Съчетавате много ангажименти, зает сте с толкова много проекти. Откъде да започнем, господин Чучков?

Може би от най-ранната възраст, защото тогава имах невероятни срещи с удивителни български музиканти, които ми помогнаха в моя път. На 5-годишна възраст бях в детската музикална школа в Горна Оряховица. Баща ми беше лекар в града. Там имах много добра учителка, Луиза Мумджиева. От време на време тази школа се инспектираше от известни музиканти. Дойде проф. Андрей Стоянов и прослуша няколко деца. Когато ме чул, той казал на родителите ми: „Това дете трябва да дойде в София, аз ще го обучавам и ще следя неговото развитие“. Родителите ми след две години успяха да купят жилище в София и така се преместихме, а Андрей Стоянов наистина пое първоначалните ми уроци. След това ме разпредели при Евдокия Томова и един или два пъти в месеца ходех, за да ме прослуша какво съм направил. Музикалното училище завърших с пиано при Людмила Ченкова. В Консерваторията имах щастието да работя по пиано с проф. Лили Атанасова, а по композиция с Веселин Стоянов. Това беше другата интересна среща, която имах с брата на Андрей Стоянов. И отново беше предизвикана среща, защото аз отрано започнах да композирам. Първата си творба написах на шест години – валсче в си минор. Много по-късно същото валсче, но вече в ла минор, стана една много известна италианска песен – „Хор на сътворението“, като текста написа поетът Лучано Берета. Диригентката на детския хор от Болоня ми направи този подарък. Имах една среща с този известен хор и един от въпросите беше: „Коя е първата ви композиция?“. Аз изсвирих това валсче. Тогава Мариеле Вентре ме покани на вечеря. Учудих се много, но когато отидох, тя ме помоли да вляза в студиото ѝ и да запишем пиеската. Така и направихме. След което тя дала записа на този поет, който създал великолепния текст. След това на български го направи Лилия Вучкова.

Тогава ли започнахте да работите с Мариеле Вентре?

Не, с нея се запознах през 1984 г. в телефонен разговор. Тогава имах подръка моя син Борко, който пееше непрекъснато. Избрахме и партньорката му, Радослава Малякова. Беше 27-ото издание на фестивала „Златната монета“. Текстът на песента е на Драгомир Шопов, а италианския направи много сериозен автор, Серджо Томинели. Песента „Кой нарисува тази дъга“ се превърна в хит. Така започна постоянното ми сътрудничество с този фестивал. Хорът на Болоня дойде тук и направиха голямо турне, с препълнени зали. Те пяха и български песни, защото така правеха навсякъде. Пяха „Върви, народе възродени“ на прекрасен български език, песни на Петър Ступел, „Лека нощ, деца“, мои песни. Бяха в София, Варна, Пловдив, Шумен, Русе, Търново. Посрещането беше много топло и емоционално. Дълго време след това говореха с голям възторг за България. Направих и един концерт на наши най-млади таланти в Зала 1 на НДК. Мариеле остана очарована и дори някои от тях гостуваха в Болоня. Поканиха ни и за Коледа с концерт, в който участваха хор „Росна китка“, цигуларката Мила Георгиева, малкият тогава Румен Бояджиев-син, Детският радиохор с Христо Недялков. Концертът беше излъчен и по РАИ. Мариеле Вентре разчупи традицията, като представи пред публиката по телевизията и в залата Мила, която беше на десет или единайсет години. Аз ѝ акомпанирах.

