Никола Роси-Лемени, бас
Запознах се с Калас през 1947 във връзка с голям проект на операта в Чикаго, който не се осъществи. По това време не я харесваха. Имаше много дефекти, които ѝ отнеха време, за да ги коригира. Но беше много амбициозна, съзнаваща стойността си. Трябваше ѝ някой, който да я подкрепи в голямата авантюра, която ѝ предстоеше. Тогава тенорът Дзенатело, който ръководеше арената във Верона ме попита кой може да изпълни убийствената заглавна роля за откриването на сезона. Реших да му представя Калас, която той намери за много странна и интересна. Диригентът Тулио Серафин също беше заинтригуван от този „огромен, див глас”, с който можеш да направиш всичко каквото поискаш. Тази нетипична Джоконда възпламени публиката на Арената. и най-вече големия индустриалец Менегини. Серафин искаше да ѝ повери Изолда и затова я отведе в Рим за шест месеца, за да работи със съпругата му Елена Раковска, която беше известна вагнерова певица. Успехът на този Тристан от 1948 в Генуа беше определящ за кариерата на Калас, която тутакси определиха като вагнерианка. Ангажираха я да пее във „Валкюра“ във Венеция и тъй между две Брюнхилди, Тулио реши да я помоли да замести разболялата се Маргерита Карозио в „Пуритани” на Белини – творба възможно най-отдалечена от стила на Вагнер.
„Калас е чудовище, каза Серафин. За десет дни ще научи ролята, ще олекоти гласа си и ще пее истинско белканто.”
И имаше право. Беше умопомрачителен триумф. Калас пееше като ангел, на светлинни години от ледената виртуозност на леките сопрани наложили се в този репертоар. Гласът ѝ имаше дълбочина на тона, който даваше на ролята нова стойност. В този момент оперният свят се заинтересува от нея и се родиха легендите, които я съпровождаха до края.
Аз винаги съм я познавал готова да сътрудничи с колегите си и да слуша съветите им. Менегини не я напускаше за миг. Когато репетираше той беше зад кулисите и я окуражаваше. Защото Калас не беше винаги тигрицата за която говореха. Често ѝ се случваше да губи увереност в себе си. Когата пях с нея в „Норма“, след Каста дива тя ми хвърляше ужасяващи погледи и трябваше с жест и поглед да я успокоя.
Рим 2 май 1978 г. вторник.
Тито Гоби, баритон
Имало е примадони, които са ми давали фантастични преживявания, радостта да пееш и играеш, но с Калас познах свободата. Тя беше способна пред публиката да импровизира, да опитва невероятни неща и знаеше, че ще я последвам. Тя сграбчваше и най-малкия случай, най-малкия инцидент и обръщаше непредвиденото в голям драматичен момент. Тя ми даде най-голямата емоция в моя живот. В Южна Америка пеехме „Травиата“. Тулио й каза изключително внимателно, че трябва да следи теглото си. „Но аз обичам да ям. Трябва да имам сили, за да пея хубаво“. Минавайки край една аптека свали обувките и шапката си и се качи на кантара. Слезе отчаяна. Няколко месеца по-късно в Рим слизах от колата си и някой ме повика. Обърнах се и видях да ме приближава слаба и красива млада жена, елегантно облечена в черно. Беше тя. Никога не престана да ме изненадва. Беше способна да измине пътя от Париж до Лондон само, за да ми честити рождения ден. Когато даде прословутите си майсторски класове в Ню Йорк една вечер вечерях с нея и я придружих до хотела й. Преди да се качи в асансьора тя хвана ръката ми и каза „Не искам да оставам сама. Ела да изядем по един сладолед”. Беше тъжна, чувстваше се изоставена. Дълги години живя само със спомена от славата си. Посветени са ѝ вероятно десетки книги. А съвсем малко е написано за самотната ѝ, ранима душа. Звездата ѝ сия твърде малко на театралния небосвод, но с яркия си блясък привлече вниманието на целия свят. Мария владееше необяснима, абсолютно неповторима магия. Винаги съм знаел: тя е безсмъртна. И безсмъртието й продължава.
