Вие сте един от най-успешните баритони в момента и въпреки това едва сега издавате самостоятелен диск. Защо?

Баритонът е любимец на любителите на опера, в латинския смисъл на думата – хората, в публиката, които обичат операта, защото баритонът изразява нещата, които истински обичащите операта харесват – страстта, гнева, лукавство, низост, ужасни неща, а особено при Верди това са необикновени герои, на които са подарени необикновени арии, но пък тези арии не са симпатични или да ги нарека по-грубо „секси“, нито са сладникави, а по-скоро „мъжкарски“, което не е съвсем на мода днес. Ако щете, това не е репертоар, към който звукозаписните компании се обръщат директно, защото си е риск. Поначало днес да запишеш оперен диск си е риск. Говоря от финансова гледна точка. А пък и ако не си сигурен, че е репертоар, който ще да намери своята публика, рискът е съществен. Затова и компаниите се колебаят. Може би заради това беше толкова сложно.

Възнамерявате ли да запишете френски арии?

О, да! Репертоарът е изключителен. Вие отлично знаете. За френския баритон, подчертавам – френския – има великолепни арии. Да вземем дяволите при Офенбах или „Иродиада“. Велики роли! Или Атанаел от „Таис“,  партия, която имах шанса да изпея в Монте Карло. Изключителна е! И много трудна! Вокално това е Вагнер! Трудно и обширно нещо е френският баритон!

Ако сте прочели за кариерата ми, предполагам, че сте го направили, сигурно Ви е направило впечатление, че има твърде малко големи френски баритонови партии в моя актив. Защото този репертоар е много обширен! Така че чакам. Едва сега посегнах  към Атанаел, въпреки, че вече съм изпял великите вердиеви партии Риголето, граф ди Луна, и други много трудни неща! Да, да, обожавам френския репертоар! Мелодиите са необикновени, езикът е прекрасен, а оркестрациите са винаги невероятни! Например в Атанаел попадаме в арт деко! Ако този първи диск намери своята публика и срещне известен успех, както струва ми се става във Франция, надявам се да подготвим проект за великата френска опера, за да го предложим на публиката от познавачи, но и също на не толкова големите познавачи. Защото в тази музика, френския репертоар, ариите за баритон са по-лесни, отколкото при Верди, ще ми се да кажа по-мелодични. Тази музика е по-инстинктивна. Но мисля, че това може да убеди известна част от публиката да слуша, защото това е една много красива музика.

Има ли роли, които са Ви предложени, но поне за момента отлагате?

Да, много пъти ми се е случвало в кариерата. И толкова много пъти ги отказвах, че повече не се и върнаха при мен. Преди време, може би десетина или петнайсет години ми бяха предложили ролята на Йохаан в „Саломе“, която е една блестяща роля, но аз отказах и все още не приемам, защото тя ме отвежда в територии на гласа, които пазя за по-нататък.

А има ли роли, за които си мечтаете?

О, много! Ама наистина страшно много! И веднага Ви казвам, че няма да ги направя всичките, защото дори и гласът ми да е подходящ, за да ги изпея, което е невъзможно, няма да имам време да ги науча и да ги изиграя.

Сега ще се впусна в големия вагнеров репертоар. Надявам се да напредна много в него. Ако се приеме добре, ще продължа. Ако не се приеме добре ще означава, че не е за мен и това също няма да е голяма драма. Но аз много обичам, от цяло сърце, музиката на Вагнер, тя винаги ме е очаровала, затова много се радвам, че ще дебютирам в Амфортас в „Парсифал“ във Виена и според резултата от този мой пръв сериозен опит… Вече съм пял „Танхойзер“, но това е една смесена роля, не е съвсем…

По-скоро италианска…,

Да, точно така. Не сме в обичайния Вагнер. Амфортас е кратка, но чисто вагнерова партия. 100% вагнерова баритонова партия. Ще видим какво ще се получи, екипът е страхотен, а това е много мотивиращо.

