В къщата музей Панчо Владигеров съм и разговарям с Надя Сотирова. Историите около тази къща са много, но поне накратко да споделите как се стигна до това тя да е музей, откога функционира?
Създаването на музея е в изпълнение на изричната воля на самия Владигеров, изразена в неговото последно завещание, където той, разбирайки и осъзнавайки своята величина, чисто човешки споделя, че би искал, ако някога държавата реши да направи музей на негово име, то той да бъде тук, в неговия дом на „Якубица“, който той много е обичал и винаги се отнасял към дома като храм, като нещо свещено. Искал е тук да се запази целият негов архив и всъщност след неговата кончина, неговата втора съпруга – госпожа Елка Владигерова, решава да дари тази част от къщата, която по наследство се пада на нея и в която всъщност те двамата обитават до неговата смърт, както и целия архив на композитора, който е много голям и наброява над 7000 архивни единици. Разбира се, едно от най-ценното в сбирката това е ръкописното наследство на Владигеров от неговите първи ранни детски композиционни опити до последния нотен лист, който ние открихме затворен в рояла в неговия кабинет. Това беше  поредна транскрипция на негова ранна песен „Луд гидия“ по стихове на Пенчо Славейков, която песен той беше започнал да прави за бас и оркестър. Но така и не е довършил, беше нанесена само вокалната партия, но не и самата оркестрация. Дори на мен ми прави впечатление, че на самия нотен лист имаше едновременно и вокална партия и заглавието на песента, което говори за нещо, което не е било съвсем изяснено. Може би е било на много ранен етап. Бил е в рояла, защото той всъщност работи до края на живота си. Получава инфаркт на 5 септември, а на 8 умира и последната транскрипция носи дата 2 септември, което означава, че всъщност той до последния момент, а това разказва и неговата съпруга, и неговите близки, е работил. Той е спазвал много строг режим, изключителна самодисциплина към работата, към творчеството си. Сутрин след кратка разходка с кучетата и хубава закуска е сядал да работи до обяд, след което  кратка почивка и отново работа – било като творчески процес, била работа с неговите многобройни ученици, които всички разказват, че идвайки тук в дома му, това не са били обикновените академични часове по 45 минути или най-много час, а са прераствали в дълги беседи и разговори по два, три и повече часове. И даже споделяха, че ако „ни потупа по рамото и каже „хайде, със здраве до следващия път“, значи не е доволен. Ако е доволен се обръща към Елка и казва „Майко, направи по един чай“, което беше последвано от хубава почерпка със слушане на музика. Много често пъти с партитура, анализи, дълги разговори за изпълнители, за творчество и така нататък“.
Така че, всъщност в този дом се съхранява всичко онова, оставено от него като наследство, с неговата много богата фонотека, с всичките му магнетофонни ленти, които ние успяхме да прехвърлим на дискове, да дигитализираме много от записите, които самият той сам си е правил, прехвърляйки от грамофонни плочи и на магнетофонни ленти. Това е била негова изключителна страст. Много е държал на много добрите записи.
Това са грамофонни плочи на големите фирми. Всички произведения, всички опери на Вагнер ги имаме на грамофонни плочи, отделно партитурите, много редки партитури, които някои от тях дори аз съм търсила в своите студентски години, не съм намирала в нашите библиотеки. Оказа се, че ги има в неговия архив, например Реквиема на Хиндемит, защото моята дипломна работа беше за жанра Реквием. Аз търсих къде ли не и така и не успях да намеря партитура. Само по слух съм правила анализите. Оказа се, че тук има и партитура. Това като малка скоба. Много стриктно е пазил своите програми, афиши, въобще всичко, което носи следата на неговото творчество и изпълнителско изкуство. Абсолютно по германски строга дисциплина, много подредено, разбира се, изключително много дължим и на неговата съпруга госпожа Владигерова, която е предала архива в много систематизиран и подреден вид. Тя всъщност беше и моят пръв помощник и съветник преди откриването на експозицията на музея, тъй като той дълго време е филиал към Националния литературен музей, където са къщите музеи на писателите с идеята, че те ще бъдат всъщност един вид като методическо ръководство за учредяването на този нов музей и едва през 2004 година, когато министър на културата беше един от неговите ученици – проф. Божидар Абрашев. Проф. Анди Палиева беше заместник-министър и те двамата съдействаха най-накрая да се отдели с  постановление на Министерски съвет като самостоятелен държавен културен институт. Веднага започнахме ремонтите, като тогава все още собствеността беше към Националния дарителски фонд „13 века България“. По-късно прехвърлиха сградата на музея, а всъщност за изработката на експозицията финансирането осигури Министерство на културата и на 25 март 2005 г. на Благовещение, което беше чудесна дата, беше открита експозицията на музея. Аз бях поставена пред изключително изпитание, защото пространствата са много малки. Бяхме длъжни да представим документална експозиция, а има и какво да се покаже, защото при този богат и разнообразен архив можеше да се направи хубава експозиция. Трябваше да представя живота и творчеството на Владигеров в седем табла и две хоризонтални витрини, което беше изключително изпитание. Реших, че всъщност ще покажем само акценти от различните етапи от неговия живот. Разбира се, ранните детски години, по-късно образованието му и специализациите му в Германия. двайсетгодишния му живот там, който оставя огромна следа и особено работата му с немския режисьор Макс Райнхард, който е бил едно от светилата на западноевропейския театър. Разбира се, след това много активната му творческа дейност след връщането му на трийсет и двегодишна възраст в България, педагогическата му работа, цялото му присъствие в световния музикален живот и като изпълнител, и като творец. Също така и дейността му като член на постоянния съвет за международно сътрудничество на композиторите – единствен представител от България и то в периода 1935-1942 година. Председател на този съвет е Рихард Щраус, с когото го свързва много тясно творческо сътрудничество. Канен е като член на жури на най-големите международни клавирни конкурси: в Рио де Жанейро, конкурса Болцано в Италия, на „Чайковски“ в Москва. Неговата обществена дейност винаги обаче е бил някак си дистанциран от някакви по-сериозни изяви – бил е малко по-дистанциран и като член на Съюза на композиторите. Владигеров получава всичките най-големи държавни отличия за времето, в което живее. Той е вторият народен артист на България, след Кръстьо Сарафов, когато е имало тази титла. Връчена му е още на четиридесет и шестгодишна възласт. Така далеч преди неговата зряла възраст е признат като творец.

