Програмата на вечерта е съставена от две части. В първата ще бъде представен спектакълът „Душата на кавала“ вдъхновен от музика на Теодосий Спасов – пасторален разказ за обич, мечта, грешка, прошка, съпричастност, саможертва, вяра, надежда и любов. Сценарий и постановка Красимира Колдамова, мултимедия и музикален колаж Драгомир Димчев, костюми Анета Петровска, педагози Елена Янакиева, Петя Караколева, Красимира Колдамова. Изпълняват – ученици от балетнто студио на Красимира Колдамова.

Солисти: Гадателка Петя Караколева; Болката – Георгина Джендова, Ани Тодорова, Ралица Чокойска; Девойки – Елица Димитрова, Йоанна Зиновиева, Мириел Адамова, Йоана Станиславова, Аделина Христова

Във втората част публиката ще гледа второ действие на „Жизел“ от Адолф Адам. Участват: Жизел – Вяра Иванчева; Алберт – Никола Хаджитанев; Ханс – Румен Бонев; Мирта – Мария Йорданова; Двойка вилиси – Кристина Чочанова, Дебора Тошева; Кордебалет на Софийската опера и балет

Големият български поет и драматург Стефан Цанев нарича Красимира Колдамова  “Летящият бял символ на цяло едно поколение артисти, музиканти, художници, поети”.

Спомням си я – изящна, завладяваща. Тя беше блестяща и в големи роли, и в балетни платна в оперните заглавия.

И днес тя е вси така ефирна, одухотворена, готова да сподели спомени, горда с дългия си сценичен път и със своите ученици. Спомените са много, един въпрос води към няколко отговора, защото са много срещите, партньорите, творците, с които е работила. Прави планове за своите деца от балетното студио, където продължава да работи вече над тридесет години. В края на 2022 г. подготви спектакъл.

„Трябваше да го подготвим в много кратки срокове. За 95-ата годишнина на читалище „Д-р Петър Берон 1926 г.“ в София трябваше да направим концерт с музика от български композитори. Участниците бяха много – певци, инструменталисти, голям хор, ансамбъл за народни танци, балетното студио, което аз ръководя. В студиото има момичета, които от девет-десет години идват да танцуват. Някои от тях са пораснали и следват своя път в живота. Не всички искат да бъдат балерини. Търсейки различна музика, аз се влюбих в пиесите на Теодосий Спасов – чудесни, с български теми, с разработка, малко джазирано, музикантски много ми харесаха. И като избрах най-интересното, направих моя компилация от около двадесет минути. Нарекох я „Душата на кавала“, защото неговият кавал има душа. За жалост, не можах да се свържа с него. Много ме интересуваше мнението му, но той беше в чужбина за концерти. Подготвихме нашата композиция с по-големите. Те се включиха с цялата си душа и фантазия, даваха ми идеи. Аз много се радвах на тяхната творческа инвенция. Когато се работи само класика, правилата са по-строги, педагогът дава указания кое как се прави. Изработихме си костюми, имаше и човек, който ни помогна с мултимедията. Всичко се прави със съмишленици – сам можеш единствено да фантазираш и измисляш. Празникът беше невероятен. Салонът в Театъра на армията беше пълен“ си спомня Колдамова.

След този успех, тя предлага „Душата на кавала“ да се представи и на сцената на Софийската опера по време на юбилейния Гала спактакъл.

Всяко момиче мечтае да е балерина. Кога усещате кое дете има заложби, а не просто иска да танцува?

Танцът е човешка необходимост и не е нужно всички да са балерини. По едно време идваха и много момчета, но сега почти няма, явно родителите ги насочват към „по-сериозни“ занимания, както си мислят. В групата ми има момиче, което завършва медицина, пълна отличничка от самото начало на следването си. Тя продължава да идва на всекидневните екзерсиси. И балерина да беше станала, пак щеше да бъде на върха, защото е такъв човек.

Казвате „моите момичета“ – няколко имена?

О, те са толкова много. Някои дори вече се пенсионираха (смее се). Веднага се сещам за прима балерината на Софийската опера Диляна Никифорова, която вече преподава във Виена. Вяра Начева е примабалерина в Берлинската опера и балет. Тя също вече преподава. Десислава Стоева е първи солист на Шведския кралски балет. Нека не продължавам с имената, защото учениците ми са много и танцуват не само у нас, но и по световните сцени. Вече и от студиото имам такива, които започнаха да преподават. Те си имаха други професии, но завършиха педагогика в НМА „Панчо Владигеров“. Аз основах това студио през 1991 г., когато се отвориха вратите за нови идеи. Танцувах на сцената, преподавах в Балетното училище и в студиото. И ето, аз все още продължавам. Както се шегувам: „Танцувам с телата на моите ученички“. Заради пандемията не можахме да отбележим 30-годишния юбилей, но предстои да направим сборен концерт. В читалище „Възраждане“ също има група на името на Колдамова – с други педагози, в читалище „Цанко Церковски“, както и тук, в „Д-р Петър Берон“, където е нашето студио. Тези момичета си изкарват хляба с други професии, но продължават да работят с децата и да създават красота.

