Поредната ми много приятна среща е с тенора Миша Шешаберидзе в Болоня по време на спектаклите на „Тоска“ в Театро Комунале.
Разкажете как започнахте, кой откри таланта Ви и как въобще тръгнахте към оперна кариера?
В семейството нямаме музиканти. Майка ми е медицински работник, а баща ми е преподавател по грузински език. Но майка ми беше забелязала, че имам много силен глас, особено когато крещя или плача. И реши да ме заведе в един детски хор. В Грузия имаме прекрасни детски хорове. Прекарах там година, година и половина, не си спомням точно, но това беше най-прекрасният ми певчески опит. А като професионален певец, преди да вляза в Консерваторията, бях приет да уча филология в Университета. Баща ми и майка ми решиха, че е добре първо да завърша нещо друго, преди да стана певец, защото преподавателката Гулико Кариаули им обясни, че в тази млада възраст не е добре да се пее прекалено много и затова е добре младият човек да завърши нещо друго, преди да се посвети на тази кариера. Така че това беше добро решение Образованието, което получих благодарение на родителите си, много ми помогна за професионалната ми певческа кариера. Защото, когато работите с режисьора, с диригента, трябва да знаете предварително доста неща – за историята, за писателите, всичко за различните ситуации, с една дума – всичко.
После влязох в Консерваторията и учих там пет години. Едва тогава се преместих в Италия при Лейла Куберли, с която се запознах на конкурса „Франсиско Виняс“ в Барселона. Тя ме покани в Милано и ми каза: „Ако дойдеш, ще ти давам безплатни уроци“. И го направи в продължение на три години. Тя е изключителна личност, била е прекрасна певица. След това имаше някакви здравословни проблеми и трябваше да сменя преподавателя. Така започнах с Джанфранка Остини. Тя беше основният ми преподавател, който ме прати на сцената. Има и още един човек – маестро Джанкарло Дел Монако, синът на най-добрия тенор Марио Дел Монако. Започнах да уча с него и той ми даде прекрасни съвети. Така той стана моят ментор и мисля, че резултатът от това е добър.
Кога да пръв път гледахте оперен спектакъл?
Не помня на колко години за пръв път бях в операта. Но си спомням, че да гледам по телевизията или да слушам по радиото опера, това винаги е било нещо, което ме докосва. За мен винаги е било нещо, което влиза в моята природа.
И затова избрахте опера, а не поп или рок?
Аз харесвам и други стилове – джаз, поп, рок, всяка качествена музика, но не знам защо операта бе значително най-близо до мен от всяка други музика.
Имате ли пример? Идол?
Разбира се! Марио Дел Монако е един от най-великите певци и артисти! Но кое е най-важното интересно нещо при него? Не толкова това, че е бил звяр на сцената, невероятна личност, че имал прекрасен глас, изключителен професионалист, онова, което много харесах, е как той е живял, как се е отнасял с уважение към професията си, защото Джанкарло ми каза, че преди всяко представление не е говорил поне два дни. Можеге да си представите каква саможертва е това за човека! Колко е обичал и уважавал тази професия! Ето това оценявам при него! Пеенето му, огромния му артистицизъм! Прекланям се пред него. Защото да имитираш пеенето му, е невъзможно. Има само един Дел Монако! Какво мога да направя като него? Да правя всичко, което той е правил, за да бъда такъв професионалист. Така че според мен най-добрият пример за младите певци е начинът на живот на тези артисти.
А други?
Разбира се, Франко Корели, Джузепе Джакомини, Франко Бонизоли, Джанфранко Чекеле, Никола Мартинучи, Лучано Павароти, Енрико Карузо, Аурелиано Пертиле, Бениамино Джили, звездите от началото на 20 век. Наистина много ги харесвам! Но какво в действителност ме изненада, когато Джанкарло Дел Монако ми разказа, че баща му е живял така? Чак след това разбрах защо Марио Дел Монако е изпял 127 Отело и защо кариерата му е четиридесет години! Причината е, че е имал прекрасна дисциплина, отнасял се е с уважение към професията си и към публиката. Винаги казвам, че хората, които плащат, за да гледат, трябва да бъдат уважавани от артистите. Не може да правиш глупости преди представлението! Разбира се, може да има и други причини да не се чувстваш добре, но ако си отишъл да се забавляваш с приятели и после да кажеш „Бях в ресторант с приятели, беше ми приятно. Съжалявам, че днес не съм съвсем във форма“ – това не е най-доброто отношение към публиката. Не знам, може би и аз също не съм застрахован от такива моменти, но се опитвам да спазвам дисциплина. Неслучайно споменах Марио Дел Монако, защото той е истински пример как да живее един певец. Може за някого да е преувеличено да не говориш два дни преди представление, но ви гарантирам, че аз не говоря поне един ден преди представление.
И започнахте кариера като професионален певец в кой театър? Всъщност, коя беше първата роля?
Първият път бях в Италия за „Мадам Бътерфлай“, но в концертно изпълнение. С Паоло Орли в театър „Алесандро Бончи“ в Чезена, един прекрасен малък театър. В представление започнах през 2014 или 2013, не помня точно, в Сицилия, на фестивала „Ди Стефано“ в Трàпани. Дебютирах като Дон Хозе в „Кармен“. Много приятен спомен. Фестивалът беше на открито, така че може би трябва да кажа, че истинският ми дебют в зала в оперен театър беше през 2014 г. в театър „Верди“ в Триест. След това през 2015 г. пях в две заглавия на откриването на сезона и после през януари. Забравих да кажа, че при първия ми ангажимент в Триест се запознах с един фантастичен колега и приятел, Венцеслав Анастасов. Пяхме заедно в операта на Вагнер „Забрана за любов“. И това беше първата ми връзка с България. След това срещнах много хора от България, които много харесвам.
