Тоска

През годините усетих отегчение от тази роля и интересът ми се възвърна едва, когато започнах работа с Дзефирели. Нервната Тоска, истерична й страна от І д. ме дразнеха, исках да я направя по-човешка, като изтъкна съмненията, които изпитва към себе си. Виждам я като зряла певица, която дори губи интерес към професията си и иска единствено да задържи мъжа, когото обича. Резервирано се отнасям и към ІІ д. Прекалено мелодраматично е. А арията пък „Vissi d’drte” е едновременно неразбираема и стои като залепена. Безсмислено обездвижва действието. С огромно удоволствие прочетох в кореспонденцията на Пучини, че и той споделя подобни чувства и е живял като пленник, като длъжник на публиката. Ще бъде съвсем правдоподобно, ако се премахне.

Медея

Разбирам Медея, чувствам я близка. Тя убива, само защото е отчаяна.Тя убива децата си, защото няма друг изход и само така може да ги изтръгне от този кървав и горчив свят, да им позволи да бъдат с нея във вечността, за да живеят в мир и с достоинство. Знае че в този свят за тях няма надежда, а така тя е тази, която ги отвежда в бъдещето. Крехка е, защото не може да понесе сърцето й да бъде разбито от Язон, но и силна, за да реагира както и повелява дългът. Арията “Dei tuoi figli” е убийствена. Преди да се заемете с нея трябва да изработите на спокойна глава боен план. Търсете клопките и как да ги избегнете. Не се мъчете да влагате много страст. В операта нямате интерес от безсмислена страст. Тя ви прави животно, а не артист. Спомнете си, че ако Медея е насилница, то тя е и жена, която обича. Служете си с фрази като „torna a me”, за да се успокоите, за да възстановите силите си и гласа си за „crudel” и за тези си бемоли в края. Ако изпеете цялата ария, както на силните моменти сте мъртви. И никога не забравяйте, че това е класическа ария. Тя е от времето на „Дон Жуан”, „Фиделио”, „Весталката” – с чисти интонации, стегнат ритъм, стройна линия. Никакви портаменти към “crudel”, това е самоубийство.

Травиата

В І д. трябва да накараш да се усетят цветовете на мъката. Виолета демонстрира щастие, а в действителност живее в безкрайна тъга, и ако тя се пази от любовта, то намерението да промени живота си е също тъй неустоим. Смехът й е ироничен. Това е защита. Това е, като че казва: „Любов, какво искаш от мен? Може ли да бъде наистина възможно…? Може би да опитаме?” Във ІІ д. тази ирония вече я няма. Тя истински се надява. Исках да й придам този вид на съвсем младо момиче, да бъде наивна. Скъсването с илюзиите е горчиво в дуета с Жермон. „Това не можеше да стане, трябваше да го зная”. Струваше ми се важно да маркирам леко колебание, да потърся нюанс на „piano” особено нежен при думата „pura”, сякаш тя не се чувства достойна да я произнесе. Смятам, че малко пасажи трябва да се пеят силно, не бива да се търсят лесни аплодисменти. Верди е написал голяма част от ролята в piano и mezzoforte. Музиката получава повече въэдействие, ако изпълнителката намали обхвата на жестовете си. Още повече, че болестта й при всички случаи ги ограничава. В ІV д. винаги избирам жест – кратък, празен и повтарящ се. Например да хвана напразно нещо от шкафчето до леглото, без да успявам. От Висконти се научих да умирам с последната фраза, преди да падна на земята. Тя се отпуска в смъртта смятайки, че се връща към живота. Цветът на гласа трябва да бъде матов. Дълго работих, за да го постигна и винаги съм приемала като комплимент коментарите на тези, които казваха „Калас изглеждаше изморена на финала.”

Норма и Изолда

Норма е героинята, която най-много обичам. Изправена пред неразрешимата дилема, тя избира по-скоро да умре, отколкото да унищожи този, когото обича, въпреки, че той я е предал. Първата сцена, в която Норма се явява е много трудна, защото трябва да доминира с блясък и мощ – в речитатив над този див народ. След това да намери мекотата, сребристата нишка на вокала за „Casta Diva”. А това се случва в самото начало на операта. Тя наистина ли е гадателка или философ, когато обявява, че Римската империя ще се саморазруши. И в двете се съмнявам. Преди всичко е лудо влюбена жена, готова на всичко, за да спаси мъжът, когото обича и техните деца. Представете си какъв силен характер трябва да имате, за да удържите тези орди.

След като пях „Тристан и Изолда“, „Валкюра“, „Парсифал“ абсолютно подкрепям Лили Леман, която заяви, че серия от Изолди е много по-малко изморителна от една единствена Норма. Вагнер е толкова лесен. Психологически неговите герои са много по-монолитни – Брунхилда е героиня от архитип – гласът рядко е открит, покрива го гъстия оркестров килим, който осигурява интонацията и сякаш извежда тоновете, а те дори във височините не са трудни. Никакви колоратури и пластичност на стила, които носят цялото драматично и музикално богатство на белиниевото белканто.