Стефка Евстатиева и спомените за ролите, партньорите и звездните мигове

„Обичам си спомените“, казва Стефка Евстатиева. Освен това тя обича и да се завръща в България, където има още много приятели, колеги и почитатели, които си спомнят незабравимите й превъплъщения на сцените у нас. Тя не пропуска да отиде на спектакъл. Връща ли се назад във времето?

„Разбира се, особено когато това е опера, в която аз съм пяла или която много добре познавам. Аз пея вътрешно и може би се издавам, защото ми казаха, че било по-интересно мен да гледат как съм изживявала случващото се.“

Разговарям със Стефка Евстатиева и през цялото време чувам невероятния й глас. Плени ме още в първия миг. Неповторима. Била съм млада, и не съм осъзнавала какъв човек познавам. По-късно, за кратко често се виждахме. Дори беше кореспондент за музикалните предавания на БНР, свързвахме се с нея, за да ни разказва какви спектакли е гледала по америнските сцени. Отново беше вълнуващо да имаш оценката на специалиста, погледа на колегата към изявите на съвременниците. Съпровождаше разказите си със спомени. Въпреки, че вече не пееше тя беше както винаги лъчезарна и открита, обичаше да разказва и винаги беше интересно да си в компанията й. Освен ролите от сцената, смея да твърдя, че познавам почти всички нейни записи. Забелязваш я веднага. Тембърът е нещо, което никога не можеш да объркаш. Нейният е ласкав, вълнуващ, меко се лее гласът й, разказва поредната оперна драма. Дори през най-голямото страдание усещаш лъч светлина. Така поема към ешафода като Мадалена, или полита от крепостта като Тоска, или се сбогува със света като Аида. Незабравима беше и като Ахинора, ролята написана за нея, която тя изпълни с драматизъм и красота. Но двете й най-знакови партии за мен остават Елизабет и Маргарита. Първата горда и крехка в царствената си самота, втората влюбена и отчаяна в нещастната си съдба. Виждам я на сцената като Ярославна, гордата княгиня, която отчаяно брани царството си. Толкова много образи, които Стефка остави на слушателите си и за които разказва с удоволствие.

„Княз Игор“ на Бородин и „Дама Пика“ на Чайковски с Емил Чакъров – какъв спомен беше това? Екипът беше международен.

Великолепен спомен. Работихме в НДК. Беше и Николай Гяуров. Но аз не си слушам записите. Да знаете. Ако някой дойде и каже, че иска да чуе нещо, само тогава. И непрекъснато си откривам грешки, и се ядосвам „Е, това не трябваше да направя така. ..Това не ми харесва“. Много съм критична. Но с Емил имам и още много хубави спомени. Правихме „Дама Пика“ и в Сан Франциско. Спомням си как дойде с лимузината. Той умееше да се появи и да направи впечатление. Умееше и да работи – сериозно. Но умееше и да се забавлява. Няма да забравя като изпяхме на новогодишен концерт с него и Христина дуета на котките на Росини. Някои го сметнаха за не особено изискано и под нивото ни, но за нас беше толкова забавно. Рашко Младенов се беше направил на куче и свиреше на пианото.

След тази руска серия с Чакъров записахте още една със Стоян Ангелов – „Снежанка“ и „Болярката Вера Шелога“ на Николай Римски-Корсаков.

Да, в „Снежанка“ аз бях Купава. Много интересни образи, но никога не успях да ги направя на сцена. Друга опера, която също само записах  е „Пламъкът“ на Респиги. Тя е невероятно красива. Аз и на сцена не съм я гледала, но в главата ми е и си я представям. Образът е на магьосница. Тя със силата на магията накара сина на мъжа си, който е много възрастен, да се влюби в нея. Винаги съм си представяла как го играя. Много исках, но само я записах в Холандия с Уго де Ваарт. После с Хенри Луису съпруга на Мерилин Хорн, работих и той каза „О, също като моята жена реагирате“ и така разбрах, на кого е съпруг и бях много поласкана от думите му.