На 9 години получавате плоча с увертюрите на Вагнер, които много Ви впечатляват. От тогава ли датира любовта Ви към Вагнер?

Да, напълно. Навремето слушах плочата с едни огромни аудио слушалки и стоях с часове залепен за слушалките и слушах, слушах, слушах, без да спра. Баща ми ми казваше „Престанѝ вече с тази плоча. Накрая така ще се изтърка, че ще можем да гледаме през нея.“ Толкова я бях използвал! Тогава можех направо да издирижирам цялата плоча, ако познавах техниката! Наизуст знаех всяко влизане, всяко соло, всичко! За мен беше музикален свят! И говоря само за увертюрите! Феноменален музикален свят! И с детското си въображение виждаш необикновени неща! Днес когато слушам Вагнер на запис или в зала, част от душата ми се вълнува, това ми принадлежи, то е част от мен.

В този момент ли решихте да станете оперен певец?

Не съм го решил аз. Никога не съм решавал аз. Последвах пътя си, последвах звездата си. Пеех, защото обичах да пея. Обичах да пея още преди да стана оперен певец. Обичах да пея песни, арии, ей-така, заедно с плочите. И после, за да подобря гласа си, но единствено заради себе си, а не за да стана професионален певец, работих с преподавател, за да получа нещо повече. И след това моите срещи решиха вместо мен. Защото когато срещнете някого, изпявате му нещо, а той ви казва „Трябва да продължиш по този начин, трябва да те чуе еди кой си“. Малко по малко започваш да се интересуваш по-сериозно… И казано с хумор, един ден се събуждаш професионален оперен певец. При мен се получи почти така.

Организирате майсторски класове. Какви съвети давате на Вашите млади колеги?

Съветвам ги много да слушат, много, страшно много! И никога да не имитират гласа, а само фразирането. Особено в момента, когато има ограничения, има Ковид и т.н., не може да се работи, не може да се събираме. Когато сте сам, започвате да слушате певец, който ви харесва, който ви докосва, вълнува, забравяте гласа му, защото не можете да имате същия глас, това няма как да се случи, но това, което може да направите, ако имате талант, ако работите много, можете да постигнете същото фразиране. Когато изучаваш фразата на някой голям певец, тялото ти инстинктивно започва да диша по същия начин, както трябва, за да направи тази фраза. Ето тогава се откриват нещата. Аз самият винаги съм работил по този начин. А след това трябва много работа. Трябва всеки ден да се работи изключително много. Да не се страхуват да пеят по няколко часа всеки ден. Особено когато човек е млад, тялото му е здраво. Трябва да се пее репертоар, който приляга на гласа, който помага на гласа да се развива. Това не може да се получи с Верди. Верди не е композитор, с когото се развиваш. С него достигаш върха. Моцарт е подходящ. Трябва да се започне с Моцарт, с белканто. И някой ден, може би, благодарение на много сериозна работа може да се мине към нещо друго, да го наречем по-амбициозно. Трябва сериозна всекидневна работа. Освен това, трябва много часове наред да се слушат великите. Днес разполагаме с изключителни извори в интернет. И Вие, и аз, когато бяхме млади, трябваше да търсим плочи, записи, за да слушаме музика. А днес с едно кликване можете да слушате всеки, когото поискате. Но младите за съжаление не се възползват много от това. Трябва да се слуша старата школа. И винаги да се връщаме към старата школа. Никога не трябва да се забравя, че в старите записи от 20-те, 30-те години, дори и ако качеството не е задоволително, тези певци са били най-близко до композиторите. Така че те все още са близки до една известна традиция. Трябва да се слуша и да се имитира музиката, дикцията, фразата, но никога гласа.

Вашата първа роля е Дон Жуан в Люцерн. Това е много сложна роля, обикновено се пее от баси. Сам ли я избрахте или беше първото Ви предложение?

О, не. Това е първата роля, която аз научих, без да знам, че ще я правя.

Бяхте готов за представлението?

