В първото си гостуване в София през 2020 г. като диригент на Софийската филхармония Густав Кун представи програма с творби на Рихард Вагнер и Рихард Щраус. Със солист Мария Радоева бяха изпълнени Песните по текстове на Матилда Везендонк от Вагнер и симфоничната поема „Така каза Заратустра“ на Щраус. На 22 септември 2022 г. с участието на националния филхармоничен хор и солистите Летиция Вителиу, Мария Радоева, Валерио Борджгони и Йозеф Бенци прозвуча Реквием от Джузепе Верди.
Отново в София. Как се чувствате, Маестро?
Много добре. Връщам се с огромно удоволствие. Добре си спомням предишния концерт, който направих. Беше голямо забавление. Признавам, че в България, в София всичко ми харесва.
В програмата, която подготвяте участват и хорът и оркестърът.
Да, те са много добре подготвени. Фантастични са. Те добре познават „Заратустра“, много трудна творба. Колкото до солистите аз имах възможност да ги подготвя в моята академия в Италия. Там работих с Валерио (Борджони) и с Мария (Радоева). Двамата познавам от години. Те са свързани с моята образователна система. За другите двама дискутирахме с артистичния директор. Тях не познавах, но те шест месеца преди това събитие, през пролетта, дойдоха при мен в Академията в Лука в манастира „Сант Анджело“ и поработихме с тях. Сопранът работи с мен цяла седмица, а басът три-четири дни и много добре са получи.
(Става ми много смешно с вси’ки тези модерни технологии като вашето микрофонче. Всички певци идват и носят своите устройства, записват всичко. Ето и днес им казах. „Браво на вас, всичко сте запомнили“. А те се смеят и отговарят „Е, не, Маестро, ние всичко записахме. Дори и коментарите ви“.
Казват, че Реквиемът е най-хубавата опера на Верди.
Не е така, но в него той е много по-симфоничен, отколкото си мислим. Обичам да работя с оркестри, които се отзовават на изискванията ми. Софийската филхармония е такъв оркестър.
В тази Академия в Лука с кого работите?
Идеята за академията е много стара. Преди звадесет и пет години, когато бях музикален директор на Римската опера, видях, че младите певци, нямат необходимата подготовка, която аз исках. Тогава имах двама много големи певци, които ми бяха приятели. Единият беше Лучано Павароти, другият Ренато Брузон. Говорих с тях, после дойде Франсиско Арайза, великолепната Веселина Кацарова. С тези изключителни певци създадохме Академията. Ето Мария е трето поколение мецосопрани, които подготвихме. Много се радвам за невероятното развитие на Мария, защото все по-трудно е да изпълняваш стилно Росини. Горд съм с нея, защото тя вече с голяма сигурност и майсторство изпълнява и Верди. Гордея се с Академията си, която доказа, че пътят, по който тръгнахме, е верен.
Години наред сте работили в големи театри. Какво се промени?
Изобщо не може да се правят никакви сравнения. Когато бях млад, карирата ми предимно беше в Италия, във Виенската държавна опера, в Мюнхенската опера. Бях светкавично погълнат от тези големи театри. В тях пееха големи певци. Беше друго време. От тази епоха от вашата зона дойдоха Райна Кабаиванска, която за мен е изключителвна, защото тя е личност, разбирва се Гяуров, но с него не съм работил. Днес, това което се промени, е загубата на индивидуалността. Тогава и директорите на оперните театри бяха ярки личности. Певците бяха ярки личности. Дори различните изключителни агенти бяха ярки личности. Днес? Рядко срещам подобни ярки творци. Певците пеят добре, но безлично. С диригентите е същото. Режисьорите все обясняват „Маестро, ние искаме до покажем това и това, искаме да покажем такъв и такъв Росини“. А и ковидът донесе пълно дизастро.
Бях много щастлив, че имах възможност през кариерата си да работя с различни български певци. Например с Никола Гюзелев, дори и награда на негово име имам. С Кацарова, която е сред предпочитаните ми изпълнителки, която познавам още от 1989 г. и след това сме правили много концерти. Беше много различен период. Цялата опера имаше друга позиция в обществото. Бях щастлив, имах късмета да работя в онова време в Австрия, Германия, Скандинавските страни, а после ме откриха италианците или аз открих Италия. За щастие в Италия все още Маестрото е Маестро. Италианците обичат музиката и спагетите. (смее се) А сега обичат повече спагетите отколкото музиката.
Имате фестивал. Какво предлагате на публиката?
Фестивалът ми е известен с Вагнеровите постановки, но ми харесва и Моцарт, представяме Бах. Всъшност харесвам цялата музика, важната музика. Дори и поп музиката. Имам седем деца и не всички обичат класиката. Веднъж пътувах със сина ми, който беше четиринадесетгодишен. Трябваше да бъда в Щатите, но му бях обещал да сме заедно. Обадих се на звукозаписната компания и казах, че ще отида, но трябва да взема и сина ми. Те се съгласиха. Той беше толкова щастлив да пътува с мен в Конкорда. И в един момент той ми казва „Татко, виждаш ли онази дама? Знаеш ли коя е?“ Виждам една жена, мила, но нищо особено не е. Направи ми впечатление, че с нея има охрана от онези двуметрови момчета. „Татко, това е Мадона. Мислиш, че мога да поискам автограф?“ А аз отидох е я попитах „Извинете мадам, вие Мадона ли сте?“ и я помолих за автограф за сина ми. (смее се) Даде ми автограф, после и казах, че се занимавам с класическа музика. И продължихме да си говорим цели четири часа. Супер интелигентна жена. А когато се похвалих в дискографската къща, че съм се запознал с Мадона, те казаха, че тя не е при тях, но при тях е Уитни Хюстън. Така започнах да се интересувам, дори да пиша поп музика.
