Фиоренца Чедолинс – Да бъдеш артист означава да подчиниш собственото си съществуване на една голяма мечта, на идеал за недостижимо съвършенство.

 

Това е първата фраза, която изпъква, когато отвориш сайта на Фиоренца Чедолинс. Италианската певица няколко пъти гостува на Софийска сцена. Пяла е в „Норма“ на Белини, „Дон Карлос“ на Верди, „Тоска“ на Пучини и „Селска чест“ на Маскани.

„Аз съм много щастлив човек, защото осъществих моята мечта. Идеалът за недостижимото съвършенство дава огромно щастие, но и на моменти много тъга, защото в живота този идеал е недостижим, не съществува нищо съвършено. Често ние артистите се стремим да постигнем нещо невъзможно. Но зрелостта на един артист се изразява в това да разбере, в един момент, че изкуството не е съвършено, то е нещо много повече – то е създаването, оригиналността, да изоставиш себе си и реалността, да се потопиш в мечтата. И всичко това не минава през съвършенството, а през други усещания, които са много по-интересни“.

Но сигурно също и много работа.

Да много тежка работа. Често казвам, че певецът е като артист и спортист в едно. Трябва да имаш постоянно и много добро физическо състояние, добра физическа дисциплина, но и таланта да бъдеш голям артист. Всички музиканти сме много атлетични, защото дишането, мускулите всички изисква всекидневно поддържане. Ето аз след тридесет години в кариерата, когато времето го позволява правя шест километра разходка всеки ден. Не мога да го правя всеки ден, защото например след спектакъл съм уморена, или когато вали, или е студено, или много топло. Защото ако не го правя започвам да губя въздуха си.

Нещо специално правите ли, за да поддържате гласа си?

Не, нищо специално. Внимавам да не ям много вечер. Певците често правят това. Когато свърши спектакълът, след високият адреналин, след вълненията отиваме всички да хапнем и тогава се яде много, ядат се неподходящи храни. Следя с какво се храня. Водя нормален живот.

Как решихте да станете певица?

Винаги съм използвала гласа си, за да пея. Това е съдба, не е мой избор. У дома имам снимка, която ми е скъпа – дебютът ми на сцената. Бях на четири години, в забавачката. Пях сама с микрофон пред публиката, пях детски песни. Едната песен още помня. Приятелите ми от забавачката се страхуваха да пеят. Трябваше да изпълним дует с едно момче, а аз все му повтарях: „Защо се страхуваш, пей“. Свирих на пиано, пеех в хорове. На единайсет години сформирах първия си хор. Бях хормайстор (смее се). В църквата имах малка група. Аз свирех на органа и пеех. Бяха възрастни хора на по тридесет, четиридесет години, аз се държах лошо, защото бях хормайстор. Пеехме коледна музика, сватбени пиеси. Пеех и в други хорове. Изпълнявах много полифонична музика. Това е от голямо значение за слуха – да изпълняваш „а капелно“ полифонични творби. После дойде моментът да направя от тази страст професия. Това се случи когато станах на деветнайсет, след като завърших гимназия. Не знаех накъде да поема, защото се вълнувах от всички изкуства. Исках да стана художник, защото се увличах по дизайна. Исках да се занимавам и с музика – другата ми страст. По случайност първи бяха изпитите в Консерваторията. Приеха ме веднага и реших да оставя на заден план рисуването. А и всички ми казваха, че имам хубав глас, че съм много музикална, че трябва да уча да пея. Един от хората на когото имах доверие и който оказа силно влияние върху развитието ми е Роберто Бенальо. Той не преподаваше в консерватория, а частно. Много бързо, още преди да завърша влязох в трупата на театър „Верди“ в Триест, където беше и консерваторията. Така повече не можех да ходя на лекции, тъй като се работеше през целия ден. Така реших да се прекъсна, а и не беше необходимо повече да уча. Но все пак продължих частно в следващите две години да работя с корепетитор. Той беше корепетитор, хормайстор.

Но това е добре за един певец.

Зависи. Всеки има своя път и той не е еднакъв за никой друг. С него освен че пеехме той ми разказваше за стила, за епохите. Но не ми показваше техниката. Казваше ми „Това звучи добре, това не“. Не ми показваше как да постигна определен звук. Това правех сама. Прочетох много книги, гледах много видео, чух много дискове.

Кои бяха певците, които обичахте?

За мен имаше три жени, три перфектни сопрана. Все си мислех, че ако трите се съберяха в едно, щеше да се получи съвършеният сопран.