Да, бях научил цялата опера! Тогава бях в школата към Парижката опера. Първия клавир, който си купих, беше на „Дон Жуан“. Все още си го пазя в къщи. И за мен беше много ясна цел някой ден да изпея тази партия. Но тъй като имах доста гъвкав глас, много млад, но вече с цвят, това за мен не беше проблем, защото имах ниските тонове, имах и високите и пеенето ми беше естествено. Всичко се получи естествено. И когато десет години по-късно трябваше да изпея ролята, тогава бях много по-тревожен, защото едва тогава си дадох сметка колко е трудна тази партия! Но когато сте на двайсет години нищо не ви се вижда трудно.

В биографията Ви е отбелязано, че познавате руския език. Специално ли го учихте или покрай изпетите на руски роли?

Моят руски не е необикновен, бих казал, но от друга страна е Пушкинов, покрай „Евгени Онегин“ или „Царска годеница“, макар че тя не е от Пушкин. И от други баритонови партии. Но аз обожавам славянските езици. Обожавам руския. Смятам, че това е един необикновен език, защото позволява известна гъвкавост на гласа и помага след това да се пее на много други езици. Този език според мен е много добър за гърлото, за звучността. Знаете ли, намирам, че френският език и славянските езици, както и френската и славянската душа са особени. И затова вървят добре. Аз така смятам. Имам афинитет към всичко славянско. Имам много добри приятели руснаци. А между другото един от първите ми идоли, в ранното ми детство, когато слушах плочи с опери, е Борис Христов. Той не е руснак, българин е, но аз обожавам точно този начин на пеене. Много образно, много театрално, и това много ме впечатли, когато бях още съвсем малък. А преди няколко години, когато слушах Борис Христов в Мефистофел, в което той е прекрасен, като се изключи френският, но тогава си казах, че това няма никакво значение, защото сега, когато слушаш Борис Христов, веднага разбираш от каква националност е дяволът. Ами българин е! Защото това е той! Борис Христов е! Как си присвояваш образа, това също са великите артисти. Това става неговата роля. Това и фантастично! И смятам, че на Изток има една невероятна артистична култура, изумителна, много налудничава, много оцветена. При днешните певци, моите колеги, които аз много високо ценя. И както казахте, имал съм възможност много да общувам с тях благодарение на езика на „Евгени Онегин“ или „Дама Пика“, или  ролята на Грязной („Царска годеница“), която е изключителна, за мен всеки път е била вълнуващо преживяване.

Гледах няколко спектакъла с Вас. Как се справяте с понякога налудничавите идеи на режисьорите? Случва ли Ви се да ги оспорвате? Или да ги обсъждате? Или просто ги приемате? Знаем, че сега режисьорите в операта са почти всичко.

Да, така е. Аз много рано си поставих граници, които може да изглеждат дребни или крехки спрямо това, което се случва днес, но за мен най-важната граница е, че каквато и да е режисьорската идея, тя не трябва да пречи на чуването на музиката. Понякога е много трудно да намериш тази граница, но аз винаги се опитвам да я намеря и да спася композитора. Това е моята професия. Професията ми не е просто да се кача на сцената и да пея пред вас. Професията ми е да ви накарам да чуете Верди, Моцарт или Вагнер или другите. И аз трябва да ги пазя, защото те са ми дали работа, те са ми донесли щастие, радост. Така че аз трябва да им отвърна със същото и да ги пазя. Като изключим това, всичко останало, което прилича на порнография, това не го приемам. Да го кажа накратко, това не ми е голям проблем. Много млад тренирах ръгби, а се знае, че ръгбистът разполага с тялото си без усилие. Но когато сме на сцена, всичката тази, простете ми грубата дума, простотия, пречи на слушането. И това не трябва да се толерира. Винаги съм се старал да правя всичко, което зависи от мен, макар че понякога се чувстваш въвлечен в нещо и по-късно си казваш, „По дяволите, не трябваше да го правя“. Но наистина много се старая да внимавам за това, защото е изключително важно.