Тъкмо щях да ви питам за вашите композиции.
Пиша и класическа, и поп музика. В манастира имам цяла серия поп събития. Започнах да работя с Удо Лимберг, много известен германец, отдавна работя с Лучо Дала. Той беше голям приятел на Лучано Павароти. Написал съм цяла чанта с песни под името Анджело ди Монтерга. Ето такива забавни работи се случват в моя живот.
Значи мога да ви попитам какво мислите за фестивала Сан Ремо?
Той не е в моя стил. Много елементарно е всичко там. За жалост в Италия само това е фестивалът, който всички знаят.
Но защо? Има толкова певци, композитори. И толкова различни фестивали за класическа музика, които са много известни.
Не зная, но явно трябва да направя фестивал. Това е великолепна идея и може да помисля. Може би в Лука. Трябва да ви кажа, че там идват големи групи. Например Ролинг Стоунс.
Все пак това е градът на Пучини. Поставяте ли негови опери.
Да ви призная не правя по много неща. Открих Лука, когато трябваше да направя за РАИ „Манон Леско“ на Пучини и искаха това да бъде на самото място. Правил съм Доницети в Бергамо.
Густав Кун е роден на 28 август 1945 г. в Турах, Щирия в Австрия. Израства в Залцбург. Там учи цигулка и пиано, след това във Виенската консерватория. Среща Бруно Мадерна, Херберт фон Караян, Герхард Вимбергер, Ханс Сваровски.
„Бях ученик на Бруно Мадерна. Той беше абсолютно луд. Но ме научи, че всяка музика е важна. Това беше във времето на Мазерна, Булез, Щокхаузен. Така научих тази музика много добре, а тя ме отведе до Антон Веберн. Аз съм единственият диригент, направил всичко от Веберн с оркестър. Ще отнеме много време, за ди обясня защо толкова обечам тази музика. След Мадерна идва Караян. Той държеше на дисциплината, да знаеш всички, да си прецизен. Беше много добър. Осемдесет процента от дирижирането научих от Караян, най-важните неща за Щраус. Един от моите учители беше ученик на Рихард Щраус. Така че научих всичко от първоизточник“.
Същевременно завършва философия, психология и психопатология в Залцбургския университет. От 1970 до 1977 работи като хоров диригент и директор в Истанбулската опера, след това – като първи диригент в операта в Дортмунд. Канят го в Палермо, Неапол, Болоня. Рим, Флоренция, Венеция и Цюрих. През 1974 основава институт за алеаторна музика в Залцбург. През 1977 дебютира с Виенския държавен оркестър, дирижирайки „Електра“ на Рихард Щраус. Само след година – през 1978 дебютира в Баварската държавна опера и на фестивала в Залцбург, където участва до 1997. През следващия сезон прави своя дебют и в Кралската опера „Ковънт Гардън“ в Лондон и е ангажиран като генерален музикален директор в Берн. Дирижира откриването на фестивала в Глайндбърн през 1980. Следват още дебюти: през 1981 в Чикаго с „Фиделио“ на Бетовен, през 1982 „Така правят всички жени“ на Моцарт в Парижката опера, през 1984 „Танхойзер“ на Вагнер в Миланската скала; през 1986 „Бал с маски“ на Верди в „Арена ди Верона“. През 1986 започва да дирижира и да продуцира опери, стараейки се да постигне по-голямо единство между визуалните и музикални компоненти. Поставя като продуцент „Летящият холандец“ в Триест, „Парсифал“ и „Бохеми“ в Неапол, „Дон Карлос“ в Торино, „Отело“ на Росини в Берлин, Брауншвайг и Токио, „Бохеми“, „Фалстаф“ и „Травиата“ в Токио, „Капричио“ в Милано и много други.
От 1983 до 1985 е генерален музикален директор на операта в Бон, след това е ангажиран като главен диригент в Римската опера и артистичен директор на „Театро Сан Карло“ – Неапол. В периода 1990 – 1994 ръководи музикалния фестивал в Мачерата, Италия, а от 1994 е артистичен директор на „Филармоника Маркиджана“ в Анкона (1997-2002). Густав Кун е артистичен директор на оркестър „Хайдн“ в Болцано и Тренто от януари 2003 до декември 2012. През октомври 2013 дирижира два спектакъла на вагнеровия „Парсифал“ в Пекин. Това е изключително събитие, тъй като до този момент опери на Вагнер не са били изпълнявани никога в Китай. От 1987 Густав Кун е артистичен директор на международния конкурс „Neue Stimmen“ (Нови гласове), организиран от немската фондация Bertelsmann в Гютерсло. Там среща Веселина Кацарова, от която се възхищава. През 1992 основава „Академия ди Монтеграл“, която от 2000 се намира в Convento dell’Angelo – Лука (Италия), а през 1997 създава фестивала Tyrol Festival Erl, който след поемането на президентския пост от д-р Ханс Петер Хазелщайнер се разраства и вече има две издания: лятно и зимно, а Кун става негов генерален артистичен директор.
Густав Кун е и композитор – той пише оркестрови творби, меси и солови пиеси. Неговата оркестрация на „Дневникът на този, който изчезна“ от Леош Яначек е посрещната с голям интерес в Националната опера в Париж (и издадена от „Петерс“). От 2007 до 2011 Маестро Кун осъществява серия класически концерти под заглавие „Делириум“ в Залцбург.

Снимка Василка Балевска