Но аз така и започнах. когато отидох в Русе репетирах „Албена“ после „Майстори“ (на Парашкев Хаджиев), но никога не ги изпях на сцена, защото там имаше прекалено много Албени и до мен не се стигна.

А роля, която си искала да изпълниш, но така и не си стигнала до нея?

Манон Леско. Пяла съм ариите и на концерт със Сергей Ларин съм пяла дуетите. Много исках, но никой не ми предложи. Това е ирония на съдбата. Точно на последния ми спектакъл на сцена в Монреал – пях „Дон Карлос“ и дойдоха и ме поканиха да пея Манон Леско. Беше някъде за Канада. Но аз слизах от сцената и отказах. Много ми беше мъчно.

Елизабет е последната, а първата?

Най-първото ми излизане на сцената беше Флора от „Травиата“. Като я пеех, режисьорът Стефан Трифонов, който стана после и директор на операта все ми викаше „Айде, трябва да започнеш Виолета“. Но аз знаех, че не е за мен и отказвах. Първата голяма роля беше Клара от „Годеж в манастира“ на Прокофиев. И тя беше много интересна. За един млад певец, който няма други задължения стоях по цял ден в театъра и гледах репетициите. Знаех наизуст „Моята прекрасна лейди“, и всичко, които се играеше – дори и на драмата, които репетираха в операта. Беше ми толкова приятно да дишам въздуха в театъра. Завърших консерваторията и ме назначиха като стажант-артист през 1971 г. А голямата ми роля беше Амелия от “ Бал с маски“ и трябваше да я направя за осемнадесет дни. Спомням си Ромео Райчев ми каза – „Ми ти нали знаеш двете арии, другото е лесно“. Нямах среща с режисьор, само една репетиция на сцена да ми покажат откъде да вляза и да изляза. Но аз я знаех цялата, защото тогава имах грамофон „Грундинг“, което беше изключителна рядкост. Дядо, когато се пенсионира ходи до Виена и ми донесе този грамофон. Имах запис с Калас и Ди Стефано, и слушахме непрекъснато с приятелите, и го бях научила наизуст. Трябваше спешно да я подготвя, защото Мария Венцеславова беше на конкурс, Кунка Кузманова и нея я нямаше, Евдокия Здравкова беше вече в Стара Загора и останах аз, и трябваше да спасявам спектакъла. А като съм се явила на сцената от публиката питали защо този гастрол не е обявен? А аз вече бях артистка там от една година. Но си спомням, че бях толкова уплашена. И преди това като репетирах Албена. Трябваше някой да ме прегърне, или пък аз да прегърна някого. Бяха поканили и майка ми, и аз от нея се притеснявах. В Клара не можех да направя две стъпки като хората, не знаех с кой крак, къде да дяна ръцете си, всичко беше схванато. Даже още си спомням на една репетиция Стефан Трифонов ми каза „Защо ме гледаш с тези Очи като плочи?“(смее се) Ми как да го гледам като съм притеснена! Та той все ме питаше защо не мога да вървя по сцената. Обаче в „Бал с маски“, защото нямаше никой, който да ме ограничава „направи стъпки насам, а после натам“ аз си направих мой мизансцен. Водеше ме вътрешното ми чувство и се справих много добре. След този спектакъл ме викнаха в дирекцията. „Бързо, бързо ела да напишеш една молба за напускане“. А сега де! Слизам и се оказа, че трябва да я подам, за да ми сменят категорията. Така започнах като солист на операта.

За осем сезона в Русенската опера Стефка Евстатиева пресъздава тринадесет роли – Пучиниевите Мими от „Бохеми“, Анжелика от „Сестра Анжелика“, Леонора от „Трубадур“, Амелия от „Бал с маски“, Амелия от „Симон Боканегра“ на Верди, „Лиза от „Дама Пика“, както и българските опери – „Тревога“ от Александър Райчев, „Юлска нощ“ и „Лето 893″ от Парашкев Хаджиев. Изпълнява и сопрановите партии в Симфония №9 на Бетовен, в „Стабат Матер“ на Росини и т.н.

