Еманюел Паю е завършил Парижката консерватория. Първата му работа е първи флейтист на Симфоничния оркестър на радиото в Базел, след това свири в Мюнхенската филхармония. Вече повече от 10 години той е първи флейтист на Берлинската филхармония. След наградите му трябва да се отбележи тази от изпълнителския конкурс в Женева през 1992 г., когато печели осем от всички дванайсет специални награди.

Роден е през 1970 г. в Женева на 27 януари – на тази дата е роден и Волфганг Амадеус Моцарт. Паю казва, че това е композиторът, който го вдъхновява и бележи живота му, но през 2006 г. – годината на Моцарт, когато всички изпълняват негови творби, той отказал да свири Моцарт и решил да поръча нови произведения. Оттогава десетки композитори създават пиеси за него, които Паю изпълнява по цял свят. Вече има написани петнадесет концерта, десетина пиеси за соло флейта, десетина с камерна музика, четиридесет и пет сонати. „Изпълнил съм всички и имам още няколко проекта. През юли (2022) представих за първи път соната за флейта, написана за мен, но в памет на Жан-Пиер Рампал, чиято стогодишнина отбелязваме тази година. През октомври в Цюрих ще изпълня за първи път още един флейтов концерт.“

Как подбирате авторите – лично ги познавате или чувате някоя пиеса и си казвате: „Ето този композитор искам да пише за мен“?
Различно е. Понякога това се случва по време на срещи около масата или в концертната зала. Друг път чувам пиеса за цигулка, кларинет или друг инструмент и след като разговарям с някой диригент или артистичен директор, се срещам с композитора. Различно е, но за мен като изпълнител е важен разговорът за произхода на музиката, обмяната на идеи. Това ми дава повече информация и смисъл, за да пречупя през моя инструмент тези идеи.

Първата си флейта Еманюел Паю получава на четири години. В Парижката консерватория негови учители са Мишел Дюбо, Ален Марион, Пиер Арто и Кристиан Ларде. Започва като първи флейтист в Радиосимфоничния оркестър на Базел, където диригент е Нело Санти. Следват Мюнхенската филхармония с диригент Серджу Челибидаке и Берлинската филхармония с Клаудио Абадо. Само на двадесет и две години става първи флейтист на престижния немски състав. Наред с това, Еманюел Паю изнася повече от 160 концерта годишно. Той работи с водещи съвременни композитори като Елиът Картър от САЩ, швейцареца Микел Жарел, Марк Андре Далбави и Филип Манури от Франция, Матиас Пинчер от Германия, Тошио Хосокава от Япония. На 31 март 2022 г. заедно със Софийската филхармония под диригентството на Найден Тодоров 52-годишният музикант представи Концерт за флейта и оркестър на Карл Нилсен – „забележително творение от края на живота на великия датчанин, което описва различни места по време на пътуването му от Дания до Италия“, казва Еманюел Паю.

Той пристигна за първи път в България по покана на Мила Павлова, която отдавна мечтае за тази среща. След дълги преговори тя най-после успява да осъществи тази своя мечта. На 10 май 2017 г. флейтистите Еманюел Паю, Марио Кароли и камерният ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството на Пламен Джуров откриха пролетното издание на фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща” в Пловдив.

Присъствието на знаменития френски флейтист Еманюел Паю на българска сцена е осъществена мечта не само на артистичния директор на фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща“ Мила Павлова, но и на много други музиканти у нас, особено на флейтистите. През месец март по време на репетицията със Софийската филхармония се събраха всички известни флейтисти, които с огромно удоволствие разговаряха с именития си колега.

Да започнем с хората, които са допринесли за развитието ви като флейтист.
Имах шанса около мен да има интересни хора и преподаватели. Започнах да уча флейта заради нашия съсед Франсоа Бине, който беше флейтист, синът му Филип също учеше флейта. Един ден чух през прозореца Концерта за флейта в сол мажор от Моцарт. Бях на четири-пет години. Започнах да танцувам и да си тананикам. Тези хора ме насочиха към музиката. Родителите ми не бяха музиканти. В Парижката консерватория срещнах невероятно поколение флейтисти. От всеки научавах по нещо за камерната музика, за съвременната музика, за оркестъра, за соловите интерпретации. Освен това следях записите на големите флейтисти от различни поколения като Жан-Пиер Рампал, Джеймс Гоуей, Орел Николе, които ме караха да мечтая. Ще добавя и големите концерти и опери, които слушах, с велики имена като Вилхелм Фуртвенглер, Мария Калас, Давид Ойстрах…

Казвате, че обожавате операта. Откривате ли сходство между флейтата и човешкия глас?
Не съм обсебен от флейтата. Очароват ме различните музикални форми и начинът, по който музиката може да ви открие възможности да пътешествате. Вярвам, че операта е най-всеобхватната форма, която свързва различните видове изкуства – текст, пеене, инструментална музика, понякога танц, изобразително изкуство, сценография… Диригентската палка и режисьорът обединяват всичко и го превръщат във връх на сценичното изкуство.