Едната беше Рената Тебалди, която е невероятна. За щастие имах възможност да говоря с нея, познавах я. Голяма дама, голяма артистка. Другата беше Монсерат Кабайе, която има невероятна техника. И третата е Мария Калас. Това се трите свещени чудовища на оперната сцена за мен. Слушах ги много. Разбира се търсех определени неща в записите на Мирела  Френи, Рената Ското, на Джанина Аранджи-Ломбарди, Роза Понсел. За да науча повече слушах разбира се и записи на мъжете. Другият голям късмет за мен беше, че още на двайсет и една години бях вече в театъра. Бах близо до големи певци, диригенти. Всеки ден слушах, работех, търсех.

И кога дойде първият голям дебют?

Първият дебют в голяма роля беше в „Селска чест“ Сантуца в театър „Карло Феличе“ в Генуа. Пях с двама тенори като Туриду – единият беше Никола Мартинучи – огромен глас, невероятен темперамент, но същевременно много спокоен и мил човек. Но на сцената беше грандиозен и в страхотна форма в онези години. Другият беше Джорджо Мериги, който също имаше голям глас и беше много интересен, не толкова експанзивен. Всичко мина много добре. Да кажем, излязох жива от тази своя първа роля.

И Сантуца стана важна роля в цялата ви кариера.

Да, през 1993 бях на двайсет и седем години. Бях млада за тази роля. Тогава беше така. Днес не. А и в началото бях мецосопран. Тъй като гласът ми се справяше добре и със сопрановите роли и с мецосопрановите. След този дебют пях Сантуца на фестивала в Равена с маестро Рикардо Мути. Беше невероятна трупа. Вторият ми Туриду беше Хосе Кура, който в онези години излезе по сцените и беше признат за един от най-големите тенори. Огромен глас – заболяваха те ушите, ако пееш близо до него. Беше перфектен Туриду – млад, много красив, мъжкар. С него пяхме в „Палячи“, „Отело“. Правих Сантуца и в Ливорно – градът на Маскани. Там има фестивал, който не е световно известен, но в Италия го знаят добре, защото е посветен на Маскани. Тези три опита дадоха добра основа на кариерата ми. Но аз се размислих и реших да оставя „Селска чест“ за известно време, тъй като реших че трябва да пея белканто.

Добро решение, но видях, че изпълнявате много Верди.

Да, да, но също така и Пучини. Разбира се пяла съм и белкантовите роли в „Норма“, „Мария Стюард“, „Полиевкт“, дори в началото и малко Росини – като мецосопран направих Розина, а като сопран Анаиде от „Мойсей“. Но когато пях Розина разбрах, че Росини не е за мен. Анаиде вече е сериозният Росини и там се чувствах добре. Пях много в ранните опери на Верди – „Разбойници“, „Битката при Леняно“, „Ломбардци“. След това, тъй като всички искаха от мен за пея Пучини започнах с „Мадам Бътерфлай“, която се превърна в моя „боен кон“. Продължих с „Тоска“, „Бохеми“, „Манон Леско“, „Лястовичката“.

Разказахте за срещите си с няколко тенора, но сте пели „Тоска“ с Лучано Павароти.

О, беше невероятно. После станахме приятели. Покани ме и за една Гала в Модена по случай шейсетата годишнината от началото на кариерата си -пяхме „Аида“, „Тоска“. Аз спечелих неговия конкурс и това беше много важно. Явиха се 2000 души и останахме 30. Бяхме във Филаделфия. Един прекрасен месец. Подготвихме и Гала спектакъл в три действия. Първо действие на „Бохеми“, в което участва друга певица, едно действие на „Фастаф“ и трето действие на „Тоска“. За Тоска Лучано избра мен. После продължихме да поддържаме контакт. Правихме заедно „Аида“ в Детройт, за жалост концертно, защото той вече не излизаше в постановки. Правихме и различни гала-концерти. Имах и чудесна случка. Националната телевизия излъчи запис на „мадам Бътерфлай“ с мен от фестивала в Мачерата. Получих неоценима подкрепа от диригента Масимо де Бернард и режисьора Хенинг Брокхаус. Аз отказвах да пея Бътерфлай, защото намирах, че съм много едра, много висока. „Не мога да бъда японка на петнадесет години. Ще бъда смешна“. А и да си призная се плашех от ролята. Много е тежка.

Фиоренца Чедолинс – 18.03.1966