Той е един от най-търсените оперни певци в момента. Роден е в Малта, в не много заможно семейство. Свири на валдхорна, пее в детски хорове. Казва, че не гледа опера, а я прави. Той е културен посланик на Малта. Има фондация, която подпомага млада, талантливи малтийци, за да продължат образованието се в престижни университети. Обожава тенорите от предишното поколение като Бениамино Джили, Юси Бьорлинг, но се възхищава и на днешните си колеги – Хуан Диего Флорес, Пьотр Бечала, Роберто Аланя.

С удоволствие си спомня за сценичните си срещи с българските певци, сред които специално отбеляза Соня Йончева – „тя има невероятно красив глас. Но също така е много красива жена и чудесен колега. Красимира Стоянова е една от най-прекрасните певици. Много я уважавам и тя наистина е много известна. И един от най-добрите сопрани, с които съм пял. Толкова много големи български гласове са се появили. Разбира се, очевидно великите баси, чийто наследник е Орлин Анастасов“.

Гласът на Джозеф Калея звучи във филма „Емигрантът“ от 2013 г. посветен на един от идолите му Енрико Карузо.

Сред ролите, които определя като най-важни е Херцогът от „Риголето“, след това Рудолф от „Бохеми“, Алфред от „Травиата“.

„Сега пея „Тоска“, имам „Бал с маски“, разбира се „Парсифал“, която е първата ми немска опера в Байройт. Не е голяма роля, но искам да съм наистина перфектен в нея. Гласът е готов. Въодушевен съм! Пея репертоар от италиански опери от двейсет и пет години, така че след толкова години упорита работа мисля, че мога да се впусна в чудесния свят на немската опера. Бавно, но приемам предизвикателства и промени“.

Първият му солов албум е от 2004 г. с оркестъра на Милано и Рикардо Шайи. Оттогава почти всяка година излиза нов запис с негово участие. Албумът с музика на Мантовани е посрещнат с възторг по света.

„Магията на Мантовани“ беше гениален проект на Доминик Файв (Dominic Fyve ) от DECCA, на когото му хрумна да запиша арии, които самият Мантовани е записвал през 1950 година. „Проектът щеше да е или катастрофа, или много успешен. И съм много щастлив да споделя, че беше наистина много успешен“.

Следва едно специално интервю на Снежина Здравкова с прочутия малтиец.

Намирам се в компанията на един много очарователен мъж, тенор, Джоузеф Калейя, с когото ще говорим съвсем приятелски. Джоузеф, можете ли да дадете трите изречения, които Ви характеризират?

Може би че съм честен, че вземам решенията прибързано и че обичам живота. Мисля, че това са трите неща, които най-добре ме характеризират.

Вие сте първият културен посланик на Малта. Какво правите като посланик? Разкажете за благотворителните акции.

Това е фондация, която основах преди няколко години, когато бях на трийсет и шест години. Ще разкажа накратко дългата история, че когато бях ученик на шестнайсетгодини, свирех много добре на валдхорна, можех да имам прекрасна дълга кариера, но родителите ми нямаха средства, за да финансират обучението ми в чужбина, и тогава си казах, че ако някой ден стана известен и влиятелен, никога няма да позволя на никого да се случи нещо подобно. Двайсет години по-късно, основах фондацията, за да помагам на всякакви млади малтийци от културната сфера: музиканти, художници, балетисти и т.н. Учредихме фондацията, която помага на млади хора, които имат талант, но нямат средства. И не спряхме само до финансиране, а помагаме също така със съвети къде да отидат, за настаняване, разбира се, без това да им струва нищо. Това е една от дейностите. Втората дейност е да използваме същата културна програма, за да стигнем до деца в затруднено положение. От училища в райони, не съвсем бедни, но почти. Защото бедността е относително понятие. Фондацията има голям успех, защото Малта е малка държава, а успяхме да наберем около 1,5 млн. евро от частни дарители. Също от мен и от други чуждестранни изпълнители, които участват без хонорар в концерти за набиране на средства. Много съм горд, че успяхме да помогнем на повече от деветдесет млади малтийски артисти. Някои от тях са в началото на бляскава кариера. Ще спомена например 21-годишния баритон Чарлз Бътиджийдж, който учи в Къртис Институт във Филаделфия и пред когото се очертава блестящо бъдеще. Марвич Монриъл, мецосопрано, която е участвала в програма за млади изпълнители на фестивала в Залцбург и е пяла с мен и с Пласидо Доминго в същата опера. Сега участва в програмата за млади певци в операта във Франкфурт, където беше Желко и където аз започнах съвсем в началото преди почти двайсет години. Така че съм много горд с това и че фондацията прави добро в името на доброто.