Следва периодът в Софийската опера. Получава обаждане от Руслан Райчев точно на 1 април.

„Честит първи работен ден на солистката на Националния академичен театър за опера и балет“. Ами сега? Аз точно съм стъпила на краката си тук в Русе, уважават ме, позволяват ми да пътувам в чужбина. Спомних си и думите на дядо: „По-добре да си на село начело, отколкото да си на град, назад“. Главен диригент беше Иван Филев. „Искаш ли да отидеш? ме пита. „Не ща“, отговарям аз. „Хайде да отидем в Партията, искаш ли?“ –  „Не“, казвам аз. (тогава всички неща се разрешаваха в партийния комитет) Но се оказа, че по това време бях поканена на турне с „Андре Шение“ на Джордано със Софийската опера. После беше готово и жилището ни. И нещата тръгнаха“. Така Евстатиева остава в Софийската опера. Тя става водещо сопрано и тук създава някои от най-впечатляващите си образи. Забележителна е постановката с нейно участие на „Мефистофел“ на Бойто. Казва, че партията на Маргарита е сред най-любимите й. „Много е ефектна. Самият образ е интересен. Има какво да правиш с гласа, богата е на нюанси – пианисими, форте-фортисимо, легати. Имаше всичко. Обичах я. Не е като в „Трубадур“ – пееш, пееш, пееш, а на края Азучена обира лаврите. Леонора е скучна, като на концерт. Аз не я обичах“.

В началото на кариерата си певицата се явява и на няколко конкурса – Чайковски в Москва през 1974 г., след това е конкурсът на Белгийското радио и телевизия „Белканто“ през 1978 г. и на следващата година Голямата награда и Златния пръстен от конкурса за млади оперни певци в София.

Първият е Чайковски в Москва. Споделя, че не е очаквала да стигне до третия тур. Според всички се считало, че никога не допускат българи до него.

„Мисля, че Стефка Попангелова беше пропусната до втория. В регламента казваха, че трябва да носим и оркестровия материал на арията, която ще пеем. Къде ще мъкна толкова ноти! Бях подала да пея Чилеа. Но аз пях Наташа от „В бурята“ на Хренников. С нея направих много голямо впечатление, защото той е съвременен композитор. Проф. Киселова ми я беше дала да я науча. Беше я пяла Мария Венцеславова, която завърши четири години преди мен и тя ми даваше нейния материал. Това беше опера, която не съм гледала. Бяха ми казали, че тя е бременна, той е партизанин и тя ще се беси, и говори на бебето. Много се трогнах и сигурно съм вложила цялата емоция в това, което изпях. И като ме чуха те казаха. „Вие ни открихте Хренников“.

Евстатиева получава специалната награда за изпълнение на произведение от съветски композитор, а втората награда разделя със Силвия Шаш. Първа не се присъжда.

„Давам съвет на учениците си да се явяват на каквито конкурси има. Самата подготовка за него ти дава много опит. Учиш нови неща. Повечето конкурси се провеждат пред публика, така че ти излизаш и пееш, и добиваш кураж“.

За оперните ти роли много се говори, самата аз съм гледала повечето ти спектакли. Но съм срещала името ти и в концертни програми.

Не съм правила много концерти. Имах самочувствието, че не съм издръжлива певица, че се изморявам, беше ме страх как да си избера нещата, които да пея. Имах такава нагласа и това ми влияеше. Правих някои песни. Спомням си Иван Маринов беше написал цикъл песни по Шекспир и много искаше аз да ги изпея. Аз не можах да го направя. Може би ако ми беше дал срок и ме беше подтикнал, щеше да стане. А аз пътувах, връщах се, трябваше да уча и да възстановявам различни роли. После той като почина ми беше мъчно. До ден днешен ми е мъчно, че не го направих.

Ролята, която най-често си пяла? Аз най-често съм те гледала като Елизабет от „Дон Карлос“.