От най-ранна възраст пътувате непрекъснато. Живели сте в различни градове – Багдад, Мадрид, Рим, Брюксел, Париж. Какво ви дадоха различните култури?
Покрай пътуванията с моите родители, започнали от най-ранната ми възраст през 70-те години, видях много неща. Живях в Мадрид по времето, когато Испания премина към демокрация, наблюдавах колко много тя се промени. Да, живях в много култури, опитах различни храни, различни ритми, различна музика и форми на изразяване. Израснах в Западна Европа, а след това падна Желязната завеса и Европа стана по-широка. Това беше прекрасно, защото страните от Централна Европа са люлка на великолепна музика. Вярвам, че славянските култури имат директна връзка с хуманността, на първо място чрез музиката, чрез факта, че в тамошните църкви се пее. Западният свят има по-академична, по-изискана визия, а вие сте по-емоционални. Благодарение на живота ми в Брюксел и Париж, след това в Базел и най-вече в Берлин музикалният ми свят непрекъснато се разширяваше и продължава да се обогатява.

Имате в биографията си няколко спечелени големи конкурса. Каква роля изиграха те в кариерата ви?
В международните конкурси можеш да измериш професионалното си ниво през оценките на журито, но и да чуеш другите, да научиш какво се свири в Ню Йорк, Токио, Сеул. Конкурсите са още един начин на обмен и образование, както и на натрупване на сценичен опит. Разбира се, хубаво е да получиш награда, но дори и да отпаднеш, научаваш много, тъй като можеш да чуеш другите и да стигнеш до убеждението: „Ето така искам да свиря“. Самият аз получих много вдъхновение от всички конкурси, на които се явих. На тях музикантите се срещат с журито, което дава своята оценка и мнение. По мое време никой нищо не ти обясняваше. Нямаше официален контакт между журито и кандидатите. Сега след всеки тур срещата с тези, които отпадат, е задължителна. Това е важно за младите музиканти. Аз съм артистичен съветник на конкурса „Карл Нилсен“ и се грижа за програмата, за журито, настоявам за улесняване на този обмен на информация. Настоявам дори за възможност елиминираните участници да се включат в различни концерти в седмицата на конкурса и така той се превръща в музикален фестивал.

Има толкова много флейтисти, трудно е да станеш световноизвестен. Какво е необходимо?
Публиката и другите флейтисти определят моя успех. Аз винаги съм се стремял да изпълнявам добре музиката, с артисти, които обичам и уважавам. Никога не съм искал целенасочено да правя кариера. Можеш да си известен във всяка сфера – поп музика, кино, политика, спорт, телевизия, и това ти дава възможност за контакт с голяма аудитория. Що се отнася до класическата музика, колко хора се интересуват от нея? Естествено, образованите хора търсят тази музика. За мен е важно да съм свързан с различни поколения в едно семейство – младежи, родители, баби и дядовци, както и малки деца, които да идват на концертите. Това е нашата роля – да направим концерта като жив спектакъл, да доставяме удоволствие, красота, емоции на хората, които влизат в залата. Интернет и телевизията не могат да ги предложат. Това е нашата отговорност като артисти. За да правиш всичко това, трябва да си дисциплиниран, да работиш от самото начало, за да си винаги на високо ниво, да познаваш пиесите и да търсиш какво стои зад всяка от тях, да поддържаш репертоара си. Това са важни неща, чрез които ставаш разпознаваем за публиката и музикантите.

Казвате, че сте хамелеон в музиката. Защо?
Искам да изпълнявам музика, която е различна според стиловете, епохите, композиторите, и да се адаптирам към музикалния контекст на композитора. Затова използвам термина „музикален хамелеон“. Не искам да бъда флейтист, когото веднага разпознават с вибратото, с почерка и звука му. Затова не използвам един и същи микс или звук, когато свиря нещо бароково, френска или немска музика. Надявам се хората да не ме разпознаят веднага. Радвам се, че когато слушам радио, не разпознавам моите записи.

Свирите на златна флейта, 14 карата, „Бранън-Купър“ с мундщук „Шеридан“. Как се сдобихте с нея?
Купих я през 1988 г., когато спечелих първия си конкурс. Свиря само на нея. Тя е верният ми приятел. Нямам други инструменти, но работя с производители, за да развиваме нови модели. Понякога свиря и на други инструменти от различни материали и цветове.

От какви материали?
Различни сплави със златото. В моята практика, било то в Берлинската филхармония, или в студиото, виждам различни флейти – от дърво, от сребро, от платина, но за мен най-добри са златните.

Интервюто е публикувано в Портал Култура.