А какви са последните благотворителните акции?

Както казах, ние продължаваме да спонсорираме тези млади артисти, тяхното обучение в чужбина, ако им трябва помощ за намиране на квартира. И други дейности. Например бяхме в сиропиталище, където спонсорирахме културна програма за 15 момчета там. Благотворителната дейност не спира, тя продължава. Това са ежедневни неща, получаваме кандидатури за подкрепа. Срещаме се в управителния съвет, защото всичко е регистрирано, ние сме напълно прозрачни за всичко, което сме направили. Има си процедура за всяко нещо. Но онова, което ни прави най-горди е, че 99,99 % от парите на дарителите отиват директно при младите изпълнители. Никой от нас не е платен и няма право да претендира за заплащане на разходите. Не казвам 100%, защото имаме обикновен уебсайт, който също е финансиран от даренията, но това е несъществен разход. Така че когато някой дарява за фондацията, почти 100-те процента отиват при хората, които се нуждаят от тях.

Сега да поговорим за Вас. Кой откри таланта Ви и Ви насочи към операта?

Кой е открил таланта ми ли? Ами аз пея от съвсем малък. Като започнем от детските стихчета, бях в рок група, бях в църковен хор, в училищен хор също. А когато бях 13-14 годишен, отидох в Обединеното Кралство… О, не, даже преди това, когато гледах филма „Великият Карузо“ с Марио Ланца и започнах да го имитирам. И установих, че и аз мога да докарам неговия глас. И когато бях в Англия, при моята леля, която пееше в любителски хор, започнах да слушам Павароти и да припявам заедно с него по албума му „Павароти Исеншъл“. Тогава моята леля каза „Ти трябва да започнеш да вземаш уроци!“ Бях на петнайсет години, когато отидох при малтийския тенор Пол Ашък. След три урока той каза на баща ми „Синът Ви има безценен глас! Ако учи, ще стане един от най-добрите тенори в света.“ С една дума, нещо такова се получи след много упорит труд.

Кога за първи път гледахте опера и кой беше първият оперен спектакъл, който гледахте?

За пръв път на опера ли? Ами аз всъщност никога не съм гледал опера! Когато бях на петнайсет се явих на прослушване за хор и те ми дадоха място на втори тенор в хора на „Риголето“. Така че пях в Риголето, естествено не пях Херцога, когато пях в хора, а само седем години по-късно направих своя дебют като Херцога в операта в Ротердам. Година по-късно, на 23, пях Херцога в Кралската опера „Ковънт Гардън“. Така че стана много бързо.

Не обичам да гледам опера. Обичам да участвам в нея. Знам, че много артисти обичат да ходят на опера, а аз мразя това, защото искам да я правя! Знаете ли, тенорите са като състезателни коне. Искам да кажа, че тенор не е глас, тенор е болест. Ние сме като състезателни коне. Представете си да отидете при състезателните коне и да им кажете „Искате ли да гледате състезанието?“  Не, те не искат да гледат, искат да участват. Разликата с операта е, че съревнованието не е с другите, не с нашите чудесни колеги, съревнованието е с нас самите. Ще оставим ли нашите нерви, нашите проблеми, настинки и т.н. да ни победят? Състезаваш се със самия себе си, а не с другите. Аз съм състезателен кон. Не обичам да наблюдавам, обичам да участвам.

За първи път чувам такова обяснение. И други Ваши колеги ми казаха същото – че предпочитат да правят опера, а не да я гледат. Но за пръв път чувам такова обяснение. Имате ли любим тенор? Ваш идол?

