През лятото на 2018 г. на международния музикален фестивал „Варненско лято“ се състоя една от тези срещи, които оставят незаличим спомен. Не беше чакана или търсена. В рамките на фестивала майсторски клас имаше Дмитрий Башкиров, легендарният руски пианист. Бях слушали негови изпълнения и с любопитство отидох в концертното студио на радио Варна. Изумена стоях и слушах уроците на този изключителен човек. Студентите се сменяха един след друг, а той беше неуморен – пееше, показваше, разказваше, обясняваше защо това трябва да се изпълни по този или онзи начин. Да, беше строг. Не оставяше просто ей така да премине урокът. След това, когато вече трябваше да има обедна пауза, той сядаше на рояла и свиреше различни пиеси, като непрестанно разказваше някоя забавна история. Програмата беше съставена така, че да има възможност за по-дълга обедна почивка. А той още първият ден каза: „Е, сега аз какво ще правя?“ А единия ден, вместо да отдъхне в хотела между двете сесии, той пристигна по-рано, за да си посвири. След като направихме предварително уговореното интервю му предложих да го придружа до хотела, тъй като бяхме останали сами, а навън беше горещо. Той отказа да се прибере и ми предложи да му правя компания за обяда. Това преживяване запазвам за себе си. В този почти час усетих и човека. Дмитрий Башкиров почина на 7 март 2021 г., а на 18 март дъщеря му Елена Башкирова свири в София със Софийската филхармония. Щастлива съм, че прие да разговаряме и когато й разказах за срещата със забележителния й баща тя намери сили да сподели: „Той почина на 7 март. През цялото време оттогава се опитвам да си спомням тези прекрасни моменти, а не последната година, която той прекара в пълна самота. Беше ужасно! Мисля си, че затова и почина (очите ѝ се насълзяват). Той не можеше да преподава и нямаше вече нищо в живота му освен музиката. Отнеха му живия контакт с учениците. Един от хубавите ми спомени с него е от последното му идване в Берлин, при нас. Аз свирех соната на Моцарт. Той дойде, послуша и каза: „Тук правиш нещо неправилно. Ето така трябва“. И затанцува пред мен. Уверявам ви, че веднага всичко ми стана ясно. Беше ми достатъчно да го видя как елегантно направи движенията. Толкова ми е хубаво, когато си мисля за този момент! Той можеше всичко да обясни – знаеше много, имаше изумителна култура. Можеше да разкаже, сам да покаже. Имаше уникално звучене. Всичките му студенти се различават по звук. Всеки има своята техника, но звукът е индивидуален. Той на това ни учеше – да слушаме звука. Дори да си го представяме, преди да го изсвирим. Можеше да обясни как да изсвириш нотата. Всеки има различна ръка, различно тяло, но той казваше, че всичко минава през ума.“

И като потвърждение на думите на Елена Башкирова ще изброя имената на неговите български ученици. Техния звук не може да бъде сбъркан – Марина Капацинская, Пламена Мангова, Веселин Станев, Виктория Василенко.

А ето сега и разговора с Дмитрий Башкиров, състоял се през 2018 г. във Варна.

Дойдохте да работите с млади хора. Какви са те сега и какви бяха във вашата младост? Изменили ли са се?

Аз сега често мисля по този въпрос и започнах да си спомням, че през XIX и XX век, в периоди от 20, 30 години, е имало огромно количество музиканти, професори, художници, писатели. След това – за 10, 20 години, много по-малко. После отново много и така е във всичко. Въпреки че от професионална гледна точка, като ловкост на свиренето, има много музиканти, но няма големи имена. Може би е някакъв период. Защото познавам 6-годишни, 10-годишни, които са фантастично талантливи. Може би сега расте новото поколение забележителни музиканти, писатели. Сега, оказва се, количествено са по-малко от времето, когато аз  учех. Дори и педагозите са по-малко.

Защо младежите, които идват при вас, често представят творби на Шопен?

