Преди това е идвала още два пъти в София, все за концерти със Софийската филхармония. На  23.05.2017 г. под палката на Хайме Мартин я чухме с Концерта за пиано и оркестър №3 в до минор, оп. 37 от Лудвиг ван Бетовен. След това на 31.01.2019 с диригент Лео Хусеин изпълни Концерт за пиано и оркестър №21 в До мажор, К 467 от Волфганг Амадеус Моцарт. През 2023 на 4 май диригент на концерта беше Росен Гергов. Прозвуча „Нощи в градините на Испания“ от Мануел де Файя.

Тази година на 21 март заедно с Найден Тодоров тя представи концерта за пиано и оркестър №4 в сол Мажор, оп. 58 от Лудвиг ван Бетовен. Същата програма на 23 март те представят в Русе на „Мартенските музикални дни“, а на следващият ден ще бъдат и в Букурещ. Но тази година Елена ?ашкирова ще идва отново у нас и то съвсем скоро. На 30 март заедно с оркестър „Кантус Фирмус“ с диригент Ивайло Кринчев във фестивалния комплекс във Варна ще прозвучи рядко изпълнявания у нас Концерт за пиано и оркестър № 13 в до мажор от Волфганг Амадеус Моцарт като част от Европейския музикален фестивал. Отново в рамките на този фестивал Башкирова ще представи отново този концерт и пред пловдивската публика, но под диригентството на Георги Димитров.

Срещата ми с Елена Башкирова се състоя през 2021 г. веднага след отварянето на концертния живот след Ковид кризата.

„Толкова съм щастлива, че съм тук и ще имам концерт пред публика“ – каза Елена Башкирова, когато се срещнахме в зала „България“ през март 2021. Последният ѝ концерт с оркестър е бил през октомври 2020 г. След това е имала няколко камерни изяви, но само стрийм. Дори се шегува, че когато приятелите ѝ разбрали, че идва в България, попитали: „Как така в България има концерти? Ето, и Евгений Кисин, и Миша Майски свириха там! Защо всички ходят в България?“.

„Защото тук има добро отношение към музиката – отвръща Елена Башкирова – Известните музиканти не идват тук заради хонорара. Идват, защото усещат, че тук се е запазила старата европейска публика, която не е останала на много места.“

Мога ли да ви върна към детството и младежките ви години в Москва? Какви са спомените ви от онова време?

Много добре си спомням онези години, особено когато бях в централната музикална школа, където учех лошо, бях ленива и не ми беше интересно. Стана ми интересно, когато постъпих в класа на баща ми (известния пианист и педагог Дмитрий Башкиров (1931–2021), б.р.). Но това беше нормално. Преди това ми се играеше, не бях запалена по свиренето, имах други интереси, обичах театъра, живописта, имах различни способности и не знаех какво искам да правя. А когато попаднах в класа на баща ми, той ме зарази с пламъка на музиката. И оттогава музиката стана най-важна за мен. Сега, като си спомням, имам чувството, че всичко е било прекрасно. Може би малко идеализирам и детството, и младостта си. Мисля си, че имахме прекрасна система за музикално образование. Струва ми се, че същата система беше и в България. На Запад не беше така. Мисля, че и днес не е така и всичко се комерсиализира. Ние, които преминахме през тази школа, получихме много знания – не само музикални, но и общообразователни.

А пред баща си у дома свирехте ли?

Свирех, но тогава имах други учители, а той не се месеше. Само ми каза, че ако искам да бъда при него, трябва да зная, че не приема в своя клас хора, за които това не е най-главното в живота. Затова в началото изпитвах голямо напрежение, но след това всичко потръгна. Не съжалявам. Аз имах достатъчно интересно, разнообразно детство и юношество и много неща научих. Толкова театри и опери изгледах, толкова изложби, четях много и всичко това ми даде огромно богатство. Толкова много, за което можеш след това да разказваш, докато свириш. Не да разказваш с думи, а свирейки.

Винаги сте казвали, че баща ви никога не е смесвал преподаването и живота у дома. Но беше ли взискателен в клас?

Много взискателен за щастие. Аз не виждам смисъл от преподавател, който ще ти каже: „Благодаря, много добре. Отивай си у дома!“. А той беше взискателен, защото беше такъв и към себе си. Той беше самокритичен и искаше и учениците му да бъдат самокритични. Никога не беше доволен от себе си и това е така, защото винаги имаш възможност да бъдеш по-добър, особено когато става дума за произведения, които си свирил и тепърва още дълго ще свириш. Всеки ден откриваш нещо ново в тях. Той ни възпита в тази любов към музиката.

Преди няколко години Дмитрий Башкиров имаше майсторски клас във Варна. Наблюдавах го как работи. Той винаги изпяваше това, което искаше студентът да изсвири.