Когато се обяви пандемията КОВИД, Вие и Вашият приятел Йонас Кауфман веднага реагирахте и изпратихте призив към Европа да спаси „най-красивото наследство на собствената ѝ цивилизация – изкуството“. Много хора научиха за тази инициатива, а вие самите получихте ли някакви отговори от правителствата? Тази петиция донесе ли нещо положително?

Положително със сигурност, защото за да се построи една стена или сграда, всеки камък е важен. Така че този призив беше камък, а не самата стена. Мисля, че имаше доста важен отклик. Относително във Франция и беше свързан с други подобни движения. Така че Франция, която в началото далеч не беше начело на държавите – защитници, е направила може би най-много за своите артисти и дори за чуждестранните артисти, които имаха договор тук. Франция е стара държава, за съжаление, изгубила доста от миналата си слава и от величието си. В случая не можем да говорим за величие, и все пак! Имаше нещо като опит да бъде спасена културата във Франция. Боя се, че в съседните ѝ страни в Европа не се получи същото, а да не говорим пък за англосаксонските държави, където си беше истински погром. Извън Европа не мога да Ви кажа, не съм получил отговор. Но всъщност ние с Йонас се обърнахме към Европа с идеята да ни чуят европейците. Да ги накараме да разберат, че както се казва – това, че църквата сега е в центъра на селото не означава, че тя во веки веков ще остане там. Трябва в някакъв момент да се грижим за това, което имаме, да се грижим за това, което сме наследили, за да можем да го предадем нататък. То не ни принадлежи, но ние сме отговорни за него. Това беше смисълът на призива, който отправих и чрез пресата във Франция – вестник „Фигарò“ публикува писмото ми към президента на Франция, в което му казвах, че като избран за пръв гражданин на Франция, той е отговорен за продължаването на политиката на Краля-Слънце Людовик XIV. Нищо повече от това. Людовик XIV всъщност е в основата на меценатството от страна на държавата във Франция. Това е отговорност. Когато си наследник на Людовик XIV, дори и като изключим Революцията, трябва да бъдеш отговорен. Вие вече малко ме познавате и знаете, че съм много отворен към света. Аз самият съм дълбоко интернационален и обожавам това. Смятам, че ако никой друг не вдигне този факел, ние сме тези, които трябва да го направим. Това е гордост! Има тип гордост, която не си е на мястото. Но тази си е точно на мястото. И парите, които бяха предоставени, за да се спаси културата във Франция, не бяха някакви фиктивни пари, а истински.

През 2022 г. след края на пандемията излиза съвместният диск „Заедно“ на Людовик Тезие и Йонас Кауфман, с оркестъра на римската академия „Санта Чечилия“ и диригента Антонио Папано. Включени са дуети от „Бохеми“ на Пучини, „Джоконда“ на Понкиели, „Сицилианска вечерня“, „Дон Карло“, „Силата на съдбата“, „Отело“ на Верди. Все още очакваме записите от френски опери на прочутия баритон.

Правили сте концерти с Мария Принц. Гледах един от Вашите концерти. Смятате ли да продължите сътрудничеството с нея? За диск или за концерти?

О, да, разбира се! Имаме намерение да запишем диск с може би руски песни. Мария е личност, която аз много обичам, освен, че е прекрасен артист. Гениална пианистка. За мен е особено важно да работя с хора, които обичам. Особено когато работите в тандем с пианист. Тогава сте в дълбока близост, трябва да има любов, дълбоко чувство един към друг. Вярвам, че обичта, която храня към Мария, е взаимна. И разбира се, да работя с пианист от класата на Мария е огромен шанс.

Обичате камерната музика…

Обожавам я. Това е един друг начин да изразиш душата. Тя не се изразява само с операта. Също и с мелодиите, с песните. Така навлизаме в едни по-нежни, по-фини неща. По-прозрачни. Това също е много затрогващо.

Пял сте с български певци. Има ли между тях някой, с когото сте пели и който да Ви е впечатлил особено?