Последната ми опера беше „Дон Карлос“, както казах. Имам най-красивите спомени от Софийската постановка. Пламен Карталов, Иван Маринов, Никола Гюзелев, Калуди Калудов. Дори питах приятели дали не е дразнещо това, че той е по-нисък от мен. „Вие като запеете и никой не ви гледа как изглеждате. Омагьосвахте ни“. Пяла съм я и на френски в Ковънт Гардън. Много ми беше трудно. Когато пях „Андре Шение“ в Миланската Скала дойдоха шефовете да ме канят да пея „Лоенгрин“. Вагнер никога не съм пяла. Мислех, че не е моето амплоа и отказах. Дори се пошегувах тогава: „Толкова ме е страх да пея „Дон Карлос“ на френски, че съм готова да приема „Лоенгрин“. Те бяха готови да ми осигурят пианист, за да я уча, но трябваше да ме освободят от Лондон и не стана. Там работих с Жанин Райс. Беше ми много странно. Хем е същата опера, но променена. И беше вече съвсем логична и много удобна. Имаше и един дует между Елизабет и Еболи в пета картина, който е много красив. Много рядко се изпълнява. После и Абадо го направи, но ние бяхме първите. И всички ни критикуваха за френското произношение – и Ливия Будай, и тенора, който беше французин, но баск.

Този светъл характер, сигурно много ти е помагал в цялата ти кариера?

Може и да ми е помагал, но веднъж си спомням като бях във Вашингтон един помощник-диригент беше казал, че тъй като съм много земен човек, контактна и допускам хората до себе си, не съм високомерна и да държа всички настрани, това ми пречи. Но това е въпрос на характер.

Стефка Евстатиева е родена на 7 май 1947 г. в Русе. Случайно, при пътуване до града. Родителите й са от Силистра. Там пеят в хор „Седянка“. Тя взема уроци по цигулка и солфеж, но не харесва нито едното, нито другото. Учи в Русенското музикално училище. Свири на контрабас и заедно с баща си, който е виолист участват в състава на градския оркестър. Майка й, освен че е в хора участва и в поставяните оперети. Приета е в Българската държавна консерватория и преподавател й е Елена Киселова. От 1971 г. до 1978 г. пее в Русенската опера, а след това се присъединява към състава на националната опера в София. Голямата й кариера я отвежда във Виенската Държавна опера, в Миланската Скала, Лондонската „Ковънт Гардън“ , Метрополитън опера, Ню Йорк, както и повечето европейски театри и оперни къщи в Северна и Южна Америка. „Само в Австалия не съм пяла, шегува се певицата“.

След 1989 г. заминава със семейството си за САЩ и се установява в Ню Йорк.

Репертоарът й е предимно Верди и веристите – „Аида“, „Дон Карлос“, „Силата на съдбата“, „Трубадур“, „Симон Боканегра“, „Отело“, „Корсарят“, „Бохеми“, „Сестра Анжелика“, „Тоска“, „Андре Шение“, „Мефистофел“, „Пламъкът“, „Селска чест“, „Адриана Лекуврьор“, „Ла Вали“. Но и в руския репетоар тя направи незабравими превъплъщения като Ярославна от „Княз Игор“, Лиза от „Дама Пика“, Татяна от „Евгений Онегин“, Клара от „Годеж в манастира“. Не оставя назад и българския репертоар, а това са „Юлска нощ“ и „Лето 893“ на Парашкев Хаджиев, „Тревога“ и „Хан Аспарух“ на Александър Райчев.

Сред оперите, които само записва освен „Пламъкът“ на Респиги, „Снежанка“ и Болярката Вера Шелога“ на Римски-Корсаков са и „Фиделио“ на Бетовен и „Катерина Измайлова“ на Шостакович.

След оттегляне от активна кариера Стефка Евстатиева преподава, активно се включва в живота на българската общност в Ню Йорк, изнася концерти с пианистката Павлина Доковски. Тя е един от създателите на българския детски хор и училище „Гергана“ в Ню Йорк. Прави майсторски класове при всяко завръщане у нас – в София, в Русе, на „Аполония“.

Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий“ с огърлие.

Снимки: личен архив – Елизабет от „Дон Карлос“ на Верди в Софийската опера; Амелия от „Симон Боканегра“ на Верди в Триест.