Да, той пееше и дори понякога танцуваше. Сега си спомням всичко. Той почина на 7 март. През цялото време оттогава се опитвам да си спомням тези прекрасни моменти, а не последната година, която той прекара в пълна самота. Беше ужасно! Мисля си, че затова и почина (очите ѝ се насълзяват). Той не можеше да преподава и нямаше вече нищо в живота му освен музиката. Отнеха му живия контакт с учениците. Един от хубавите ми спомени с него е от последното му идване в Берлин, при нас. Аз свирех соната на Моцарт. Той дойде, послуша и каза: „Тук правиш нещо неправилно. Ето така трябва“. И затанцува пред мен. Уверявам ви, че веднага всичко ми стана ясно. Беше ми достатъчно да го видя как елегантно направи движенията. Толкова ми е хубаво, когато си мисля за този момент! Той можеше всичко да обясни – знаеше много, имаше изумителна култура. Можеше да разкаже, сам да покаже. Имаше уникално звучене. Всичките му студенти се различават по звук. Всеки има своята техника, но звукът е индивидуален. Той на това ни учеше – да слушаме звука. Дори да си го представяме, преди да го изсвирим. Можеше да обясни как да изсвириш нотата. Всеки има различна ръка, различно тяло, но той казваше, че всичко минава през ума.

Спомняте ли си вашия първи концерт?

Да. Имах някакви малки изяви, но първият беше с оркестър. После участвах в камерни концерти, имах и солови изяви. Сега съм убедена, че трябва всичко да свириш – с оркестър, задължително камерна музика, задължително солови концерти. Това е като в спорта – добре е да бягаш сто метра, но е добре да бягаш и маратон, което е соловият концерт. Самата аз съм щастлива, защото имах възможността да работя и с много добри оперни певци. За Шуман, когото изключително обичам, научих много от превъзходни певци. Става дума за дишането, как да построиш фразата. Това е много важно, както, разбира се, и думите. Например, ако познаваш песните на Шуман, вече по-друг начин ще свириш фразите в останалите му произведения.

Педагозите на инструменталистите често казват: „Слушай певците как правят фразата“, а педагозите на певците казват: „Слушай как те свирят“.

Да, много е важно всички ние, музикантите, да ползваме цялата палитра и да се учим един от друг.

Казвате, че камерната музика е душата на музиката. Затова ли създадохте вашия фестивал за камерна музика? А защо в Йерусалим?

Има такива места, на които се чувстваш като у дома си. Ние всички сякаш сме свързани с този град. Той е люлката на всички култури. Получаваш усещане за необикновеността на това място. Но най-важното – имах усещането, че за публиката там този фестивал е необходим. Сега май всичко се промени. Все пак започнахме преди двадесет и три години. Тел Авив се намира на около час път, но сякаш попадаш на друга планета. Той е разкошен град, има много културни събития, оркестри, оперен театър, галерии, театри. В Йерусалим няма културен живот. И там има смисъл да се направи фестивал. Затова поисках да го създам там, за тази публика, не за международните гости. Всичките ми колеги с удоволствие идват да свирят, дори с нетърпение очакват да се съберем. Не получаваме никакво заплащане, всичко е на доброволни начала, дори бих казала на любовни начала. Отиваме там за удоволствие, за да сме заедно и да свирим заедно.

Имате и ансамбъл „Йерусалим“.

Ансамбълът не съществува постоянно. Събираме се за фестивала и съставът винаги е различен – само струнни, струнни с пиано или духови инструменти. Винаги различни хора. Миналата година не успяхме да го проведем, защото нямаше полети. Сега все още не зная какво ще правим. В Израел почти всички вече са ваксинирани. Ако в средата на лятото се окаже, че може да се лети дотам, разбира се, че ще отидем. Всички очакват.

Децата ви също са музиканти. Големият е продуцент на поп, рок. Следите ли какво прави?

Да, той прави клипове, песни, твори с други хора. Аз ги гледам, интересувам се, но не мога да кажа, че разбирам.

Малкият ви син е цигулар и вие често свирите заедно.

Да, свирим заедно. Но той има и други ангажименти. Свири често и много добре съвременна музика. Аз малко му завиждам. Е, и аз бих могла, но той е предразположен към нея. Той работи с Пиер Булез и много научи от него. В този смисъл му провървя. Ние сме добри колеги и често ми се струва, че и той, и аз забравяме, че сме роднини.

А тримата със съпруга ви Даниел Баренбойм свирите ли заедно?

Не. Има един камерен концерт на Берг, те двамата го свирят отдавна, но аз не го знам. Може би някога ще го науча. Ще ме е срам, ако не съм на ниво.