Да продължим с композирането…

Веселин Стоянов участваше в една среща на композиторите. Административният секретар на Съюза на композиторите беше приятел на баща ми и той го помолил да ми направят прослушване. Аз отидох и трябваше да изсвиря няколко мои композиции пред седем-осем души. Като мина прослушването, Веселин Стоянов каза, че ще бъда негов ученик, и така три-четири години преди Музикалната академия аз ходех на уроци при него. Всеки месец по няколко пъти му представях какво съм направил. След като ме приеха, вече официално станах негов ученик. През 2022 г. се навършиха 120 години от рождението му… Той освен пълна творческа свобода ми даваше и съвети. Когато бях във втори курс в Консерваторията, имаше сътрудничество с летните курсове във Венеция „Ваканце музикале“, които се организираха от Римската академия „Санта Чечилия“. На ректорски съвет се взе решение да се изпрати една група. Бяхме девет-десет души, а това се случи през 1966 г. Имам знаменити спомени. Бях в класа на Винченцо Витале – забележителен педагог, който заради сценичната треска рядко свиреше на сцена, но беше изключителен представител на неаполитанската школа. Той учеше пианистите както на техническо усъвършенстване, така и на интерпретаторско майсторство. За него беше важно не многочасовото репетиране, което неминуемо води до тендовагинити и други проблеми, а правилната постановка, да не се свири напрегнато, което се отразява и на качеството на звука. С Витале свирих само гами и няколко етюда на Клементи, но много бавно, за да се усвои правилното свирене. Работих четиридесет дни с него. После, когато станах негов ученик, дълго след това той се осмели да ми даде някои сонати на Бетовен, Клементи, Шопен, но вече бях минал тази отрезвителна школа. Престоят ни във Венеция завършваше с финален концерт и аз реших да напиша една творба, „Впечатления от Венеция“, която да изпълним всички българи в курса. Нямахме певица, но аз намерих една испанка, Глория Рамос. Участието на вокала беше без текст. След успешното изпълнение на творбата ректорът на „Санта Чечилия“ Ренато Фазано ми предложи да продължа с тяхна стипендия образованието си в Рим. Аз обаче не бях завършил образованието си тук. Започнах да звъня на Лили Атанасова и на Веселин Стоянов, за да ги питам какво да правя. Те и за миг не се замислиха и ми казаха, че трябва да приема. Влязох композиция и изучавах всички музикални дисциплини, както е по програма. Даже и по задължителен орган, което ми беше много интересно. А по пиано продължих с Винченцо Витале. За да се издържам, допълнително давах частни уроци. Няколко месеца след като започнах, получих предложение и за концерт – първо за половин концерт, разделен с един флейтист и челист. Беше в Кастел Сант Анджело, замъка, който знаем от „Тоска“, където има прекрасна зала. Три години след това бях отишъл на един курс в Таормина, Сицилия, който се водеше от прочутата пианистка Орнела Сантоликуидо, която е свирила с Тосканини. Тя реши да ме подготви за международен конкурс. Явих се на конкурса „Франческо Паоло Нелия“ в град Енна, където спечелих Първа награда през 1969 г. Това ми даде тласък, тъй като носителят на първата награда трябваше да изнесе няколко концерта. Член на журито беше директорът на радиото в Лугано, Италианска Швейцария, който ме покани на записи. Записах творби от Брамс, Бах, Месиен, Дебюси, Равел и Веселин Стоянов. Първият ми концерт след конкурса беше в Милано, където се запознах с Марчело Абадо, с когото след това имахме приятелска и творческа връзка. Той беше директор на консерваторията „Верди“, но и много сериозен музикант. И ето така се промени животът ми. Гостувал съм много в Италианска и Френска Швейцария. Когато импресарии канеха преподавателката ми Орнела Сантоликуидо, тя препоръчваше и мен. Невероятен жест от нейна страна. Така стана, че имах много концерти заради нейното съдействие. След това намерих своя импресарио, Милвия Терцаги. По примера на Орнела аз пък тогава препоръчах Мила Георгиева за концерти. Бяхме заедно във френската телевизия, представих я на конкурса в Болоня. По това време решиха да направят там конкурс „Премио Моцарт“ за даровити деца от цял свят. Първата награда на първия конкурс спечели Мила, както и стипендия, с която след това продължи образованието си в Америка.

По време на следването в Рим завърших и курс по камерна музика при проф. Гуидо Агости, който беше знаменит пианист и педагог. При него имах осем часа седмично и минавах толкова камерни творби, че оцених това богатство и сложното мислене на композиторите, пишещи камерна музика. И не само сложно, но даващо криле на всички инструменталисти, които участват в състава, защото там те са равностойни.

Но самият вие предпочитате да пишете симфонична музика.

Да, предпочитам симфоничната музика. Самият аз заимствах примера на Агости, който не преподаваше пиано в „Санта Чечилия“, водеше курсове в Сиена и къде ли още не, но преподаваше камерна музика. Реших да направя като него, а и за да не се конкурирам с многото пианисти тук, които искаха да бъдат в клавирната катедра. Когато се върнах през 1971 г., проф. Веселин Стоянов не беше между живите. Александър Райчев, който сега също има юбилей – 100 години от рождението му, беше ректор. Той ме посрещна и каза, че биха искали такива млади музиканти да станат преподаватели. Аз бях първо на хонорар, после се явих на изпит за щатен преподавател и се оказах много млад преподавател.