Възхищавам се на много тенори от старото поколение. Енрико Карузо, Джакомо Лаури Волпи, Юси Бьорлинг, Бениамина Джили, Лучано Павароти, Пласидо Доминго, зависи от репертоара, Франко Корели, Марио Дел Монако, Карло Бергонци… Мисля, че съм учил хиляди часове с моя учител, слушайки записи на тенори от 1895 година до сега. От съвременните съм също голям фен на тенори. Харесвам Пьотр Бечала, много харесвам Роберто Аланя, Хуан Диего Флорес, Хевиер Камарена, те всички са страхотни! И още много други, на които се възхищавам! Те наистина са много! От баритоните харесвам Желко Лучич, разбира се, той беше един от първите баритони, с които съм пял. А когато пяхме заедно във Франкфурт, той беше много внимателен към мен, което продължава и досега. Той също е от певците с дълга кариера. Винаги е страхотно да знаеш, че има гласове, които са добри посланици на това изкуство.

А сопрани? Мецосопрани?

О, разбира се! Аз говорех само за тенори! Пял съм с всички велики сопрани на днешното време. Рене Флеминг, Анна Нетребко, Соня Йончева и още много… Това, че не съм споменал някоя, не означава, че не я харесвам. Днес има страшно много прекрасни певици!

И стигаме до ролите, които определят Вашата кариера. Казахте „Риголето“ беше първото още на 15, после на 22 като Херцога… Кои са другите?

Ролите, които ме определят. Определено Херцога – пял съм го точно двайсет години. „Бохеми“ – много пъти съм пял Родолфо, сега „Тоска“, към която подхождам внимателно. Всяка роля те определя. „Травиата“, Адорно в „Симон Боканегра“… И всяка роля е важен камък в сградата-кариера, която градиш. Ако мога да оприлича кариерата си на сграда.

А кога разбрахте, че сте звезда? Аз присъствах на премиерата Ви в Париж и видях как Ви аплодират, как публиката Ви ръкопляскаше, тоест можем да кажем, че сте звезда.

Все още не съм осъзнал да съм звезда. Мразя тази дума. Мисля, че да си звезда означава да си някой като Брад Пит например. Или нещо такова. Не мисля за тези неща. Честно. Много мило, когато хората оценяват гласа ми. И аз спирам дотук. И като си помисля, че харесващите опера са 0,1 процент от световното население! Ед Шийрън е звезда. Брад Пит е звезда. А оперни звезди? Може би има няколко, които знаем. Но аз не мисля за тези неща.

Предполагам, че ако Ви попитам за български певци, познавате доста. А с кои сте пял?

Разбира се, пял съм. Мисля, че най-голямата Ви звезда е Соня Йончева. Тя не е само българска, но и от най-големите световноизвестни звезди. Тя има невероятно красив глас. Тя е също така много красива жена и прекрасен колега. Тя е велика певица. Трябва да сте много горди с нея. И съм сигурен, че сте. Толкова много големи български гласове са се появили. Разбира се, очевидно великите баси, чийто наследник е Орлин Анастасов. Във вашата страна има прекрасни гласове, както и в съседна Румъния, има прекрасни гласове и в Грузия…

А кой е първият български певец, с когото пяхте?

Това съм забравил. Сигурен съм, че съм пял дори в някоя малка роля, може би, с български певци. Не искам да сбъркам.

Не беше ли с Красимира Стоянова?

О, Красимира Стоянова, разбира се! Забравих, че е българка! За мен Красимира е винаги свързана с Виена. Но забравих, че всъщност е българка! Тя е една от най-прекрасните певици. Много я уважавам и тя наистина е много известна. И една от най-добрите сопрани, с които съм пял. Но аз дори не знаех, че е българка! Защото винаги я свързвам с Виена! Тя си е там открай време.

Имате ли предпочитани партньори? Казахте за Соня, за Красимира, за Орлин. Това са българските. Казахте ми за Желко, който също е от любимите Ви партньори.

Може би гледам на нещата по различен начин. Аз съм много отворен към всеки колега! Никога не съм казвал на никого „О, не искам да работя с еди-кого си.“ Не мога да си спомня и веднъж за 25-годишната ми кариера да съм казал „Да, имам предпочитания, които няма да издам, защото не е честно спрямо другите“, никога за 25 години не съм казвал „не искам да работя с този мъж или с тази жена“. Оставям това в ръцете на администрацията на операта, защото е отвратително да се отнесеш негативно към работата на някого! Никога не бих направил това! Но много се радвам да кажа, че с 99% от хората, с които съм се срещал професионално, винаги съм имал положителни преживявания. Имал съм няколко лоши, но не си струва да се споменават. Във всяка кариера си има такива. Моите не са по-различни от обичайните.

