Пея от малък. Ма все народни песни. Майка ми и баща ми с песни са се залюбили – луди един за друг, по седенките все заедно. По тлаките се ухажвали и така се взели. Знаех стотици песни и сега се връщам към тях. Забравих, че имам около деветдесет оперни заглавия и се връщам към тези песни. Връщам се в старата къща, с дядо. Той беше най-близкият ми човек. Първи в Разлог беше приел протестанството. В Банско имаше много протестанти. Но майка и татко като се женят се връщат в православието. Дядо четеше непрекъснато Библията. Умирах да ми разказва. И за турско време. Той знаеше турски и гръцки, и македонски.
Но като сме в Разлог не разбираме какви си говорят хората.
Няма да ги разбирате. (започва да ми говори на разлошки). Така е. Трябва ви преводач. До 1925 г. градът се е казвал Мехомия. Винаги е бил околийски център. Там е било турското управление, имало е турски гарнизон. През 1903 г. въстанието закъснява в Разлог. Моят дядо комита. Разкриват ги турците, половината ги избиват. Готвели се да помагат на Крушовската република. Ма какво искаш – чобани, занимават се с овце, вълна, пастърма, много деца, много внуци. Дядо много не ни търпеше, щото ние палави, играем, гоним агнетата. Баба ни даваше по комат хляб и сирене. Имаше много сирене.
Като завърших гимназия, тъй като нямаше пълен випуск в Разлог трябваше да отида да уча или в Гоце Делчев тогава Неврокоп или в Благоевград. Повечето деца отиваха в Неврокоп, защото по-евтино се живееш. Всички ходеха там и от Банско, Разлог, Добринище. А пътищата ужасни. Но аз с късмет и веднага след 1944 г. се отвори гимназия в Разлог. Завърших 1946 г. 11 клас. Но аз вкъщи не отделях много време за учене. Каквото чуех в час, запомнях го. През другото време игри и работа по полето. В гората събирах смола и изкарвах малко пари. Бедни години бяха. А като завърших, решиха да ме назначат учител в Черешова махала. И тъкмо да тръгна, един съсед ми предложи да ме представи на учителя по пеене. Ходех много в читалището да вземам книги. Редяхме се на опашки. Човекът, който раздаваше книгите все ни напътстваше – ти си голям за тази книга, тази не е за теб още. Беше много образован човек. А на мен никой от вкъщи не ми е казвал да чета. Но ми беше интересно.
Да се върнем към срещата с учителя по пеене.
Да, чул ме един съсед да пея. Пита ме знам ли нотите. Даде ми цигулка. „Ето така ще стържеш тук“. Почнах да уча нотите, ма карах по слух. Той реши да ме включи в една оперета, щото си бях хубав. Даде ми главната роля – „Сватба в Малиновка“. Всяка Коледа беше закон в читалището да се играе оперета. Играеха и „Запорожци отвъд Дунава“. Всички се наконтяха и бяха там.
Та ето така пропя момчето. Учителят по музика каза , че трябва да уча пеене.
„Е, добре, как се учи пеене?“
„Ще отидеш в София, там ще те научат“.
Скитаме с един приятел по София и гледаме афиш „Уроци по пеене – Вера Самоковлиева – „Толбухин“ 42. Отивам при нея. Тя ме пита откъде съм. Казах й, че съм от Разлог и искам уроци по пеене, за да се явя на изпит. Беше краят на август, а изпитът в началото на септември. Съгласи се. Първо нотите ще научим, после и пеенето. Бяхме група от около десет ученици. Нучих „Все по тебе аз копнях, в свойте първи песни и за тебе разпилях бисери чудесни“. (пее)
„Ето с тази песен на Парашкев Хаджиев ще се явиш“. И още една българска научих. Тя ми акомпанираше. Явих се. Приеха ме. Черкин беше ректор (Георги Златев-Черкин). Предложиха ми да ме запишат първи курс, но аз казах да ме приемат в подготвителния. „Защо момче, ти си почти отличник и с пеенето, и със солфежа“. Но аз исках в подготвителния. Така и стана. По елементарна теория на музиката преподаваше Никола Атанасов, дето е написал първата българска симфония. Такъв благороден човек. Изкарах всички изпити и Черкин ми казва. „Защо беше тази подготвителна година. Сега трябва да те запишем във втори курс. Ти си отличник“. По пеене учех при Урукин (Елена). И тогава в Консерваторията дойде Петър Райчев да преподава. Пък аз притеснен, как да отида при Урукин и да й кажа. А тя веднага ме подкрепи. „Ще отидеш, момче, тенор при тенор ходи, бай Петър ще те научи“.
Той ме прие. Пита ме откъде съм. „О, македонче“. Сложи ме до пианото да ме чуе. И още първата година се завъртя колелото.
А на опера ходехте ли?
Бях влюбен в операта. Като ученик още 1946 година, като пълен отличник ми дадоха стипендия от училището да пътуваме из България – София, Русе. Отиваме и гледаме „Бохеми“ в Народния театър. Но после ми беше трудно. Освен ученето трябваше да работя, да разнасям афиши, вестници – 1200 броя „Народна младеж“. От дома нямаха никаква възможност да ми помагат.