Вие от 2005 г. ли сте директор?
От 2005 г. вече след като се обособи като самостоятелно юридическо лице, кандидатствах на конкурс и бях одобрена за директор и всъщност до ден днешен изпълнявам тази функция,  последният конкурс беше през 2018 г. Иначе преди това още когато беше филиал към националния литературен музей, бях назначена като музиковед към музея, защото колежката, която тогава беше уредник, беше с филологическо образование и разбира се, че трябваше да има специалист, който да може да обработва ръкописите, музикалния архив и може да се каже, че почти целият ми трудов стаж е минал тук.

Споменахте вече и за сбирката, която съхранявате.
Музеят редовно функционира всеки ден от вторник до събота. Почивните дни на музея са неделя и понеделник, но ние с експозиционната дейност имаме и много активна, съпътстваща програма. Работим много по проекти, организираме много майсторски класове. Оказа се, че тук мястото атмосфера, и тъй като е тихо и приятно, и с добър инструмент, предразполага към творческа работа по време на майсторските класове.
Организираме концерти и вечерно време, и матинета в събота и неделя. Особено в последните години има такива възможност, защото почти епизодично е посещението на ученически групи в музеите. Всъщност с концертите, с класовите продукции, които учители правят тук при нас по пиано по цигулка, това е възможност да се разгледа и експозицията на музея, и от децата, и учениците, и от техните родители. Тази година ще бъде третото издание на проект по идея на нашия колега Александър Лиалиос “Синтезис“, който е насочен към синтеза и обединеното сетивно възприятие от различните видове изкуства в техния общ синтез, а именно музика, изобразително изкуство. От миналата година направихме и включихме и актьорско майсторство и театър на движението. Като акцент в този проект е международен конкурс по композиция. Тази година се надяваме да направим неговото трето издание. Идеята е създаването на музикална творба, вдъхновена от художествено произведение по живопис.
В резултат на този проект се включиха три големи академии – Националната музикална, Националната художествена и НЬТФИЗ. Много млади художници нарисуваха прекрасни картини по творби на български композитори. Това беше нашата идея – да представим българското музикално творчество, като тръгнахме, разбира се, от класика и стигнахме до съвременност. Членове на журито на международния конкурс бяха преподаватели от музикалната академията. Поканихме още Добринка Табакова, Александра Карастоянова-Хермантин от Виена. От първото издание на конкурса имаше двайсет и три участници от цял свят – от Доминиканска република, от Канада, от САЩ, от Русия, от много държави. Миналата година беше малко по-ограничено участието. Първа награда получи композитор от Канада, а трета награда получи наша млада много даровита студентка все още в Музикалната академия.

А изпълнени ли са тези произведения?
Това е интересното, че всъщност след селекцията на журито се избират осем или девет произведения, които прозвучаха миналата година в зала 9 на НДК. Следващото издание беше в Националната музикална академия, както ние го наричаме ансамбъла на „Синтезис“, това са водещи наши изпълнители и музиканти, между които Росен Идеалов, Драгомир Йосифов. Негово произведение беше селектирано за рисуване и той самият беше поканен и прави една концертна програма, която представяме на концерт. Представихме творбите, които са инспирирали създаването на художествените произведения, а вече на заключителния концерт от международния конкурс по композиция пък представихме селектираните от журито произведения, разучени от нашия ансамбъл и представени пред публика, което даде възможност на публиката да гласува за наградата на публиката, а на самия концерт бяха обявени и наградите, присъдени от журито.