Като романтичен автор вероятно ги привлича, но виждам, че малко свирят Моцарт. И знаете ли защо? Защото там няма зад какво да се скриеш. Там всичко се чува веднага, как човек чувства музиката или прави нещата неестествено.

Всички певци казват, че ако можеш да пееш Моцарт, всичко можеш да пееш. Така ли е и при пианистите?

Да, ето. Мен ме учеха на Моцарт, Бетовен, Хайдн.

С това ли трябва да започват младите пианисти?

Във всеки случай това е фундаментално за всеки, дори за най-талантливия, а след това да добави романтична и по-съвременна музика

А предкласиката, Бах?

Ние всички сме свирили Бах, но има хора които са специалисти по Бах. Аз никога не съм бил такъв. По време на първия ми и единствен конкурс, „Маргарита Лонг“, получих много висока награда за мое най-голямо удивление и си казах, че никога повече няма да се явя на конкурс. Но се оказа, че сонатата на Бетовен, която бях подготвил, не е в списъка. И за седмица научих друга соната, изпълних я на втория тур и не я свирих много добре. След това в журито възникнал спор. В него беше любимата ми Ани Фишер, тя казала: „Не, той Бетовен не изсвири никак добре, но толкова добре направи Бах, така че трябва да го пуснем“. Това ми прозвуча като анекдот, тъй като аз никога не съм изпълнявал добре Бах, но той ме спаси. Разбира се, има хора, които много го свирят. Аз съм изпълнявал концертите му, една партита, но не е моя специалност.

Разкажете ми за този конкурс!

Аз никак не исках, а като се оказа, че и сонатата е съвсем друга, се бях отказал, но след това реших да замина. Та представих се на туровете. Свирих прилично, а това на втория тур беше катастрофа. Не изпълних добре сонатата на Бетовен и мислех, че няма да ме пуснат, но преминах. Когато завършиха туровете и концертът с оркестър, предстояха наградите. Те бяха – Първа голяма награда на името на Маргарита Лонг, след това Гран При и останалите. Казаха, че решението на журито е да не присъжда наградата на името на Маргарита Лонг, а втората Гран При дават на мен и на един французин.
На следващия ден беше закриването на конкурса в зала „Гаво“. На балкона седеше журито и самата Маргарита Лонг. Тя взе думата и каза: „Поздравявам всички с финала на конкурса, поздравявам всички лауреати, поздравявам оркестъра, благодаря на диригента, но искам да кажа, че голямата награда, която е на мое име, аз като председател на журито я давам на Башкиров“. Публиката изумя, аз също. А те ми казват: „Иди ѝ благодари и я целуни“, а аз казвам: „Не искам“. Но накрая отидох благодарих ѝ, целунах я. Та ето, така получих голямата награда. А на следващия ден във „Фигаро“ имаше статия, че Маргарита Лонг като дала наградата на мен, ударила шамар на Франция.

И не сте се явявали на други конкурси?

Започнаха да ме карат да се явявам в Русия. Търси ме и министърът на културата, а аз казах: „За нищо на света. Аз не съм конкурсен тип. Получих голямата награда. Това е.“ Караха ме за първия конкурс „Чайковски“. Отказах, а и започнаха много покани за концерти и така стана.

Казахте, че помните най-лошото и най-доброто.

Да така е, а останалото забравям.

Кой беше най-лошият момент от живота ви?

Най-тежко ми е било, когато са ме напускали скъпи за мен хора.

А най-хубавите?