Нека да продължим с любимите Ви роли. Казахте „Тоска“, „Кармен“, други любими?
„Палячи“, „Отело“, „Турандот“, „Дама Пика“, „Андре Шение“, „Манон Леско“. Но може би двете роли, които ценя не само заради пеенето, но и заради героя, това са Отело и Герман от „Дама Пика“, защото те в известна степен си приличат, но и у двамата има нещо нечовешко. Те са извън този свят. Особено Герман.
Искам да дебютирам в „Самсон и Далила“, но без да бързам. Имам достатъчно време да дебютирам в тази наистина трудна, заплетена роля. Тя наистина много ми харесва. А също и Вагнер. Не сега, но след няколко години.
За провокативните постановки да поговорим.
Трябва да съм честен и да кажа, че винаги съм имал късмет. Имам предвид, че не съм участвал в разни странни постановки, може би веднъж или два път щях да участвам, но когато видях странните декори и измислици в постановката, без никаква връзка с музиката, не работих и месец. Затова казвам, че съм имал късмет да работя повече в Италия, където правят по-традиционни постановки. Може би не толкова традиционни, но дори и да са съвременни, те имат смисъл и връзка с музиката и думите, които пееш. И затова в тази страна е толкова приятно да се работи.
Миналото лято бях в Австрия, на фестивала Санкт Маргаретен, където режисьорите се отнасят с уважение към певците, към текста, към всичко. Режисьорът беше млад, Тадеус Страсбъргър, и за мен беше много приятна изненада начинът, по който работеше екипът. Той направи шоу, но то не беше извън смисъла. Така че може да се намерят хора, с които да се работи по правилния начин.
Имате ли любими режисьори?
Да, Уго де Ана. Много интересно беше с Боб Уилсън. Не казвам, че с него е удобно! В никакъв случай! Но е наистина интересно. Той работи против певците. Всички движения, жестовете, но когато после като зрител видях шоуто, си казах – „О, Боже! Наистина е прекрасно!“. Така че разбрах, защо хората го харесват. Защото е красиво. За певците е неудобно, истинско страдание, много е трудно, но като шоу е невероятно! Постановката беше във Вилнюс., копродукция на театър „Реал“ в Мадрид и Операта на Вилнюс за „Турандот“.
И нямам търпение да работя с Джанкарло Дел Монако върху роли, върху техника. Той ми дава съвети. Говорим повече от час всеки ден. Все още не съм работил с него, но имаме страхотни проекти за бъдещето.
Връзката с България.
За пръв път срещнах Венцеслав Анастасов в Триест и веднага станахме приятели. Тогава се запознах и с брат му Орлин, който дойде в Триест. После Орлин организира в България концерт „Орлин и приятели“ и участвах в София, във Варна и това бе едно от най-страхотните изживявания – да си на сцена с приятели! Запознах се и с други прекрасни колеги от България. Супер професионалисти и прекрасни хора! Аз наистина съм щастлив от тази чудесна връзка с българите, не само от артистичния свят, но и приятели, защото за грузинеца приятелството е много важно нещо. Наистина оценявам вашето приятелство. Имах и още гостувания в България. Веднъж за проект с Орлин Анастасов за „Кармен“ в Русе, където пях и в „Аида“, а после в София пях в „Турандот“. Чувствах се прекрасно! Не ти се иска да напуснеш България след такова преживяване. Но после разбираш, че е също както в Грузия, не трябва да стоиш повече от десет дни или седмица, защото после не искаш да си ходиш!
Освен с Венцеслав пял ли сте с други български певци по света?
С Великана – Кирил Манолов, с когото пяхме в една постановка в Парма на фестивала през 2013 или 2014. Беше фантастично! Спомням си, че като отидохме в ресторанта, той само повтаряше „Яж, дребосък, яж!“ Така че най-сърдечни поздрави на всички български приятели и колеги.

Микеил Шешаберидзе има интересна и интензивна кариера. След като изпълни Калаф в Хелзинки, Полионе в Болоня, Андре Шение в Каляри, Отело в Порденоне, Микеил в следващити месеци ще бъде Дон Хозе в Каляри, а през есента отново Калаф в Бари.
Роден е в Каспи, Грузия. Завършва консерваторията в Тбилиси. Участва в майсторски клрас на Лейла Куберли. През 2010 участва в Певческата академия на името на Рената Тебалди и Марио дел Монако в Пезаро. След 2012 г. бързо натрупва репертоар и то с най-важните тенорови роли – Дон Жозе, Пинкертон, Каварадоси, Форесто, Роберто („Вилиси“), Отело, Дик Джонсън, Алваро, Туриду и др.
През 2016 дебютира на Арена ди Верона с „Кармен“. След това продължава да получава покани от прочутия театър за „Тоска“, „Норма“, „Адриана Лекуврьор“. В Загреб представя своя първи Манрико. Дебютът в театър „Сан Карло“ Неапол е с Полионе.

Интервю на Снежина Здравкова с тенора Микеил Шешаберидзе през 2021 г.