчупващ леда светкавично. Никога няма да забравя срещата ни в Гщаад, когато отивайки към църквата, където трябваше да бъде концертът, ме подмина един велосипедист с виолончело на гърба. Казва, че и сега предпочита да се придвижва на велосипед, защото в натоварения градски трафик това е най-бързото придвижване. Като се видим все си спомняме този момент и щастливите преживявания, за които той разказва с огромно удоволствие, за срещите и приятелствата, които продължават и досега.

От колко време не си свирил в България?
Последният път беше през 2017 г. със Софийската филхармония. Връщах се миналата година, тъй като по време на пандемията почина баща ми, а не можах да пътувам две години, тъй като бяхме затворени.

По време на футболното ти си тук, а Аржентина стана световен шампион. Сигурно се радваш много.
Да, най-вече заради отбора, който понесе толкова критики, за треньора и най-вече за Меси, който изведе отбора и беше много хубаво. Освен това техният футбол е много поетичен и каквато и тактика да имат другите ,щом има един гениален играч, футболът става поезия. Те играят със сърце. Това е типичен аржентински футбол. Играят за фанелката.

Пристигаш с една много сериозна програма – да изпълниш двата концерта за виолончело на Сен-Санс.
Предложих ги, защото ми се стори интересно. Има разлика между двата концерта в писането на композитори и си струва да се съпоставят. Освен това първият се изпълнява често и е познат, а втория въобще не е познат. Интересно е да се проследи развитието на композитора. Вторият е написан на две петолиния, на сол ключ и на фа ключ, като на пиано и преминава между двете. Беше особено за четене, но го научих. Вече съм го свирил няколко пъти и дори бях на турне. Но това няма значение, защото всеки концерт е отделно събитие.

Ние тук сме наясно как музикалният живот в Европа се възстанови. Какво стана в Аржентина?
Всичко разцъфна – музикалният, театралният живот, кината, ресторантите, кафетата са пълни с хора. След като свърши този затвор хората разбраха, колко много имат необходимост от култура. В края на годината имахме десет спектакъла на „Тоска“ в „Театро Колон“ и нямаше нито един билет за тези представления. И аз не успях да взема билети за приятели. Залата е с 2800 места. Има и много концерти. Освен тежката икономическа ситуция духът някак се отприщи.

Освен ангажиментите в театъра имаш ли други ангажименти?
Тази година беше доста натоварена, защото щом се отвори възможността за концерти и нямаше никакви планове, всеки започна да ме търси. Направих един много интересен аржентински концерт, който изпълних няколко пъти. Направих и сюитите на Бах, тъй като до сега не съм имал толкова кураж да ги свиря на концерт. Учил съм ги разбира се, но си казах, че сега е моментът. Имах и доста камерни концерти с различни формации. Поканен към на няколко големи фестивала в Бразилия, тъй като при нас сега е лято и има много събития. Сега сме във ваканция, а от март месец започва сезонът и имам покани от доста оркестри в Аржентина.

Значи не можеш да се оплачеш от липса на ангажименти.
Да, но да си призная много ми харесва да преподавам и от това изпитвам по-голямо удовлетворение, и повече се уча. Човек свири на сцената, получава аплодисменти, но когато чуя учениците ми да свирят, това са за мен най-хубавите моменти.

С тях правиш ли концерти?
Да, винаги се опитваме да правим заедно концерти.

Спомена за новия аржентински концерт. Малко повече за него.
Написан е от Габриел Сивак, който живее във Франция и концертът е бил изпълняван там. Моят професор тук Здравко Йорданов непрекъснато свиреше съвременна музика и това е много важно. Така и аз винаги, когато имам възможност уча и изпълнявам нови творби. Концертът си беше съвсем класически и май вече композиторите не пишат толкова авангардно.

Има ли интерес към съвременната музика?
Там има интерес към всичко, има публика за всичко, защото градът е голям. Има фестивал за съвременна музика. Това е добре, защото репертоарът много обеднява. Затова трябва да свириш нови неща. Не може само Дворжак, Шуман, Лало. Има прекрасни виолончелови концерти, но рядко се влючва например да се изпълни Хиндемит.

