Херберт фон Караян, диригент
Калас имаше излъчването на родена Примадона. Тази невероятна увереност вероятно беше показна, но правеше огромно впечатление върху публиката. Тя дълбоко вярваше в мисията на оперния театър. Корените й произлизаха от белкантото, на което я беше научил големият специалист Тулио Серафин. През 1955, когато я дирижирах в Лучия се запознах с нея. Дотогава много бях работил в Скалата, но в немски репертоар и не виждах какъв интерес може да се намира с простичките партитури на романтичната италианска опера. Но когато чух Калас, която владееше ролята си съвършено и познаваше творбата както никоя друга певица на света, разбрах защо подобна музика може да доведе публиката до екстаз.
Калас беше с голям диоптър, тя почти не виждаше диригента, но никога не грешеше – дори с гръб тя оставаше в темпо. През шейсетте години често я виждах и й правех много предложения, които тя винаги отказваше. Говореше много, обвиваше се в дебел слой носталгия и сякаш повече нищо не виждаше от живота. Париж, 2 ноември 1977 – сряда
Карло Мария Джулини, диригент
Само в Скалата работих с Калас в „Алчеста”, „Травиата”, „Севилският бръснар”. „Травиата” беше незабравима. Разбирателството между мен, Калас, Висконти, Лила де Нобили беше идеално. Заедно намерихме точката на разновесието, толкова трудно постижима между текста, действието и музиката. Тук най-вече Калас пресъздаде драмата с музика. В първо действие тя се движеше по сцената все едно си беше у дома. Калас имаше много труден артистичен живот, защото получаваше повече обожание отколкото любов. Публиката не изпитваше към нея признанието, което засвидетелстваше на други певци, които не го заслужаваха винаги. Когато беше на сцена в залата се усещаше борбена атмосфера. Аплодирайки я зрителите се освобождаваха от невероятното напрежение което тегнеше над спектакъла. Частният й живот е голяма мистерия. Коя беше тя? Кого виждаше тя сутрин в огледалото си? Жената или актрисата? Питам се имало ли е човек на света, който да я е познавал истински.
Париж, 12 май 1978, петък
Жорж Претр, диригент
Има само двама души за които говоря: Мария Калас и Франсис Пуленк. С Мария работехме за една и съща звукозаписна компания. Трябваше да запишем албума „Калас в Париж”. Още от първата секунда се случи нещо – веднага започнахме да правим заедно музика. Тя беше щастлива в Париж. Създадоха й ужасна репутация, вероятно заради съпруга й. Тя винаги беше първа на работното място. Беше невероятна перфекционистка. Работехме малко: тя беше винаги готова. Само Кармен репетира до изнемога. След това записахме „Тоска” с Бергонци и Гоби и „Кармен”. После редовно участвахме заедно във филми за британската телевизия. Една вечер в Хамбург, по време на филмиране на спектакъл Мария започна да пее божествено една изумителна каденца. Аз затворих очи, очарован, губейки представа къде съм. Чак когато я чух тихичко да ме вика „Жорж”, се приземих.
Мария не можеше да обясни изкуството си. Тя не можеше да преподава.
На сцената беше много уверена в себе си. Никога не импровизираше. Тя умееше да диша с оркестъра, дори без да вижда диригента, защото беше невероятно късогледа.
В „Норма” тя умееше да се вплита във всяка фраза на оркестъра с инстинкт какъвто не срещнах повече у никоя друга певица. Колкото до „Тоска” през 1965, Гоби и Калас бяха уникални. Между трима ни имаше абсолютно интерпретаторско разбирателство. Те играеха сякаш не им се налагаше да пеят. Никога след това не дирижирах вече „Норма” и „Тоска”.
През 1964 в „Норма” Мария вече имаше малки вокални проблеми. Тя беше обсебена от традиционните високи ноти. „Но те не са написани, й казвах аз. Страхуваш се че ще кажат, че не можеш вече да ги изпееш. А ти ще спазваш оригиналната партитура. В Париж запалянковците не познават творбата тон по тон като тези в Скалата. А ако те дойдат ще бъдат малцинство“.