Наред с творческата ви дейност заемате и административни постове.

Да, в Съюза на българските композитори, което си беше предизвикателство. След 1990 г., когато Парашкев Хаджиев стана председател, му хрумна да ме покани като главен секретар. След Хаджиев дойде Лазар Николов, а след това аз за два мандата. Тогава организирах много събития, свързани с изпълнението на български творби. Спомням си едни срещи – „Новите понеделници“, на които представяхме различни творби. Канехме също поети и художници. Исках СБК да бъде отворен и българската музика да навлезе в програмите на различни състави. Отделих много време за разговори с мои приятели диригенти, които да представят освен класиката и българска музика.

Друга страна от творчеството ви е филмовата музика, и то не само като неин композитор, но и като продуцент.

Имам около 20 игрални и много документални и анимационни филми. Музиката не може да бъде на първо място. Тя трябва да се вмъкне много тайно и да подсили въздействието на всичко, което се случва на екрана. Това е истинската филмова музика, която се запомня, но не се усеща. Филмовата музика е една голяма, безкрайна любов… Още като студент в Рим трябваше да напиша нещо само за пиано, за един филм за италианския художник Филипо де Пизис. У нас първият филм, за който направих музика, беше дипломната работа на проф. Халачев и се казваше „Танц върху огъня“. Малко филмче за нестинарите, нямаше текст и музиката трябваше да говори, да обобщава всичко, което се случва. Първият игрален филм беше „Иван Кондарев“. Тогава ме извика Никола Корабов, но аз не бях достатъчно коректен, не осъзнавах как един режисьор кипи и ври, докато завърши филма си. Ние бяхме обсъдили всичко и аз след първия запис заминах, защото имах покани за концерти. Между първата и втората серия направих гаф и той много етично не ме замени с друг композитор, а във втората серия смеси моята музика с готови класически музики и ми даде урок по морал.

Щом сте продължили, значи сте си взели поука.

Да, дори още повече се влюбих в киното и работих за документални, научно-популярни, игрални филми. С един унгарец работихме върху няколко червенокръстки филма, в които само музиката говореше. Не мога да пропусна и много оригиналния, дори бих го нарекъл гениално хрумване, на режисьора Златин Радев – „Консервфилм“, в който отново само музиката беше партньор на действието (18-минутен анимационен филм от 1990 г., с номинация за Оскар). Що се отнася до игралните филми, не мога да не отбележа работата си с именития наш режисьор Христо Христов, с когото имам седем филма. Той даваше голяма свобода на композитора. Не мога да подмина и срещата с младия тогава италиански режисьор Маурицио Дзакаро за филма му „Скален кристал“, в който играеха много известни актьори като Вирна Лизи. Музиката беше издадена на диск, което много ме зарадва.

Иска ми се да обърна внимание на композициите ви. Какво ви вдъхновява?

Аз вече споменах историята на онова валсче, което се превърна в песен. Имам и една творба с бомбастичното заглавие „Поема за българския народ“ – за пиано. Една от ранните ми творби беше марш за рождения ден на баща ми… Друго какво ме вдъхновява? Бях потресен от една книга – „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри. Прочетох я почти десет години след написването ѝ и бях погълнат от идеята как една жена попада на Марс и гледа оттам Земята, която е разрушена от някакъв конфликт. Нарекох тази творба „Писма от бъдещето“, това беше през 1980 г. Хрумна ми да съчетая симфоничен оркестър, рок група, пиано и глас. Рок групата беше ФСБ, а солистката – Камелия Тодорова. Диригент беше Алексей Измирлиев.

Спомням си, имаше голям отглас.

Да, наистина. Имаше и извънредни концерти, трябваше да я повторим поради големия интерес. И много млади хора се заинтересуваха.