В операта какви заглавия се поставят?
Тази година особено се играят по-традиционни опери. Дори върнаха някои постановки, които спряха през 2020 г. Но свирихме Курт Вайл и Бела Барток. „Замъкът на херцога Синята брада“ е прекрасна. Веднъж я бях свирил в операта в Монте Карло. Но Вайл и Барток в една вечер беше великолепно. От Вайл играха „Възход и падение на град Махагони“. Сега се смени дирекцията и ще видим догодина какви ще са новите програми.

Сигурно се канят големи солисти?
Има от всичко. Сега за „Тоска“ бяха Анна Нетребко и съпругът й. Но този сезон беше преходен. Традиционно имаме поне девет опери и два балета в програмата.

А като водач на виолончелите ти колко си натоварен?
Аз свиря три седмици и три седмици почивам. Така освен преподаването имам възможност и за други концерти.

Студентите ти само аржентинци ли са?
Аржентина е далеч и затова студентите са повече аржентинци, но правя майсторски класове и много концерти в Бразилия. Там ситуацията е много по-добра. Има много университети и много, много млади музиканти. Нивото е страхотно. Има в момента бум на виолончелото, пък и не само. Ето там има голям интерес, предимно от Латинска Америка.

На 11 декември беше световният ден на тангото, а това е рожденият ден на Карлос Гардел. Така ли е наистина – да се танцува и свири танго навсякъде?
Най-хубавото танго съм го виждал в малките клубове в предградията, най-традиционното танго. Дори може да се види да танцуват мъж с мъж, жена с жена. За жалост аз съм като дърво. Опитвах, но толкова голям респект имам, че не се решавам. А тъй като мъжът води си е сложно. А аз като не зная какво да правя съм загубен. (смее се) Но то е толкова хубаво за гледане. Освен това непрекъснато свиря танго. Работя с „Камерата Барилоче“. Имаме репертоар от различни танга и непрекъснато ни канят. При това събираме се малка група и си казваме „Хайде да свирим танго“. Или обаждат ми се и казват „Искаш ли да дойдеш да свириш с нас в един бар“. И аз отивам, защото се уча, а това е съвсем различен стил. И ритъмът е много интересен. Ако не знаеш как да броиш и да импровизираш става неудобно. Но се научих. Там има такива добри аранжори и композитори в този бранш. Може да свириш с китара, с електрическа китара, с контрабас, с бандонеон, с цигулка, с пиано, с певец.

Виждам, че не си с твоето виолончело.
Много трудно става с билети, митници, трябва да нося документи, защото е много старо. Имам този инструмент от 1995 г. Това е моят голям приятел. Много съм благодарен на „Академия Менухин“ и на Алберто Лиси, който намери спонсора, който купи едно виолончело и три цигулки, които са много известни инструменти. Едната е първата цигулка на Менухин, която Енеску му подарява, когато е бил дете. Тя е „Санто Серафин“. Другата е „Гуарнери“, която е била на Рафаел Кубелик, третата е „Галиано“. Виолончелото е „Тонони“. Единият инструмент е в Амстердам при Ливиу Прунару. На него свири съпругата му, защото той има инструмент от оркестъра. Всички ние се виждаме в Швейцария веднъж в годината, заради инструментите и заради фондация „Тарис“, която ни кани. Сега ще сме там през април. Концертите винаги с в Берн. Общо сме осем студенти от Академията и имаме една група, която се казва „Тарис виртуози“. Сега излезе нашият двоен диск. Всеки един от нас свири по една малка пиеска, а заедно октета на Менделсон. Това е неописуемо щастие. Благодарен съм на съдбата, че ме срещна с тях и че все още подържаме връзка, защото получаваме един от друг вдъхновение и енергия.

Остава ли ти свободно време след всичко това, което ми изброи.
Да, и много обичам да пътувам. Качвам се на колата. Аржентина е огромна държава и има много хубави места. Дори в Патагония, както и на север в субтропичните градове от Хухуй към Боливия, към пустинята Атакама в Чили, към ледниците в Ушуая, към огромния водопад Игуасу между Парагвай, Бразилия и Аржентина. А в тефтера ми стоят Амазония и Мачу Пикчу.

А кухнята?
Кухнята е европейска. С много месо. Никъде няма по-хубаво телешко месо. Имам огромна скара и обичам да правя за семейството и пиятелите.