Рим, 2 май 1978, вторник
Федора Барбиери, мецосопран
Бях до Калас, когато пя за първи път Норма, Медея, Джоконда и Аида. Бях също Брангена в онзи „Тристан“ във Венеция, където тя направи една много нежна Изолда, много различна от германските Изолди. В началото тя беше обикновена и симпатична, но с успехите характерът ѝ се промени и стана Дива. Не говореше никога за миналото си, нито за семейството си и никой не смееше да засяга тези теми. Беше лъвица винаги готова са скок.            Болоня, 27 юни 1978, вторник
Джулиета Симионато, мецосопран
Предпочитам да говоря повече за приятелката, отколкото за колежката. Противно на легендата тя беше фундаментално добра. Имаше огромна необходимост от признание, но противно на обожанието, което ѝ даваше съпругът ѝ Менегини, така и не го получи до мига, в който съдбата не я срещна с друг мъж.
Джон Викерс, тенор
Имахме общото разбиране, че драматичната ситуация ражда музиката. Въоръжена с тази идея тя срина всичко общоприето. Тя не възприемаше операта като обикновена вокална демонстрация, а като тотално, абсолютно изкуство. Според мен има две големи личности, които революционализираха операта след войната. Мария Калас и Виланд Вагнер.
Париж, 3 април 1978, понеделник
Тереза Берганца, мецосопран
В Далас, бях едва 23 годишна и трябваше да пея с Калас. („Медея“, 1958) Тогава вече я боготворях. Описваха я капризна и трудна за работа, но тя беше невероятна и много обикновена. С цялата младежка безгрижност, спонтанно възкликнах като я видях: „Ще ми помогнете нали?” И тя го направи. Аз винаги идвах много по-рано на репетиции, но тя беше винаги преди мен. Заради късогледството си трябваше да опознае декора: трябваше да слезе по стълбите на храма без да гледа. Беше образец на дисциплинираност. Казвах си: „Искам да бъда същия професионалист, да се науча да се движа по сцената като нея, да изразявам музиката като нея”. По време на репетициите беше близо до мен като сестра. Наричаше ме Терезина. Водеше ме на вечери, засвидетелстваше ми приятелство. Една вечер след моята ария, докато публиката ме аплодираше я чух да ми шепне: „Обърни се, погледни ги, аплодисментите им са за теб, трябва да им благодариш. Ако не мръднеш, аз ще те обърна”. Никога няма да забравя тази щедрост. Тя ми беше приятелка във време, когато бях нищо. После се срещахме в Скалата и в Ню Йорк. Обожаваше да пее с мен „Норма“. Първия път когато ми спомена за Адалджиза ролята ми се стори много тежка. Но тя ме увери: „Не се страхувай от нищо, с мен ще можеш”. След две години когато я видях, вече бях готова, но тя каза „Да, но аз вече никога няма да пея Норма.”
Калас революционизира оперния свят: има преди и след нея. Живеехме във великолепно време – имаше Шварцкопф, Тебалди, Нилсън. Но тя беше единствена.
Пласидо Доминго, тенор
Мога да кажа, че бяхме близки с Мария Калас. Много пъти я молих да пее с мен в „Селска чест”, но тя отказваше. Ако през 1970 г. бях в днешното положение смятам, че щях да я убедя. Когато тя спря да пее реши, че всичко в тази област е приключило – нямаше режисьори, диригенти и най-вече певци. Тя беше сложила чертата и беше почти невъзможно да се говори с нея за музика. Смятам, че Мария позволи да умре от тъга. Наистина това може да стане, ако се желае. Без да се самоубива, напускайки живота. Колко просто.
Колкото до гласа й, за който толкова много се говори, той не беше хубав, но не винаги хубавите гласове са най-завладяващи. Тя беше изумителна първо с тембъра, после с начина, по който го използваше, пренасяйки всяка нота от партитурата в живота. Мислейки за Калас съжалявам само за едно: че съм се родил твърде късно и че никога не можах да имам щастието да пея с нея.
Джоун Съдърланд, сопран
В Австралия слушах с голямо възхищение записите ѝ. Още с пристигането ми в трупата на „Ковънт Гардън“ ужасена научих, че един от първите ми ангажименти ще бъде да пея Клотилде в „Норма“ заедно с Калас и Стиняни (1952). Тази идея ме вдъхнови, но и изнерви. Те обаче бяха много мили и готови винаги да ми помогнат. Да слушаш Калас, толкова отблизо е невероятен опит и това, което усетих ми даде желание да изпея Норма. Грижата, с която Калас съживи някои опери подпомогната от Серафин и Гуи оказа силно въздействие върху кариерата ми.