Когато на сцената са Баренбойм-баща и Баренбойм-син, вие как се чувствате?

О, тогава ме заливат емоции. Много се вълнувам.

А съпругът ви никога ли не ви е дирижирал?

Не, никога. Няколко пъти сме свирили на четири ръце, на два рояла и толкова. Но аз и не искам.

Търсят ли ви млади музиканти за съвети?

Да, за съвети, но аз не преподавам. Може би защото татко беше толкова гениален преподавател. Мисля, че на това поприще трябва да се посветиш изцяло, а аз имам куп други интересни ангажименти. Би било несправедливо към ученика, ако не му се отдадеш изцяло.

Пристигнахте в София, вече за трети път, свирите и после веднага заминавате. Предполагам, цял живот е така. А сред градовете, където сте живели по-дълго, кой е любимият ви?

Честно да си кажа, мога да живея добре навсякъде, стига около мен да са семейството ми, приятелите и музиката. Не пускам дълбоки корени.

Връщате се и в Русия, нали?

Да, често се връщам, но там всичко толкова се е променило. Нищо не мога да позная. Когато заминах, беше още Съветският съюз. Все още се срещам с приятелите си от училище. Бяхме хубав клас. Виждам как живеят. Там в момента много се развива провинцията – Сибир, Урал, големите провинциални градове като Казан, и присъствието на музиката е голямо.

В ситуацията на изолация музиканти като Йонас Кауфман, Людовик Тезие, Клаудио Абадо, Рикардо Мути издигнаха глас в защита на културата. Музикантите могат ли да направят нещо?

Да си призная, не зная. Повече ме боли, че музикалната култура я поставиха в графата ирелевантни професии, стана неважна. Това е огромна грешка, защото всяка велика цивилизация е основана на своята култура. Какво остава след нас? Културните ценности. А днес точно към тези културни ценности отношение няма. Политиците са решили, че хората трябва само да се хранят, и магазините за хранителни стоки са отворени. Вече отварят и фризьорските салони, казвайки, че човек трябва да запази достойнството си. А това, че хората имат необходимост от култура, за да могат да живеят? Като моя баща. Той почина, защото го лишиха от нея. И не е само той. Има толкова много други. Млади, стари и деца – отнемат им човешкото достойнство и качеството, което ни отличава от животните – културата. Смятам, че всички политици грешат. Те не обръщат никакво внимание на това. Дават се някакви пари, но не в парите е въпросът. Видя се, че може да има концерти – с маски, с тестове, с по-малко публика. Ние изпълнихме всички изисквания, но после пак затвориха залите. Ужасно е, но мисля, че никой не се интересува. Най-знаменитите музиканти могат да крещят колкото си искат, никой не ги чува. И тук с болка ще кажа, че политическите елити навсякъде в Европа са съставени от некултурни хора. Отиде си старото поколение политици. За тях културата беше важна. Днешният политически елит с малки изключения няма никакво понятие от култура. Тя не му е интересна, не му е важна. И тогава защо да се грижи за нея?

Какво правя музикантите днес? Свирят вкъщи?

Не е невъзможно. Как можеш да поддържаш ниво у дома? Как да се мотивираш, за да свириш? Ситуацията е ужасна и се боя, че ще има огромни последствия, депресии. Колко може да се издържи?

А за да не завършваме толкова песимистично срещата ни, Eлена Башкирова каза: „Много съм щастлива, че съм тук и че свиря концерта на Шуман. Залата е чудесна! Много обичам публиката тук, която е различна от тази на други места. Тя не е преситена. С по-голяма радост се връщам да свиря тук, отколкото в някое богато швейцарско село“.

Елена Башкирова е родена в Москва през 1958 г. Дъщеря е на известния пианист и педагог Дмитрий Башкиров (1931–2021). Заедно с първия си съпруг, цигуларя Гидон Кремер, напуска Съветския съюз през 1978 г. От 1988 г. Елена Башкирова е омъжена за пианиста и диригент Даниел Баренбойм. Живеят първо в Париж, а днес в Берлин. Имат двама синове – Михаел и Давид Артур. През 1998 г. създава фестивал за камерна музика в Йерусалим, който обикновено се провежда през септември. Заедно с ансамбъл „Йерусалим“ тя гостува на големите европейски фестивали в Люцерн, Букурещ, Бон, а през 2019 г. и на „Мартенски музикални дни“ в Русе. Записите ѝ от 2016 г. на „Годишните времена“ и „Детски албум“ на Чайковски са удостоени с Международната награда за класическа музика (ICMA). Миналата година през октомври тя осъществи интегрален запис на „Поетични звукови картини“, оп. 85 на Антонин Дворжак.