А ролите през годините? Не зная дали да ви попитам за най-обичаната от тях.

Няма такава. Всеки ще го каже. Но за мен това са първата и последната роля – започнах с Жизел, а последната е Едит Пиаф.

Спомням си спектакъла за Едит Пиаф. Дълго го играхте и на много места.

Да, хореографията е на Хикмет Мехмедов. С него работихме върху това как песента на Пиаф да зазвучи в тялото, в танца. Много интересна задача, беше ни завладяла изцяло. Невероятен живот има Едит Пиаф – и труден, и луд, и красив, но това, което остава за поколенията, е гласът ѝ. Много я обичам.

Днес се опитват да обезсмъртят Калас.

Да, вече кой ли поред филм правят за нея, но никой не може да пее или да изглежда като Калас. Аз не съм търсила това. Търсех емоцията и това, което тя внушава.

Започнали сте с Жизел. Участвали сте в много постановки на един и същи балет. Какво влагате вие в образа?

Да, така е. Има го движението, но е важно какво ще вложиш в него. Това се опитвам да предам на всичките си ученици. Ако не присъстваш с душата си, не се получава. Аз дори ги карам да дишат с движенията.

Направихте празничния концерт на читалището с българска музика. Вие самата също много сте танцували в български балети. Различно ли се чувствахте в тази музика?

Танцувала съм в много български балети – „Хайдушка песен“, „Мадарският конник“, „Легенда за езерото“. Всички тези постановки бяха в съвсем класическа форма. Но и в класическия балет има характерни танци – унгарски, цигански, испански. Основата обаче е музиката. Ако е писана по класическите форми и правила, тя вече те води. Ако работиш с музика на Теодосий Спасов, е съвсем друго (смее се).

Като всяко сценично изкуство и балетът е мимолетен. Тук и сега. В интернет има доста записи от изпълнения на ученици от студиото ви. Запазени ли са записи на ваши изпълнения?

Трудно се снима балет. Ето сега правиха запис, но човекът снимал тук красива физиономия, там краче, а цялото не се вижда.

Йордан Джумалиев снимаше много балет и го правеше много добре. Сигурно има записи. Помня, че снимахме „Лебедово езеро“ на една платформа в езерото Ариана.

Направихте „Душата на кавала“. Имате ли и други постановки?

Да, някои малки неща в операта. В студиото направих „Котаракът в чизми“ с музика на Вивалди, любим мой композитор, както и „Снежанка“ с музика на Григ. Това бяха цели балетни спектакли. Като навлезеш в музиката на някой композитор, се влюбваш и така можеш всеки да обикнеш.

Казахте, че по време на кариерата си сте правили и експерименти.

Експериментирала съм в различни насоки, но истината е, че повечето ми постижения са в класически постановки.

Следите ли развитието на балета по света, както и на българските професионални трупи?

В последно време малко пътувам. Навремето много пътувах. Има прекрасни неща в съвременния танц, но има и абсолютно безсмислени. Напоследък много гледам тв канала Mezzo.

Следя и нашите трупи, много добре се развиват. „Арабеск“ правят хубави постановки. Балетът в Стара Загора е много добър. Радвам се, че има продължение на традицията.

За съжаление вече го няма Международния балетен конкурс във Варна.

Да, преди години, когато бяхме в изолация от света, той беше нашият прозорец. Да видим какво правят другите. Нямаше телевизори, записи. Той обогатяваше нас и ние се стараехме да се покажем. Имахме много наградени изпълнители.

Но не сте чувствали, че сте изостанали?

Нашата балетна школа е една от вечните. Това е руската школа, която се ползва в цял свят. И във фигурното пързаляне, и в художествената гимнастика правят балетен екзерсис, който е най-полезен за правилното, хармонично развитие на тялото. Дава и грация, и красота, и музикалност.

Трябва всеки ден да се тренира. Дори да нямате ангажимент.

Да, трябва да се работи. Едно от моите момичета на другия ден след спектакъла дойде на екзерсис, а мъжът ѝ я попитал защо. „За да не изгубя балетната форма, която съм постигнала“, отвърнала тя. Човек, когато е вложил труд в едно нещо и го обича, трябва да го пази.

С кои хореографи предпочитахте да работите?

О, с много съм работила и ми е било приятно. И на тях им е било приятно. Когато питаха Асен Гаврилов: „Защо пак Красимира е в главната роля?“, той отговаряше: „Защото тя е творец. Участва творчески в процеса“.

