Историята на “Фауст” на Гьоте и на Маргарита

Между 1480 и 1540 действително е живял човек с името Фауст. Доктор Фаустус не се ползвал с добро име и дори го смятали за вещер, магьосник, нещо като Калиостро. А легендата за подписания договор с дявола завладяла мигновено съзнанието на тълпите. Още през 1550 се явяват първите писания за него, но едва през 1588 или 1594 Кристофър Марлоу написва „Трагичната история на д-р Фауст“. Оттогава дяволът получава името Мефистофел и добива популярност израза „Мефистофелски смях“. В началото на следващия век тази драма фигурира в репертоара на много британски комедианти, пътуващи из Германия и колкото и да е странно, именно тя служи за модел на много театрални германски трупи в това число и куклeни. През 1674 г. медикът от Нюрнберг Пфицнер издава “Скандалният живот и ужасният край на мрачно известния некроман Йоханес Фауст”. В тази книга се явява и идеята за любовта на героя с бедна девойка.
През 17 век е издадена брошура от около 48 страници, резюмираща живота на Фауст, която отново възбужда интереса към историята и се тиражира в различни варианти. Въпреки това с течение на години името и легендата постепенно избледняват. Векът на Просвещението получава вдъхновение от историята на доктора и в периода 1725 – 1797 г. се появяват няколко версии, най-ярки са тези на Лесинг от 1759 г.  През 1778 г. излиза драмата на Фридрих Мюлер “Животът на Фауст”, 1791 – Фридрих Клингер публикува в Санкт Петербург философския роман наречен “Живот, опит и слизане в Ада на Фауст”. 1826 – Пушкин измисля диалог между Фауст и Мефистофел. 1829 – драмата в стихове на Грабе “Фауст и Дон Жуан” противопоставя прокълнатия германец на прокълнатия средиземноморец. Към тези документи вмъквам и австриеца Николаус Ленау, пресъздал един Фауст, изпълнен с бунт, но едва след като е публикувана втората част на Фауст на Гьоте. Годината е 1836. И все пак всички тези имена, както и няколко други, са почти непознати в съзнанието на хората. Остава единствено Гьоте, който съумява да го въздигне като символ на епохата на романтизма. Първата част на Фауст излиза през 1808, втората през 1832. Гьоте е на 25 г. когато създава І версия на своя Фауст, останала неиздадена до 1887 г. Този Фауст е открит в архивите на поета след смъртта му и съдържа голяма част от това, което е първа част на Фауст и която той доработва в следващите 20 г. – между 1787 и 1806. Веднага след като е публикуван, Гьоте започва да мечтае за продължение. Десет години по-късно Гьоте нахвърля план на втора част, която решава да редактира едва през 1826 г. Вторият Фауст е публикуван през есента на 1832 г. Същата година на 2 март обаче Гьоте умира, без да може да нанесе окончателните поправки.  Друг герой, дължащ своята популярност на Гьоте, е Маргарита – нежната чувствителна, крехка жена, която ще познае с Фауст голямата любов, близка до страстите в легендите.

Музикалният живот на Фауст
Музикантите са може би творците, почерпили най-силно вдъхновение от легендата за д-р Фауст. Първият, претворил образа в музиката, е Игназ Валтер – автор на зингшпила “Д-р Фауст”, следват Антон Радживил – сценична музика към пиесата “Фауст” от 1810 г., Шуберт – Маргарита на чекръка, Тулският цар, сцени от Фауст, Лист – Мефисто валс, както и симфония Фауст. Вагнер също бил силно привлечен от сюжета и в младежките му опуси има музика към пиесата на Гьоте от 1831 – седем години по-късно той я претворява в увертюра, на която явно е държал, защото я преработва и през 1855. Добавям и операта на Луи Шпор поставена в Прага през 1816. През 1834 г. в Брюксел е представена и творбата на Пеелаерт. Тук стигаме и до Бойто с негова изискана и много впечатляваща творба, носеща името на злия гений Мефистофел.
Драматична легенда „Проклятието на Фауст“ на Ектор Берлиоз  се смята от мнозина за най-пълното кристализиране на мита – още като студент Берлиоз пише осем сцени по Фауст и представя като оратория “Проклятието на Фауст” в Опера комик в Париж на 6.12.1846. Провалът е тотален и едва половин век по-късно в сценичната постановка на творбата в операта в Монте Карло се разкрива цялата красота на произведението.
Продължавам с кантатата „Фауст и Елена“ на Лили Буланже, “Сцени от живота на Фауст” на Шуман, композирани между 1844 – 1853, “Д- р Фауст” на Бузони, Втората част на симфония №8 на Малер и забавната комедия на Ерве „Малкият Фауст“.
Струва си да припомним няколко български постановки и изпълнители. В България Фауст на Гуно е играна за първи път в София през 1910 под диригентството на Тодор Хаджиев.
Следват още пет постановки в София – през 1919, 1927, 1929, 1955, 1975 г. Първата извънстолична постановка е в Стара Загора през 1944, последвана от 1956. През 1955 е играна и във Варна, както и през 1974. В Русе премиерата е през1961 г., а след това 1985. В Пловдив е играна през 1967, както и през 1980 в Плевен. Отново в Софийската опера концертно се представя операта на 15 юни 2000 г. с диригент Владимир Гяуров. Различните постановки са дирижирали Асен Димитров, Ромео Райчев, Атанас Маргаритов, Иван Маринов, Кръстю Марев, а в ролите сигурно ще си спомните най-големите български певци – Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Илия Йосифов, Нели Карова, Катя Попова, Надя Афеян, Георги Генов, Пенка Маринова, Николай Здравков, Валентина Александрова.
Последното сценично представяне на „Фауст“ е в Стара Загора на 17 ноември 2022 г. с диригент Ивайло Кринчев и режисьор Огнян Драганов. Сценографията и костюмите са на Денис Иванов, а сценографията на куклите е на Васил Рокоманов и Силва Бъчварова.
„Мефистофел“ на Бойто има една единствена постановка в Софийската опера с диригент Иван Маринов през 1982 със Стефка Евстатиева, Никола Гюзелев и Коста Динков, Калуди Калудов и Валери Попова.
“Проклятието на Фауст” на Берлиоз не е представяна тук, но една от световнопризнатите интерпретаторки на Маргарита на Берлиоцз е Веселина Кацарова. Постановката от Залцбург от 1999 г. е определена като сензационна.

На снимката: Началната сцена на „Фауст“ на Гуно, в която Мефистофел извиква привидението на Маргарита – преоразмерено изображение на илюстрация на Джанкарло Коста от архивите на двореца Сфорца в Милано.