Рядко се връщате в България, най-вече за концерти с пианиста Виктор Вълков. Какво ви събра?

С Виктор свирим заедно от 17-годишни, следователно от 20 години. Естествено, всеки има своята кариера. Първо бяхме заедно в Академията в София, после в Америка – той в Джулиард, аз в Йейл, които са на два часа път един от друг. После пак бяхме заедно в Хюстън в университета Райс. Той беше студент на друго място, но аз му казах: „Викторе, ела в Райс, защото е голямо училище“ и той дойде. Така кариерата ни продължи. Свирихме в Карнеги Хол и на още много места. В Америка има силно меценатство и много хора ни помогнаха. Вторият ни диск беше издаден благодарение на хора, които осигуриха финансирането. Казва се „Парафрази и транскрипции за виолончело и пиано“. Той е много интересен, защото има наши аранжименти на унгарски рапсодии от Ференц Лист и някои други виртуозни пиеси. Много добре се продава. Точно преди да дойда в София имахме с Виктор турне в Северна Германия – четири концерта за пет дни. Преди това бяхме в неговия град – Солт Лейк Сити. Тази вечер имам концерт в София, утре летя за Америка, а в събота имаме концерт в Балтимор – града, в който живея. Програмата е Бокерини, Бетовен, Шостакович и някои пиеси от новия ни диск, като например една от рапсодиите на Лист и Фигаро фантазия на Марио Кастелнуово-Тедеско.

Събрали сте се двама българи в Америка. Случва ли се да свирите български творби?

Трудно е да се изпълняват български творби, защото организаторите на концертите ни имат специфични изисквания, знаейки каква е тяхната публика. На най-големите места, например в Карнеги Хол, нямаше българска пиеси, но имаше няколко нови американски. Като ходим на някои по-малки места, където публиката е с по-консервативен вкус, свирим пиеси, които биха им харесали. Важно е за артистите да дават своя глас, но също трябва и да гледат това, което публиката харесва. Не искам да кажа, че трябва да свирим само Бетовен и Моцарт, но има момент на баланс, който трябва да се намери, за да може публиката да идва в залата с удоволствие, с нетърпение да търси концертите и да си тръгва щастлива. В моя оркестър в Балтимор имаме комисии, в които правим анкети с публиката, за да знаем какво тя иска да слуша. 90% от публиката иска неща, които е слушала и преди, и едва 10% е отворена за нова музика. Тези 10% нямат нищо против старата музика, но при другите 90% има съпротива към авангардната музика. Аз си го обяснявам с това, че има толкова други неща, които хората трябва да знаят, а те отиват на концерт, за да им е приятно. Натрупванията в музиката са вече толкова големи, че хората избират какво да слушат. Има барокова музика, има хора, които предпочитат романтиката – Менделсон, Шуман, Брамс. Има хора, които правят предимно нова музика, и такива, които искат да я слушат. Няма да споменавам всичко, което е след класиката – джаз, поп и др.

Вашите предпочитания извън класиката накъде са? Обичате ли джаз?

Ще си призная, че ако трябва да попълня нашата анкета, аз ще съм сред онези 90%, които харесват по-консервативния джаз – до 1930 г., където са бигбендовете, Джордж Гершуин, разбира се. По-нататък ми е малко трудно да се концентрирам върху това, което става. Знам, разбира се, Майлс Дейвис и други големи джазмени. Те са уникални, но ми трябва известно време, за да мога наистина да ги оценя. Така разбирам как биха се чувствали хората, които не знаят нищо например за акад. Казанджиев или Ясен Воденичаров. В Балтимор правим на сезон по 10-12 премиери от съвременни американски композитори и виждам как у хората има лека съпротива.

Освен с Виктор Вълков, имате ли други трайни сценични партньорства? Остава ли време за камерна музика?

Да, има няколко. Живях известно време в Тексас и там често свирех със Стефани Сант`Амброджо, която има свой собствен фестивал. Свирил съм с Гил Шахам, Джон Кимура Паркър, квартет „Токио“, който вече не съществува, защото се пенсионираха. Да, за щастие остава време за камерна музика, защото без това наистина не може, тъй като е много важно човек да има контакти и на друго ниво. Оперният, симфоничният оркестър са голямото, но човек не може да даде много от себе си, защото той работи за по-голямото. Колективът е по-важен от единиците. При камерната музика вече си ти. Предимно през лятото ходя на няколко фестивала, където свиря само камерна музика. И двата са в Тексас. Единият е в Сан Антонио, казва се „Кактус пеър“ (Cactus pear music festival), а другият е в Хюстън – „Тексас мюзик фестивал“. Там свиря и преподавам. Важно е за един артист да се запознава с различна музика, с различни стилове и различни хора.

Само през лятото ли можете да се откъснете от оркестъра?

Да, програмата на оркестъра е много сериозна. Ето сега, до Нова година, имаме много концерти, започват коледните празници, имаме „Месия“ и още други неща. Следващата година пак ми остава само лятото, защото сезонът си върви. Много е трудно да изляза в отпуска, защото договорът е свързан с определени изисквания и не мога да правя други неща, когато получавам заплата от оркестъра.

За България имате ли предложения?

Не, нямам нищо, но и аз не бих могъл да се връщам често, защото, първо, е много скъпо. Знаете, за да дойда дотук, трябва самолетен билет и за мен, и за челото. Малко са артистите, които могат да си позволят да пътуват толкова често между Европа и Америка.

Имате изключителен диригент на оркестъра в Балтимор. Разкажете ни за нея.