Силвия Шаш, сопран
Срещнах Калас една година преди смъртта й. Ленард Бърнстейн ме заведе в Парижкия ѝ апартамент. Когато ме видя, тя ме изгледа изпитателно и студено, разпита ме за работата ми и каза:”Наричат ви новата Калас, наистина ли?” Изпаднах в паника. Тя ме помоли да изпълня нещо, но предпочиташе да бъде в другата стая, да не ме гледа. Не пожела да чуе Тоска. Пях Аида, Травиата, Норма, Манон. Накрая се спряхме на „Травиата и докато аз пеех тя разговаряше с Ленард. Това ми пречеше много. Накара ме да изпея „Е strano“ пет пъти. Обясняваше ми как трябва според нея да го изпея. Казах ѝ, че утре вечер трябва да пея Виолета и ще се объркам, а тя отвърна, че ако пея, както сега публиката ще заспи по време на арията. Аз се вбесих. Не обичам да ме поучават и смятам, че всеки трябва да уважава другия. Благодарих ѝ за любезността и понечих да си тръгна. Тя сякаш се опомни. Промени се изцяло. Говорихме около четири часа. Тя ми разказа толкова много неща и за живота, и за грешките си, и за ролите. „Защо се вживявате толкова, когато пеете? Трябва да играете без да се задълбочавате самата вие.”
По-късно разбрах защо е казала това. Същото правеше и тя. Не можеш всяка вечер да умираш на сцената, да умираш както тя умееше. Това е много опасно.
Барбара Хендрикс, сопран
Бях студентка в Джулиард Скуул в Ню Йорк, когата Калас прие да проведе две серии от майсторски класове през 1971. В публиката бяха Рудолф Бинг, Пласидо Доминго. Пристигането ѝ беше съпроводено с невероятен медиен цирк. Смятам, че това не бяха най-добрите курсове, на които съм присъствала. Имаше огромно напрежение върху Калас и учениците й. Тя беше помолила да се снабдим с вокализите на Конконе. Това ме разконцентрира, защото не бях свикнала да работя така. Аз работех направо пиесата и ако някой пасаж ме затруднеше, го репетирах, докато не преодолеех препятствието. Трудно контактувахме с нея, въпреки че тя се опитваше да бъде мила. Бях шокирана от всичко, което видях. Не я познавах като певица, нито като актриса. Бях слушала нейно интервю в което тя каза, че не обича Моцарт. Тогава си помислих, че не е никакъв музикант. През целия курс не можахме да установим контакт. Мисля, че тя се страхуваше от нас, защото ситуацията беше необичайна за нея. Все пак научих много неща за дишането, разбрах каква голяма актриса е, усетих впечатляващото ѝ присъствие, усетих обречеността ѝ за цял живот – обреченост на изкуството. Много по-късно чрез плочите открих огромната роля на текста и значението, което тя му придаваше. Върнах се назад във времето, спомних си онези курсове и усетих безкрайната тъга, която владееше Калас, когато ни преподаваше. Стана ми страшно, защото усетих самотата, в която тя е живяла. После започнах да се интересувам от изкуството ѝ, слушайки записите с партитура в ръка и разрбах какво оформяше гения ѝ: верността към музиката и текста. Тя ме научи как да изчистя идеите си, да развия актьорските си намерения и да ги осъществя вокално. Точно в това тя беше гигант.
Монсерат Кабайе, сопран
Мария за мен беше идеал и такъв ще бъде винаги. Тя е жива в сърцето ми. Обожавам артистката, но любовта към жената, която усещам е по-важна. Най-голямото ми съжаление е, че никога не можах да я видя на сцена. Веднъж тя каза на мъжа ми Бернабе: „Грижи се добре за Монсерат. Винаги ще се моля да останете щастливи и заедно”. В Ню Йорк тя ми даде безценни съвети, както би сторила майка или сестра. „Внимавай с този пасаж, изпей тази фраза както ти я усещаш“. Тези неща ви вълнуват дълбоко. В Лондон един ден говорихме три часа по телефона, през които научих повече, отколкото през всичките години на учение. Трудно ми е да говоря за Мария Калас. Искам да говоря само за Мария. Цели десет години тя ми помага с изключителна простота, без никога да излиза от сянката. Мисля, че не би се ядосала, че разкривам това.
Ница, 10 декември 1977, събота