Така стигнах до трета година. Бях много напреднал при бай Петър. С един колега решихме да си вземем изпита и по „генерал бас“ още през юни, за да отидем после да работим и да изкараме пари за следващия сезон. Но какво се случи, получих двойка. На устния се справих и изкарах изпита. Но какви преподаватели бяха! При Парашкев Хаджиев хармония. Като влезеше и като те погледнеше с тези очи, смразявахме се. Ако те види, че си разсеян, хваща те за ухото и те гони. А след това станахме много близки приятели. Но да караме поред. През третата година, заради недоимъка се разболях лошо. Едва се прибрах до Разлог. Гърдите ми много болни. Слава Богу не порази дробовете. Но останах да се лекувам. За една година ме назначиха в читалището да раздавам книги. Но не писах на Черкин, че съм болен. Като се посъвзех след година, отивам да продължа. А той казва, че са ме изключили. Но завърших. Пях „Травиата“. Прокопова (Людмила) ме пита какво ще пея, а аз й давам клавира и казвам „Ето това“. Пипков все ми казваше да не започвам с големи неща. Аз страдах, защото чувствах, че не мога да я направя. От разлочките песни да минеш на Верди, не е лесно. Постановката не беше още солидна. Бях и боледувал. Чудех се дали да се откажа. Дойдоха да ме слушат и от Музикалния театър за „Волният вятър“. По-късно след като направих в Пловдив „Уестсайдска история“ дойдоха да ме търсят за Наполеон Бонапарт на Хаджиев, и от Народния театър да заместя Ячко Ябланджиев. Ма аз обичах много операта. И ето, че се отвори Пловдивската опера. Почнах с Пенка Коева – една величина, Валентина Александрова, Алексей Милковски, Руслан Райчев, основател на операта. Водеше се към театъра. И Райчев все ми крещеше. Ма аз знаех, че ме обича. (смее се) И трябваше да изляза вече в „Травиата“, а Пипков все казваше „Недей. Тежка роля е. Вземи Кецал в „Продадена невеста“. Но изпях първия спектакъл като насън. На втория на арията нещо се стъписах и не бях сигурен дали съм изпял една от фразите, та си я повторих. Руслан ми дава знаци да спра, ма аз момче македонче как ще спра. След действието, очите му хвърлят мълнии. „Нали ти давам знак. Защо не спря?“ „Е, как ще спра! Та всички да научат, че съм сбъркал“. „Ти ухо нямаш ли? При кого си учил?“ „При баща ти“. Качвам се на влака, стигам до Петър Райчев и му викам „Свърши се с моята кариера“. „Що бе, комито?“ Разказах му аз. „Аз сега ще дойда и ще се разберем“.
После дойде „Дон Паскуале“, а режисьор Петър Райчев. И така тръгнаха нещата с оперите, оперетите, мюзикълите. Но Пучини аз не пях. Опитах се, но не се харесвах. Бях по-светъл глас. Пучини ми тежеше. Ма не можеш да пееш всичко. Но оперите на Моцарт ми се отдаваха много.
Как стигнахте до Москва?
Пожелах да уча руска опера – Ленски, Шуйски, Юродливия. Такива неща научих там! Велики корепетитори, които могат да ти заместят режисьора. Правеха анализ на всяка нота. Фина работа. (показва как се пее) И все в книжарници заничам. Така попаднах на „Моцарт и Салиери“ на Римски-Корсаков за 70 копейки. И какво излезе от това – запис с Павел Герджиков и Стоян Ангелов, и изпълнение на живо.
А българските опери?
Започнах с „Имало едно време“. Играех Настрадин Ходжа и много я обичах тази роля. В „Луд Гидия“ играех Кадията. Много обичах всичките си роли Обичах по-малките роли. Режисьорите нямаха много време да се занимават с нас, а аз все се оглеждах в хората и търсех прототипа на моя герой. Играех Сполета. Стоян Попов е Скарпия. А аз трябва да знам, че той е шефът, а аз съм низшият полицай.
Имах чудесни партньори на сцената. Ида Финци, тя наистина влизаше в героя си, в детайли. За жалост кратко работихме заедно. Събраха се с Щърбанов, премести се в София, отиде в оперетата, но всъщност тя не беше за оперетата. Невероятни учители – Драган Кърджиев, Петър Щърбанов, Михаил Хаджимишев. Искаха и мен да вземат в София в оперетата, но аз много обичах операта. Пък и в Пловдив пеех и оперета, и мюзикъл. Първите мюзикъли ги направихме – „Моята прекрасна лейди“, „Уестсайдска история“. Кой ще играе? Македончето, комитата, няма дубльор, сам на ролята. После взеха да ме търсят и като асистент-режисьор. Дори ме оставяха и аз да поставям някой спектакъл. Беше ми интересно да работя.
Дойде от София Елена Киселова. Станала шеф на катедрата (вокалната). Беше студентка на Урукин. Кани ме да преподавам. Отказах. Не мога да бъда педагог.
Сформират новата опера в Плевен. Понеделник, вторник бях там. В Русе все ме търсеха – „Травиата“, „Севилският бръснар“. Борислав Иванов беше директор в Пловдив. Питам, както е редът. Той казва „Тука има кой да пее. Заминавай“. Варна, Пазарджик оперетата, самодейната опера в Сливен, все ме търсеха. Павел Герджиков като започна с неговите студенти ме извика да помагам. С удоволствие, все с млади хора работех. Всички са в чужбина, пръснаха се. Три поколения поне преминаха с мен – посрещам, изпращам, тридесет и осем години в Пловдивската опера. На два пъти по различни обстоятелства бях директор на операта. Идва кметицата на Банско. Ма Банско и Разлог хич не се обичат. Само разправии и боища. Тя иска съставът на „Травиата“, който пял в Разлог, да пее и там. Пяхме, а мой близък приятел ми носи букет на края. От публиката го питат що ми носи букет, а той им казва, че сме приятели от студентските години. Питат го откъде съм, а той „От Мехомия“. „Леле, яз ако знаях, че е от Мехомия немаше да стапам на опера“. Ей такива работи.

Снимки личен архив
Аврам Андреев в ролята на Тони – „Случка в Уест Сайд“ (Уестсайдска история) от Ленард Бърнстейн, 1968)