Тя е невероятна – госпожа Марин Алсоп. Тя е един от най-големите диригенти в момента, човек, който работи неуморно, поставила си е някои цели, които се стреми да осъществи – например да има повече жени композитори, жени диригенти, да се изпълнява нова музика. Тя има и много студенти. Много съм щастлив, че мога да работя с нея.

Много виолончелисти в един момент от кариерата си стават диригенти.

Да, и аз ще стана диригент. Не се шегувам. В Йеил учих две години дирижиране заедно с виолончелото. Не знам колко палки трябва да има човек, за да се каже, че е диригент…

Може би една, като клечка за зъби, като Валерий Гергиев…

Да, досега не съм дирижирал професионално концерт, но имам пет палки (смее се). Със сигурност обаче ще се случи и си представям как ще има моменти, в които ще свиря и ще дирижирам, а после ще дирижирам симфония. Това може да ми се случи в бъдеще. От диригентска гледна точка съм много млад. Знаете, за диригентите няма възраст. Наскоро свирихме с един от големите познавачи на Брукнер – Гюнтер Хербиг, който беше на 87 години. Дирижира Деветата симфония и беше невероятно изживяване.

На какъв инструмент свирите?

Аз имам три. Италианско, чешко и това, с което съм в момента, е американско. Него използвам най-много, защото като пътувам, климатът се променя, а то е много добре направено, много е силно и не е капризно. То е интересен инструмент, защото двете му части са направени от цели дървета. За чело е трудно да се намерят големи дървета – само 2,3% от инструментите са правени по този начин. Направи го Сам Матюс, мой приятел от Хюстън. Направи го и ми каза: „Имам едно виолончело, искаш ли да го видиш?“. Аз нямах никаква необходимост, защото вече имах две. Свирих на него и много го харесах. Сам ми го даде на изплащане и така вече сме заедно, и ми стана най-близко. Италианският инструмент е направен от един от най-големите живи италиански майстори Джорджо Гризалес от Кремона, който в момента е председател на Съюза на лютиерите в Кремона. То също е много добър инструмент. Чешкото виолончело е от 1800 г. То е много капризно. Правил съм записи с него, дори два пъти в Карнеги Хол свирих на него. Има много добър звук, но не мога да разчитам на него винаги.

Говорите за тях като за хора.

Така е, смешно е, но съм с тях денонощно и разчитам на тях.

Роден е в Пловдив, завършва Средно музикално училище „Добрин Петков” – Пловдив през 1999 г. в класа по виолончело на Анастасия Бяндова, с корепетитор Татеос Санджакян. След това завършва и Националната Музикална Академия „Панчо Владигеров” в класа на проф. Богомил Караконов. Продължава следването си в Северна Каролина, а в Университета Йеил получава „Артистична Диплома”. В периода 2011-2015 е докторант в Университета Райс. Като студент и специализант е свирил за някои от най-известните виолончелисти в света като Йо-Йо Ма, Стивън Исерлис, Алдо Парисот, Бърнард Грийнхаус, Робърт Коен, Норман Фищер и много други.

Възхваляван от Европейските и Американски критици за „изключителната прецизност на неговото свирене”, и описван като „извънредно обаятелен артист”, Лъчезар Костов прави дебюта си в Карнеги Хол през 2009. Следват концерти като солист на различни оркестри в Япония, България и САЩ, и солови изпълнения в Гевандхаус в Лайпциг, Оджи Хол в Токио, и в Кенеди Центъра за Изпълнителски Изкуства. Лауреат на множество конкурси, Костов печели първи награди на „Млади Музикални Дарования”, МТНА – САЩ, Музиката и Земята в София, както и концертните конкурси на Университетите Райс и UNCSA. През 2011 заедно с неговия дългогодишен концертен партньор, пианиста Виктор Вълков, печели първата и всички специални награди на конкурса по камерна музика „Ференц Лист“ в Балтимор. Като член на дуото Костов-Вълков издава 2 компактдиска, рецензирани изключително позитивно от „Strad Magazine”, „Fanfare Magazine”, и „American Record Guide”. Дуото изнася десетки концерти предимно в САЩ и Германия, където са представлявани от Pro Piano Management.

Преди да заеме постоянната позиция на втори водач в Балтимор, Костов е бил член на Симфоничния Оркестър на Сан Антонио, а също така е свирил и със симфоничните оркестри в Хюстън и Чикаго. Като камерен музикант е партнирал на някои от най-изявените български и световни музиканти като Васко Василев, Ангел Станков, Йосиф Радионов, Луси Робер, Джими Лин, Джеймс Дънам, Агустин Хаделих, Токио Квартет и Доувър Квартет. В България, Костов е бил солист на Пловдивската Филхармония, Нов Симфоничен Оркестър и Софийски Симфоници.

Лъчезар Костов преподава в Лятната академия „Texas Music Festival – Houston” и е чест гост на едни от най-големите фестивали в Америка като Tanglewood Music Center, Ravinia, Orcas Island Chamber Music Festival, La Jolla Summer Fest, и Cactus Pear Chamber Music Festival.

Свободното си време Лъчезар прекарва в четене, учене на езици с Розета Стоун и колекциониране  на малцови уискита. През 2017-2018, Лъчезар Костов става носител на няколко медала от първенства по пикълбол (Pickleball) – спорт подобен на тениса, но предпочитан от все повече хора заради ниската вероятност от контузии.

Заедно с пианиста Виктор Вълков имат издадени два диска. Първият е с творби за виолончело и пиано от Николай Рославец (2011), а вторият е „Парафрази и транскрипции за виолончело и пиано“.

Интервюто е публикувано първо в Портал „Култура“