Тази година кога ще бъде конкурсът?
Тази година имаме затруднения с финансирането. Две години поред столичната програма „Култура“ осигуряваше основната част от финансирането и Министерството на културата, но миналата есен поради ремонтите и всички други неща не успяхме да кандидатстваме, но по принцип се планира за есента. Вероятно в летните месеци ще бъде обявен самият конкурс, за да могат да имат достатъчно време желаещите да участват, да напишат своите творби. А пък самото издание и представяне най-вече заключителният етап ще бъде късната есен, някъде може би октомври месец.

Владигеров имаше ли творба, която да вдъхнови?
Разбира се, в най-първото издание на конкурса започнахме, с Владигеров. Беше включена импровизацията от опус 3 и 6 от периодите, „Вардар“ учудващо за мен. Аз си мислех, че понеже е доста популярно произведение, няма да подходят студентите от художествената академия към него, но пък се оказа, че двама или трима бяха рисували по „Вардар“.
Имаше селектирани творби от Пипков, от Марин Големинов, от съвременни наши композитори, в това число и от някои от членовете на журито – Атанас Атанасов, Велислав Заимов, Георги Арнаудов. Тази година имаше художници, които писаха по негово произведение. Опитваме се някак си да представим както класика, така и съвременната българска композиторска школа. И това е изключителна възможност за популяризиране по цял свят, защото както младите художници научават за нашите композитори, слушат музиката и са вдъхновени от тази музика., така и обратно, обявявайки конкурса, ние представяме художествените произведения, по които композиторите да пишат музика по дадената картина, а в същото време казваме, че тази картина е вдъхновена от еди-коя си музикална творба, така че те могат да чуят и музикалното произведение.

Имате ли поне снимки на картините?
Да, има много снимки. Младите ми колеги ги архивират. Направихме три изложби, и трите бяха в мраморното фоайе на концертен комплекс „България“. Миналата година беше изложбата в НДК паралелно с концерта в зала 9, но там тя беше за много кратко, защото нямаше условия да ги оставим за по-дълго време. А пък през месец декември направихме изложба в музея „Борис Христов“ и госпожа Елена Драгостинова каза, че е имало учудващо голям интерес и са направили много силно впечатление. Публиката, която присъства и на техните концерти, питала за тези млади автори. Създадоха се, дано да не бъркам, някъде над петдесет, петдесет и пет картини и към трийсет и няколко музикални произведения. Има много смисъл в такъв проект, защото се провокират младите хора.

Споменахте че сте включили движенческия театър.
Тепърва ще го разработваме. Миналата година те се включиха в спектакъла, който беше в зала 9 на НДК, а това бяха студенти от специалност Театър на движението на проф. Велимир Велев, като ние им бяхме предоставили записи на музикалните произведения и на същия принцип студентите да си изберат. Те са театър на движението, пантомима и трябваше да изберат по кое произведение биха направили своите етюди. Но те казаха, че им се иска да направят по всичко, което ще бъде включено в концертната програма, така че през цялото време, докато звучеше музиката и на екран излизаха картините, студентите представяха своите театрални пърформанси, етюди. Всичко това е записано, ще бъде достъпно онлайн. Подготвяме и ние сега специален сайт, а някои материали вече са качени в ютюб канал. Тепърва и на нас ни предстои да направим това с този изключително голям масив от материали и художествени произведения и музикални записи. Тези концерти се записват от професионални тонрежисьори,  ползвахме в академията тяхното студио, така че да бъде много добър аудио звук. Имаме и видео записи, въпрос на обработка и монтаж е на следващ етап тези материали да бъдат качени вече и в сайта на проекта.

Разказахте колко е богат архивът, за нотния материал. Търсят ли ви изпълнители, за да ползват нотите на Панчо Владигеров?
Има такава възможност, която обаче е доста трудна за изпълнителите. Много отдавна не са преиздавани творби на Владигеров. Има много голям глад и много голямо търсене. В последните години издателство Елм издаде неиздаваните последни шест клавирни опуса на Панчо Владигеров и всички негови транскрипции за две пиана, но ранните опуси и всички произведения, които са репертоарни и които много се свирят, а и тези, към които музикантите проявяват интерес като по-рядко изпълнявани за съжаление ги няма на нотни издания и всъщност това, което ние правим, е да ги дигитализираме и да предложим, да предоставим, което обаче не винаги върши работа, защото специално за ансамблите триата има много интерес към триото на Владигеров и квартетите, тези които свирят им се иска да свирят от оригинални ноти и това е много сериозен проблем. Иначе да се научат и да се изпълнят, да, оказваме съдействие. Дори има възможност и за някои неиздадени правим копия на ръкописа. Разбира се, тук таксите са доста по-високи, които трябва да се заплатят за предоставяне копие на авторов ръкопис и това много рядко го практикуваме, но се случва. По принцип се опитваме непрекъснато да сме в помощ на нашите музиканти, особено от чужбина, които в момента са извън България, защото те търсят по този начин да популяризират българската музика и да я включват в своя репертоар. Аз много се радвам например на Надежда Влаева, която направи диска на Владигеров, на Добромир Ценов, който живее в Лондон,  наш млад изпълнител, който също направи диск на Владигеров, сега пък издаде на Пипков. Въобще това са млади хора талантливи, които се опитват по този начин да популяризират нашето композиторско творчество.