Дори за режисьорите?

Вижте, не е работа на певците да преценяват. Когато някой ми каже „Как може да участваш в това?“ Не, не! Не е в мен проблемът! Проблемът е в теб! Ти си купил билета, и ако искаш да кажеш нещо, не купувай билет или напиши лошо мнение! Ако дойдеш и продължиш да идваш… Съдник не е участващият в представлението, съдник е публиката! Дори повече и от критиците! Защото критикът е един, а зрителите са хиляда, две хиляди, три хиляди… Ако публиката харесва спектакъла и ръкопляска, и акламира, защото го харесва, а критикът напише лоша рецензия, това няма значение, защото това е едно мнение. От друга страна, ако публиката не харесва спектакъла и го освирка, а критикът напише хвалебствена рецензия, също не е от значение, защото пак имаме едно мнение. Най-важното пак е публиката. Критикът, когато е добър, известен, познава материята и даде честно и конструктивно мнение, тогава мнението му добива значение. Затова в някои ситуации съм променял някои неща, четейки мнения. Не вярвам на певци, които казват, че никога не четат рецензии. Ние всички четем. Преди петнайсет години четях редовно рецензии. Сега не го правя. Понякога отварям Гугъл и си казвам „Да видим какво са казали за последните три-четири месеца.“ И ако всички пишат лошо, тогава за теб е по-добре да се притесниш. Винаги има и странни неща. Но публиката е тази, която да прецени спектакъла. Да, ако в някои театри някои режисьори направят нещо лошо, в други режисьорите са направили нещо добро. А като артист не съм там, за да съдя, а за да изпълнявам решенията на режисьора в най-голяма степен, там съм, за да защитя неговия имидж. И след това публиката да отсъди.

Тоест, дори ако не Ви харесва постановката, защото е провокативна, скандална или просто без естетика, Вие няма да откажете? Как ще реагирате?

Мисля, че вече отговорих на този въпрос. Не съм аз този, който ще съди. Ако поискат да направя нещо, което не мога, докато пея, тогава да, тогава казвам „Вижте, бих желал да го направя, но не мога. Или пея, или правя това.“ Понякога се случва. Защото понякога има някой, на когото не му пука дали гласът му няма да звучи зле. Или може да направи онова, което се очаква от него да направи и да пее едновременно с това. Моето мнение е, че когато правите прекалено много неща, гласът винаги страда. Дори ако сте много атлетичен, дори ако имате страхотен глас. Това различно. Но аз не съм примадона и не отказвам. Правя, което са ми казали да направя. Давам си мнението. Но в крайна сметка, окончателната дума има публиката.

Това беше за кариерата като цяло. Да поговорим сега за дисковете, защото видях, че имате пет самостоятелни диска. А последният, това ми беше много интересно, е посветен на диригента Паоло Мантовани.

Да. Дори мисля, че са повече от 5. Шест или седем са. Привилегия е да сте един от малкото тенори в света, които имат такова дълго приятелство с ДЕКА Рекърдс. Горд съм с това. Работим по нови албуми и последният, Мантовани, за съжаление не можахме да промоцираме заради Ковид-а, защото всички планове за промоция пропаднаха. Сега ще го направят в телевизионно предаване по Скай артс на 23 декември. Нямам търпение да го видя. Но винаги е привилегия е да записваш за такава звукозаписна компания. „Мантовани“ беше гениален проект на Доминик Файв (Dominic Fyve ) от ДЕКА, на който му хрумна да запиша арии, които самият Мантовани е записвал през 1950 година. Проектът щеше да е или катастрофа, или много успешен. И съм много щастлив да споделя, че беше наистина много успешен.

Нов диск? Имате ли някаква идея за нов диск?

Да, в момента работим върху два.

Новият диск на Джоузеф Калея се казва „Аве Мария“ и е издаден на 7 април 2023 г. Записан е с филхармонията на Малта с диригент Сергей Смбатян.

„Малтийският тенор е във върхова форма, гласът му е богат и гъвкав, с прекрасни, чисти цветове и проницателно текстово произнасяне, резултатът постига онези трудни за дефиниране качества на убеденост и искреност“ – споделят критици в специализирани издания.