Те са свързани с музиката. Тя винаги ме е спасявала. Имал съм проблеми, включително и тежки здравословни проблеми, но мислейки за музиката, си казвах: „Всичко ще се оправи“. И така ставаше.
Сега ще ви призная нещо – като за социалистическия съюз се държах много нагло, смело. Отказах да вляза в комунистическата партия. Поискаха да сътруднича на КГБ, като пътувам в чужбина, и аз отказах, но все пак продължиха да ме пускат. После един от големите музиканти, много близък на моето семейство – първият мъж на дъщеря ми Елена (Гидон Кремер), написа статия в Германия, че всичко е ужасно в Съветския съюз, и заради това девет години не ме пускаха в чужбина. Всички смятаха, че ще се махна. Елена вече беше с Баренбойм. А аз казах: „Нищо подобно, аз обожавам Русия“. Каква публика имаше само във всички градове, умна, разбираща! Никой не можеше да си представи, че като сега след първата част на симфонията ще ръкопляскат. Това беше публика на съвсем различно ниво. Аз бях много доволен. Имах много концерти. Наистина, изгониха ме от Консерваторията, дори ми бяха казали, че ще ми дадат званието Народен артист на Съветския съюз, не ми го дадоха, но след десет години все пак го получих (през 1990 г.). Но никога не съм съжалявал, че останах.

Как стигнахте до Испания?

Преподавам във Висшето училище „Кралица София“ от първия ден на неговото създаване. Аз бях първият професор, когато основаха това училище. Знаменитата Палома О`Ший ме покани. И аз казвам: „Русия ми е родителка, а Испания братовчедка“. Няма да повярвате. Аз бях единственият музикант, на когото разрешиха да свири в Мадрид през 1971 г., когато Франко беше на власт. На никого не разрешаваха, защото той беше фашист. Представяте ли си? Нито на Рихтер, нито на Гилелс, Ойстрах, Ростропович не им даваха, а аз свирих. Имах концерт в Хамбург и един голям импресарио ме чул, отишъл в Москва, стигнал до министъра на културата и така му завъртял главата, че ми разрешиха да изнеса един концерт. После ходих още четири пъти за по един концерт и все докато беше жив Франко. Аз бях още млад. Това е удивителен момент от моята биография. Как можеха да ме сравняват с тези велики хора. На тях не им разрешаваха, а мен ме пуснаха.
В живота ми има много ценни документи и искам да ги споделя с вас. Признавам, че не говоря много за това. Тогава самият аз бях доста скромен човек. Беше славно време, Прокофиев беше още жив. Той почина, но го имаше и Шостакович. Създадохме трио. С един много добър цигулар Игор Безродни и виолончелиста Михаил Хомицер. Това трио просъществува само шест години, защото Хомицер каза, че то му пречи на световната солова кариера. Така той развали триото ни, а и никаква световна кариера не направи. Но случката е свързана с наш диск. Записахме три триа – от Моцарт, Чайковски и Шостакович. Записахме го през май, а през декември излезе дискът. И аз казвам: „Момчета, нека да подарим един на Шостакович“. А те: „Ти да не си се побъркал? Той ще ни убие. „А защо?“ „Ами, защото ние се повлякохме по теб, ти измени темпото тук, а там не изпълни същата динамика и той ще бъде много недоволен. Да не си посмял“. Аз се съгласих, но на 27 декември по един познат изпратих диска на Шостакович. На 3 януари получих от него писмо, което нося със себе си. Не повярвах на очите си, когато хванах плика с неговия почерк. Знам го наизуст. „Скъпи Дмитрий Александрович, преди всичко ви поздравявам с настъпващата Нова година. Желая Ви всичко най-хубаво, успехи и следваха още други поздрави и … Изразявам най-сърдечна благодарност за изумителното изпълнение на моето трио (Трио за пиано, цигулка и виолончело в ми минор, оп. 67). Здраво стискам ръката ви. Ваш Дмитрий Шостакович“. Когато показах писмото на Миша и Игор, те позеленяха от яд, защото ако го бяхме изпратили тримата, щеше да е за нас, а така беше само мое. После лично се запознах с Шостакович в Ташкент, където свирих концерта на неговия любим ученик Галинин (Герман Галинин). Това писмо висеше на стената в Москва, над рояла ми, след това, когато започнах да пътувам, си направих копие, което нося винаги с мен.

Обичате ли да слушате записите си?