Тя се страхуваше да не разочарова публиката си. В Скалата имаше два кръга – поддържащи Калас и Тебалди. Сигурен съм, че можеха да обичат и двете. Те бяха толкова различни. Калас беше травматизирана от това. Тя затова обичаше Париж, защото публиката тук не беше тъй фанатична.
В работата си беше винаги първа – в театъра или в залата, ужасяващо взискателна, без да се страхува да репетира до безкрай. Беше театрално животно: трябваше й сцена, за да се изрази най-цялостно.
Тя искаше да запише „Травиата” с мен, но все се разминавахме. След години ми предложиха да я запиша с Кабайе. Съжалявам, че завърши кариерата си с тези тъжни рецитали съпровождана от пиано. Тя имаше необходимост от оркестър и сцена. По време на концерта, който изнесохме в Хамбург, тя пееше арията на една затворничка. Гледаше ме сякаш й бях партньор и искаше да й подам реплика.
Бяхме в провинцията, когато ми се обадиха от радио Люксембург и ме попитаха „Какво мислите за смъртта на Калас?” Онемях и веднага заминахме с жена ми. В дома й бяха човек от „Пате Маркони”, гувернантката й Бруна и шофьорът й. Мария на леглото изглеждаше като момиче. Дойде и сестра й. Всички писаха за Мария без Бруна – гувернантката и шофьора й. „Ние не говорим” – категорична е Бруна.
„Завиждам ти – казваше на жена ми. Имаш съпруг и деца. Менегини не искаше – кариерата преди всичко. Аз не съм искала тази звездна кариера. Щях да съм щастлива да бъде солистка в операта в Атина и да имам семейство.”
Джеймс Конлон, диригент
Когато питам студентите си кого харесват най-много като актьор те единодущно отговарят Мария Калас. После разбирам, че никой от тях не я е гледал, дори записите й. Самият аз никога не можах да я гледам на сцена. По време на последните й спектакли съм бил четиринадесет годишен и майка ми ми забрани да се редя на опашка за билети. Написах й писмо с молба да ми предостави билет, а тя любезно ми отговори, че дори тя самата няма право на места.
Откъде идва нейната мистерия? Безспорно от дисковете. Някои изпълнители са много атрактивни на концерт, но чарът изчезва щом затвориш очи. Калас беше вълшебница: сякаш я виждаш. Ето и първата й магия: театърът беше в гласа й.
Пътищата ни се кръстосаха отново. В „Джулиард“ искаха да поставят „Бохеми“ през 1972, но диригентът Томас Шипърс се разболя и търсеха някой да го замести. Директорът ми повери да провеждам репетициите, докато намерят диригент. Но не намираха никого. Отчаян той извика Калас. Шипърс не беше се изказал ласкаво за мен, и директорът искаше съвет от Калас. „Първо ще присъствам на една репетиция” – каза тя.
Един ден я видях да влиза, цялата в кожи и с тъмни очила. Тя седна без да пророни дума, но през цялото време усещах погледа й като лазер да фиксира всеки мой жест. След четвърт час директорът обяви, че по препоръка на Мадам Калас аз ще дирижирам „Бохеми“.
„Раждаш се диригент, не ставаш такъв – казала тя. Той е роден за диригент.”
Дължа кариерата си на това доверие.
Последен момент. Случайно на 16 септември 1977 бях в Париж. Имах среща с Глоц и той, обичайно точен, не идваше. Накрая пристигна и с безкрайна тъга ми съобщи: „Мария почина”. Съдбата беше наредила да бъда близо до нея в последния й път.
Разпитваха ме за съперничеството между Калас и Тебалди. Който и да го е измислил сигурно вече знае отговора: Виждам как непрекъснато се разраства аурата на Калас. Тя стана мит. А аз съм един от почитателите му.