Малко съм пял с български певци. Много съм слушал, но малко съм пял. С Веселина Кацарова. Тя е една прекрасна певица. Чудесна жена. Но се опитвам да се сетя…

Може би с Красимира Стоянова?

А, да! Ама разбира се! Колко странно, ето, нещо е под носа ти и не го виждаш! Не съм имал шанса да пея много с Красимира. Не, не съм пял много, но много съм я слушал. Защото тук например с нея имате една абсолютно изключителна певица, тя може би за мен има най-добрата вокална техника на сцената днес. Странно е, когато пяхме, това беше дебютът ми като Валентин във „Фауст“, виждате ли колко късно започнах френските си роли, тя пееше Маргарита и беше феноменална. Перфектна френска дикция, перфектно вокално майсторство. Ето това е страхотна класа!.

И Вие, и съпругата Ви сте певци, музиканти, децата ви ще продължат ли по вашия път?

О, не, съвсем не! Те ще имат истинска професия, както казваха старите хора. Казвам го на шега. Но нямат такива намерения. Мисля, че е трудно да бъдеш дете на певец, особено ако е утвърден и познат. Най-малкият ни син Орелиен преди няколко години казваше „Сцената, музиката са за мама и тати. Аз ще правя друго.“ Това е много мъдро. Беше шест или седем години, когато го каза.

Людовик Тезие е роден на 10.09.1968 г. в Марсилия. Първо работи с Клодин Дюпра. Отива при нея и й представя три „леки“ арии – песента за цветето от „Кармен“, арията на Манрико от шеста картина на „Трубадур“ и Радамес от „Аида“. Той е убеден, че е тенор. Тя с усмивка му казва, че е прекрасен  баритон. „Най-хубавото беше, че тя ми предостави дискотеката си“. Сценичният му дебют е в Женева в операта „Бенвенуто Челини“ на Берлиоз през 1992 г.  В следващите две години е в трупата на операта в Люцерн, където изпълнява заглавната партия в „Дон Жуан“ на Моцарт. През тези две години пее в осемдесет представления, тъй като е единственият баритон в театъра. Благодарение на Никола Жоел получава и първия си ангажимент във Франция – в Тулуза. Следват ангажименти в лионската опера, където остава три години. Първата му роля там е Графът от „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт. През 1998 г. печели втора награда на конкурса „Опералия“ заедно с Джойс ДиДонато. През 2006 и през 2013 г. е избиран за оперен артист на годината. В края на февруари тази години той откри 28-то издание на наградите „Victoires de la musique classique”.

В репертоара му преобладават най-вече оперите на Верди, но освен това и руски партии. Както каза в разговора не са много големите франсик партии, но е е пял в доста френски опери – „Фауст“ на Гуно, „Кармен“ на Бизе, „Хамлет“ на Тома, „Манон“ и „Клеопатра“ на Масне, „Троянците“ на Берлиоз. В Лондон, Париж и Брюксел представя баритоновата версия на „Вертер“ на Масне. През 2010 г. възражда след шестдесет годишна забрава операта „Чужденецът“ на Венсан Д`Енди. През 2014 г. в Париж представя партията на Мефистофел от „Проклятието на Фауст“ на Берлиоз.

Дискографията му е много разнообразна– „Пиратът“ на Белини, „Линда ди Шамуни“, „Лучия ди Ламермур“ на Доницети, „Аида“ на Верди, „Евгений Онегин“ на Чайковски, „Алчеста“ на Глук, „Кармина бурана“ на Орф, „Немски реквием“ на Брамс и др.

От 2011 г. Людовик Тезие е кавалер на ордена за изкуства и литература на Франция.

На 28.08.2023 г. в края на спектакъла на операта „Травиата“ от Верди на Арена ди Верода Тезие получи престижната годишна награда „Пиеро Капучили“. Преди него носители на този приз са Пласидо Доминго пре- 2022 и Лука Салси през 2021.