По принцип не, но напоследък установявам, че това, което по-рано ми е харесвало, сега вече не ми харесва и обратно – неща, за които съм казвал, че са хубави, си викам: „Ама какво е това? Какво хубаво има в това произведение“. Критериите се променят. В онези години фирма „Мелодия“, на която съм благодарен и до днес, издаде албум, наречен „Известни изпълнители от втората половина на ХХ век“. Имаше пет CD-та, в които бяха включени много мои изпълнения. Но ето, от тези записи също има неща, които сега не ми харесват. Аз съм много критичен.
И сега ще си призная нещо, от което ме е срам. Имах много концерти, но и рано започнах да преподавам. Така че преподаването започна да ми харесва повече от свиренето. По тази причина започнах да прекарвам все по-малко време пред рояла. Стараех се да свиря по два часа или два и половина, но с много усилие. Затова не научих много от творбите, които исках да науча. Бях ленив. А в преподаването никога не съм бил ленив.

Слушах ви по време на курса и гледах как работите с учениците, винаги пеете, изливате фразата с гласа си пред тях.

Опитвам се да предам чувствата си по музикантски и им показвам как тя трябва да прозвучи. Може и да греша, защото музиката е толкова безкрайна. Ние никога не можем да стигнем до края, защото това е единственият вид изкуство, което може да изрази всичко, започвайки от планетарните неща и стигайки до вкусната храна. Това не може да направи никое друго изкуство. Затова не можеш да кажеш: „Достигнах съвършенството“. Няма съвършенство. Можеш да се приближиш малко. И това вече е прекрасно.

Обичате ли грузинската народна музика?

Да, много, особено вокалната. Това е прекрасно нещо. Спомням си, когато се събираха и в ресторантите, те пееха като професионалисти. Съвсем необучени, но пееха фантастично. Навярно и сега пеят.

Вие не пеехте ли?

Аз не мога да пея. Аз бях единственият човек, сега като ви разкажа, няма да повярвате. Когато постъпвах в Тбилиската консерватория, трябваше и да се пее. Аз им казвам: „Гласът ми не е за слушане“. Та измислих нещо –  бях единственият в Консерваторията, който на тези изпити свиркаше с уста.

Шегувате се!

Кълна ви се. Цяла година аз свирех с уста мелодиите.

Спомняте ли си вашия първи професионален концерт?

Още в Тбилиси, още 10-годишен, свирех с оркестър и соло. За първи път свирих в операта. Свирихме много хора, а аз изпълних две части от концерта на Бетовен. Май бях на 12 години. А сега на 12 свирят Лист и какво ли още не. Много напредна музикалното развитие днес.

Има ли млад пианист, за когото вие да кажете – ето, това е.

Не, има единици, но в смисъл на музиканти няма, не са се увеличили.

Аркадий Володос е бил ваш ученик.

Да, той е забележителен. Той е много самостоятелен и в една сфера е наистина уникален, защото той свири много виртуозно, но същевременно много е обаятелно и звученето, и всичко при него. Но и той е много специален човек. Има цяла група ученици, с които поддържам връзка. С някои се виждаме, други вече имат своя живот. Но сме били заедно в един момент. А аз с всички бях строг. Едни търпяха това, а други не, но моята работа беше това. Ако не им харесваше, то си беше техен проблем. Важното е, когато нещата тръгнат добре. С някои от тях останах почти в роднински отношения, с други понякога се виждаме. А накрая ето какво искам да кажа. Пристигнах във Варна и тук са Пламена Мангова, Марина Капацинская. Това е прекрасно. Пламена е много строг човек, а с мен се държи, сякаш съм ѝ роднина. И Марина – толкова е мила и внимателна. Това е изключително приятно за мен.

Пианистът и педагог Дмитрий Башкиров е роден на 1 ноември 1931 г. Ученик на Анастасия Вирсаладзе в родния му град Тбилиси, а след това в Москва на Александър Голденвейзер. Световната му кариера започва, след като печели Голямата награда на конкурса „Маргарита Лонг – Жак Тибо“ в Париж през 1955 г. Още от 1957 г. става асистент на Голденвейзер и започва активно да преподава в московската консерватория „Чайковски“. От 1991 г. е професор във Висшето музикално училище „Кралица София“ в Мадрид.