Никога няма да забравя танците на Асен Гаврилов в „Княз Игор“, в „Аида“. Бях и на спектакли във Франция по време на един летен фестивал на открито. След сцената в лагера на хан Кончак в „Княз Игор“ публиката полудя. Спектакълът не можеше да продължи.

Много пътувахме с тази постановка. Точно по този случай се беше провел онзи разговор, за който споменах. Това беше характерна роля, а аз не съм такава балерина. Асен Гаврилов ме избра.

Всяка балетна роля има своя партитура. Хореографа отдавна го няма, но във всяка следваща постановка се повтарят същите движения. Трябва ли да се пази тази първа хореография? Как се заучават движенията?

Трудно е, защото в съзнанието на публиката големите постановки на класически заглавия вече са наложени като образци. Ако можеш да направиш нещо по-хубаво, опитай. Но ако искаш само да е различно, тогава не си струва. Гледала съм „Лебедово езеро“ само с мъже – приемам го. Защо не! Имаше и една постановка на „Жизел“ на шведския хореограф Матс Ек, която е много добра. Тя дори вече се е превърнала в класика и ще остане. Жизел е в цялото ми съзнание, но се развълнувах от тази постановка.

Движенията трябва да влязат в тялото, за да не мислиш какво правиш, а само да усещаш. Ако не е така, по-добре не излизай на сцената. Това са дълги репетиции, много мислене.

Както в операта всяка роля си има култова сцена. Така е и в балета.

Да, и всичко води към нея. В „Жизел“ това е кулминацията, лудостта. Винаги има някаква кулминационна точка и в музиката, и в танца.

Спомням си първия път, когато отидох на балет, бях изненадана от това, че публиката аплодира след всяка вариация, след всеки номер. Това не разсейва ли изпълнителите?

Не разсейва. Понякога е излишно, но все едно не можеш да забраниш на хората да реагират. Такава е традицията. Но най-хубаво е, когато салонът замре и не се чува никакъв шум. Това означава, че си завладял публиката. Тези моменти са незабравими. И ако в първото действие не успея, във второто винаги става. Имала съм такива случаи. Бяхме на гастроли в Латинска Америка. Диригентът ми даде неудобни темпа. Аз бях недоволна, не ми беше приятно и усетих дистанция от публиката. Получих много мижави аплодисменти след първото действие. Но за второто си казах: „Сега ще ви завладея“. И успях.

Вие почти през цялото време сте танцували с оркестър. Сега изпълнителите често танцуват на запис. Вие обаче сте общували и с диригентите.

О, с оркестър е най-добре! По време на репетициите сме с пиано, но идва моментът, когато трябва да излезем на сцената и да се включи оркестърът. Имаше един чудесен диригент – Борис Хинчев. С него направих първата си Жизел в Русе, в постановка на Асен Манолов. И за него това е била първата балетна постановка в Русе. Оттогава започнахме да си говорим. Аз му разказвах какво точно има във вариацията на всяка нота, какво изпълнявам, какво влагам. С него се разбирах фантастично. Имала съм срещи с големи диригенти, които започват да ми обясняват, че така не го е написал Чайковски, и следват отбелязаното темпо. А аз казвам: „Добре, свирете го така, а аз ще ви го изтанцувам и ме гледайте в това темпо“. Танцът изисква друго поднасяне на музиката. Но винаги трябва да работим съвместно. Затова са репетициите, за да се уточнявате, да говорите. Веднъж е успешно, друг път не, но винаги трябва да има лична връзка.

Красимира Колдамова е родена на 8 декември 1938 г. в Стара Загора. Завършва Балетното училище в София и постъпва в Софийската опера. Специализира в Московското академично хореографско училище на Болшой театър. Нейни педагози са били Анастас Петров, Лили Берон, Елизавета Гердт, Наталия Дудинская, Алберто Алонсо и др. В творческата си биография има над шестдесет роли в седемдесет постановки. Работила е с хореографите Леонид Лавровски, Юрий Григорович, Серж Лифар, Алберто Алонсо, Богдан Ковачев, Асен Гаврилов, Хикмет Мехмедов. Носителка е на Първа награда и златен медал от Международния младежки фестивал във Виена, 1959 г. Била е член на жури на международни балетни конкурси в Ню Йорк, Париж, Осака, Джаксън (САЩ), Москва, Варна, както и художествен ръководител на Държавното хореографско училище. БНТ създава за нея филма „Балет на палци“. Тя участва и във филмите „Поети на танца“ на Людмил Стайков и „Куклата“ на Михаил Пандурски, както и в „А бяхме млади“ на Бинка Желязкова.

Интервюта e публикуванo в списание „Култура“