Ролф Либерман, композитор
Мария Калас е едни от фаровете на днешния ден. Тя извиси оперното изкуство до върхове над които тя царува завинаги. Отдавна легендата си я е присвоила. Безбройни са тези които й дължат това, че са открили и заобичали операта. Благодарение на дисковете, които остави обожанието ще се прехвърли и към бъдещите поколения. Тя беше Божествена. Богините не умират.
Париж, 3 април 1978, понеделник
Карл Лагерфелд, дизайнер
Гледал съм Калас на сцената винаги когато можех. Гледах „Сомнамбула“ в Милано в постановката на Висконти – но тогава никой не знаеше кой е Висконти, идваха заради Калас. Нейната „Травиата” в Лисабон, всички „Норми“ и „Тоски“ в Париж и Лондон. И голямата Гала през 1958 в Париж. Носеше оранжева рокля с немного красив шал. Никой не е изпял по-хубаво от нея сцената с писмото на леди Макбет. На италиански пееше много добре, на немски по-лошо. В своя репертоар беше непобедима. Противопоставяха я на Тебалди, но гледах „Травиата” в Штутгарт с Тебалди и бях ужасен.
Не, Калас наистина е единствена.
Лоренцо Аруга – журналист
Когато почина Мария й отдадох последна почит в телевизионните новини. Мислех че всички знаят коя беше тя. Оказа се, че не знаят. Показаха ми набързо скърпен филм монтиран от стари материали с нов коментар – история за любовници и съпрузи, имаше яхти, шикозни вечери, тук беше каймакът на обществото и дори смътно се долавяше тонът „поживяла си е, така й се пада ”. Предаването беше пряко и предупредих, че ще го прекъсна с ругатни. Учудиха се. „Значи не е това, което хората искат да видят?” Продължиха да ме питат коя всъщност беше Мария Калас?
Но за това си има обяснение.
Ето например списание „Дженте” след благотворителния концерт на Калас в Париж излиза със заглавие: ”Императрицата на Париж” и подзаглавие: „Херцогът и херцогинята на Уиндзор, Жан Кокто, Чарли Чаплин и Бриджит Бардо си оспорваха креслата в Операта”.
„Пари мач” след триумфалния концерт в Лондон. Снимка на седмицата – певицата се покланя на кралица Елизабет, която й подава ръка и текст: „Прекалено тясната дантелена рокля позволи на Калас само да загатне реверанса си.”
Откриване на сезона в Скалата през 1954 с „Бал с маски”. Първа страница на „Кориере ломбардо”: „Скалата – аплодисменти и шампанско”.
Калас беше призната за романтична звезда. Звезда означаваше властна, капризна, склонна да пренесе неоспоримото си господство и извън театъра. Подобни симптоми винаги могат да бъдат открити у една жена с темперамента на Мария. Романтична означаваше любовни романи, скъпи кожи, бижута, яхти. А за жена родена в бедност, чийто живот е изпълнен с лишение тази маска е голямо изкушение.
Но днес Калас е Калас. Това е онази Калас, която завоюва съкровени пространства в душата и в мислите на публиката си. Тя завеща не урока си, не стила се, не таланта си, а „Каста дива”, лунната молитва на жрицата Норма – – изтощен, почти заглъхнал глас, наситен с тайнствени ответи в звука, в словото, което го надмогва. Тя завеща Елвира – когато нейният любим побягва с красивата пленница и тя загубва разсъдъка си, а гласът й сякаш се разтваря. Страстния порив на Лучия, която си представя любовта, след като най-сетне я е намерила: „Най-сетне съм твоя …” – никой никога не го беше казвал така.
Това беше, това е операта, това е мелодрамата. Това – за една жена, която може да поеме върху гласа си, върху кожата си, върху себе си тежестта на думите, носещи голямото, цялостно, абсолютно предизвикателство, на която можем да вярваме, когато твърда, решителна, пламенна казва като Леонора: „на земята никога не е имало любов по-силна от моята. Тя победи съдбата, ще победи и самата смърт.”