Стигнахме до мениджърските ви проекти – записи на филмова музика, срещи с известни творци…

Когато бях студент в Рим, ме срещна административният секретар на Академията и ме попита дали мога да осигуря един български оркестър за летните курсове във Венеция. Беше през 1971 г. Веднага се сетих за Оркестъра на радиото, защото вече бях записвал с него. Обадих се, те приеха и няколко лета ходеха във Венеция. Оркестърът участваше в курсовете за диригенти под ръководството на Франко Ферара. А моето сътрудничество с Радиото продължи и по покана на Васил Стефанов записах Концерта на Николай Римски-Корсаков и Патетичния концерт на Лист. Него свирих в Бургас, после в София. Някои от тези записи излязоха на плоча. Първият ми запис в Радиото беше по покана на Боян Икономов през 1968 г. Записах Сюитата за пиано. Прелюд, сарабанда и токата от Веселин Стоянов. Сега като го слушам, никак не се отказвам от него, дори се учудвам колко добре съм я изпълнил, защото съм бил млад. Много работих с Камен Големинов.

Да поговорим и за Енио Мориконе и огромната емоция, която предизвика идването му в България.

Срещата ми с него беше през 1991 г. Реших да организирам няколко срещи с известни италианци в НДК. Първата беше с Мориконе, след това с Микеле Плачидо и Джулиано Джема. Зала 1 беше пълна, задаваха се въпроси. Всички се тълпяха, за да ги видят.

Изнасяте много концерти, имате преподавателски курсове.

Дълги години гостувах в Холандия като концертиращ пианист, камерен изпълнител и най-вече като педагог на фестивала в Гронинген – от 90-те години до 2006 г. Около четиридесет дена през лятото бях там на фестивала „Петър Велики“. Така бяха решили да нарекат новия фестивал, на който представяха различни изкуства. Канеха преподаватели от много страни, за да преподават, но и да правят заедно концерти. Представяхме триа, квартети, квинтети. Спомням си и за един концерт за Клара и Роберт Шуман, в който се цитираха писмата между двамата и отделно изпълнявах техни творби. Свързахме тяхната интимна връзка с музиката им. През годините там съм изпълнил четиринайсет клавирни квартета, от Моцарт до автори от ХХ в., с различни колеги, както и няколко квинтета и триа. Бях в контакт с много млади и талантливи пианисти, защото там преподавах пиано. Представяхме и български изпълнители, които домакините канеха.

Като разказвам за камерните ми изяви, не мога да пропусна концертите, които направихме с Александрина Милчева с песни от немски и руски композитори. Тя блестеше с невероятното си чувство за стил и умение да поднесе в кратката форма концентрирана емоция. Правихме концерти в Атина, на открит театър със Стоян Попов, също с песни. Беше незабравимо.

Няма да забравя един рецитал в Гронинген, когато програмата ми беше само от съвременна музика – Мориконе – два етюда, Булез – соната, Щокхаузен – клавирщюке, испански автори. Така се получи богата и разнообразна палитра на новата музика. Прие се с голям интерес. Холандската публика е много любопитна, търси и иска да познава новото. Дори след концерта по улицата ме спираха хора, които искаха да ме поздравят, да споделят усещанията си с мен. Бяхме клавирно дуо със съпругата ми Елена – записахме в БНР четири сонати от Муцио Клементи и творбата „Кукли“ на Алфредо Казела, подарена ни от съпругата му Ивон.

Осъществил съм седем турнета в Бразилия за около десет години след 1994 г., не само в Сао Паулу. Свирил съм в много красиви театри. Имал съм концерти и във Виена, а за един от тях бях поканен да изпълня само българска и австрийска съвременна музика.

Виктор Чучков (род. 1946 г.) е лауреат на редица международни конкурси по пиано, сред които „Фр. П. Нелия“, „А. Казагранде“, „А. Казела“. Професор в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. Води майсторски класове по пиано и композиция в Холандия, Италия, Гърция, Германия, Турция, Русия, САЩ и др. Автор е на симфонична, камерна, филмова и детска музика. Композитор с подчертан афинитет към експерименталното съчетаване на различни жанрове. Автор е на „Писма от бъдещето“ за симфоничен оркестър, рок група и глас; Концерт за смях и оркестър по мотиви на Росини; „Носталгични вариации“ за кавал, пиано и оркестър; Трио концерт – поема за цигулка, чело, пиано и оркестър; „Амадеус фантазия“ за две пиана и оркестър; на детската опера „Светулката“ и известните детски песни „Хор на сътворението“ и „Кой нарисува тази дъга“, както и на музиката на редица игрални филми.

Интервюто е публикувано и в списание „Култура“