Сбогува се със сцената с „Тоска“ в Лондон, но всички, които я обичат помнят онази „Медея“ в Скалата през 1962 г. В момента, когато трябва да произнесе прочутата фраза „дадох ти всичко”, Мария излиза на авансцената и изпява думите с очи вперени в публиката, вместо да се обърне към Язон.
През 1976 в телефонен разговор със сестра си Джаки Калас казва: Загубих гласа си. Не ми остава друго освен да умра.”
Мишел Глоц, импресарио
Чух я зя първи път в Неапол в „Турандот”. После през 1955 я видях в Скалата в легендарната „Травиата” на Висконти. Мария беше невероятно красива. Беше повече от очевидно, че никой никога не би могъл да изиграе този образ така, толкова очевидно, че в Скалата след това не слагаха операт в афиша дълги години. Възродиха я Мирела Френи и Караян. Бях и през 1958 в Ню Йорк, когато тя пя Виолета, Лучия и Тоска в Мет. Бях на всички спектакли. Видях собствената й майка да я освирква една вечер в Норма.
После, когато се бяха поскарали с Валтер Леге, аз бях продуцент на диска й „Калас в Париж”. Тя обичаше да записва. За да избере фрагмента, за диска тя не се спираше на този, който беше добре вокално, а на този който беше най-експресивен. Тя казваше: ”Аз не съм певица, която играе, а актриса, която пее.”
Смъртта й ми костваше безкрайна мъка и до днес се обвинявам, че малко я подкрепях. Докато пееше тя почти не слушаше записите си. Обратно, щом престана, беше способна с часове да прослушва всякакви регистрации, които й изпращаха любители. Камериерката й Бруна години преди да умре все повтаряше: „Мадам живее в друг свят.” Начинът по който определени издания се отнасяха с нея беше скандален и лъжлив. Тя беше горда и скромна едновременно и непрекъснато повтаряше „Ние сме само изпълнители.”
Беше толкова привлечена от Франция, че накрая се установи там. До края на живота си искаше да запише „Вертер“, защото чувството на отговорност и гордост, които характеризират Шарлота бяха близки до нейните идеали. По същите причини по които Шарлота й бе близка тя не прие, че Кармен ще бъде образ, който ще й подхожда. Все пак ние с Жорж Претр бяхме убедени, че тя ще предаде на този образ смелост и средиземноморски плам, които ще го обновят. Тя го прие постепенно, записвайки първо Хабанерата и Сегидилята за рецитала си „Калас в Париж”. В действителност приближи се до героинята благодарение на музиката и започна да изучава историята на творбата и на постановките й, стилът, дикцията и то с педантичност с каквато се характеризираше всяка нейна работа.
Мария имаше огромен репертоар, много от който е непознат. Например тя познаваше и изпълняваше великолепно мелодиите на Форе и Дюпарк. Защо например не записа на диск сиртаки, които обожаваше и пееше с невероятно вдъхновение? Това не би добавило нищо повече към нейната слава, но какво удоволствие би било за нас. Всичко до което се докосваше беше музика. Една вечер я чух как се впусна да импровизира блус, който певецът щом я разпозна замря вперил поглед в нея. Беше толкова хубаво, че се питах дали не го е репетирала с десетилетия. Париж, 16 март 1978, четвъртък
Едвига Фьойер
В „Тоска Мария правеше невероятни неща. В сцената със Скарпия, когато й отказва милостта за Каварадоси видях как се роди идеята за убийството. Видях окото й как се спря на ножа, а поднесената към устните чаша спря насред пътя. Имаше магия в изкуството на изпълнителката свързано с екзотичния й тембър и способността да извади най-малката емоция с минимална показност. Пътят й беше на комета – кратък, изгарящ, великолепен и незабравим. Нито за миг тя не помисли да се възстанови. Прие всички жертви, за да достигне до божественото. Париж, 21 април 1978, петък