Жанрът сарсуела – произведение с говорни и музикални части, споделя своя най-славен период с операта, прозата и театъра със стихове през XIX и по-късно с киното през XX век. Благодарение на местата, създадени в Мадрид специално за тези станали бързо популярни спектакли: Teatro de La Zarzuela (1856) и Teatro Apolo (1873-1929) както и чрез многобройните турнета в цяла Испания и испаноговоряща Америка, сарсуелата се разпространява, достигайки до милионна публика, която я посреща с ентусиазъм. За едни това е пресъздаване на различните типове общества, за други е далечният спомен за земята, изоставена заради американското приключение, за трети е подаръкът на „родината-майка“ за отвъдморските земи. Сарсуелата изненадва с жизнеността на своя артистичен израз, отразен в творбите на композитори като Хоакин Гастамбиде (1822-1870), Емилио Ариета (1823-1894), Франсиско Асенхо Барбиери (1823-1893), Мануел Фернандес Кабайеро (1835-1906) ), Федерико Чуека (1846-1908), Томас Бретон (1850-1923), Амадео Вивес (1871-1932), Хосе Серано (1873-1944), Мануел Пенела (1880-1939), Федерико Морено Тороба (1891- 1982), Пабло Соросабал (1897-1988). Всички те са безспорни майстори на жанра, към който се обръщат музиканти от цяла Испания, но който се развива повече от век главно в Мадрид.

Сарсуелата има своя далечен произход в изпятите произведения на Педро Калдерон де ла Барка, с музика на Хуан де Идалго, в Palacio de la Zarzuela близо до Мадрид в края на XVII век. Дворецът Сарсуела (zarza означава малък храст къпина) се превръща в място за срещи на кралския двор и местни артисти. Те организират големи партита и именно тук се появяват тези традиционни испански музикални произведения. Разбира се, сарсуелата е имала своите възходи и падения. Когато династията на Бурбоните се качва на трона през 1700 г., жанрът изпада в забрава, тъй като новите монарси не говорят испански и вместо това предпочитат италианската опера. Въпреки това Рамон де ла Крус успява да върне сарсуелата към живот в средата на осемнадесети век с творби като Las segadoras de Vallecas, El Licenciado de Farfulla – и двете изобразяват ежедневието на обществото на онова време. Следват направените от него адаптации на италиански хумористични драми на испански език в мадридските колизеуми в края на 18 век. Със смъртта на Рамон де ла Крус яркостта на сарсуелата изчезва, за да бъде заменена от тонадили (леки комични опери). През първата половина на XIX век са написани вече първите модерни сарсуели, нов жанр, с оригинални текстове и партитури, пълни с испански обичаи. Сарсуелите от това време са забавни истории, които се харесват, според валенсианеца Антонио Ексимено, защото по онова време испанската публика е доволна да разбере и сюжета на представеното произведение, не само да задоволи страстта си към музиката. В том III на изданието от 1796 година „За произхода и правилата на музиката“ се казва: „[Испанците] наистина се наслаждават музиката със страст, но не жертват преценката си само заради тази страст – имат малки музикални части, които служат като антракти и точно представят драми, които те наричат ​​сарсуелас. В тях сцените се рецитират и се пее само частта, която изисква музика; тоест пасажите, в които блести някаква страст. […] цялата измислица на баснята, героите, обичаите и т.н. се чуват и разбират, като по този начин удоволствието от слушането на музиката съвпада с ясното разбиране на текста.“

Сарсуелата има две важни проявления: краткият или малък жанр – произведения с популярни герои от Мадрид в едно действие, типични за „театър за час“, и голямата сарсуела – произведения в няколко действия, близки до операта. Но в този жанр творбите се отличават и със сюжета – има такива с мадридска тема, както и регионални от други области на страната. Мадридските се отличават с техния традиционен език (La verbena de la Paloma; Agua, azucarillos y aguardiente и La Revoltosa) и включват също обширни произведения (Doña Francisquita и La Chulapona). Регионалните са по-традиционни или фолклорни (La del Soto del Parral, La rosa del azafrán и La patria chica), а оперетните са по-европейски като стил (La Generala, La canto del olvido и Bohemios).

През втората половина на XIX век сарсуелата се завръща с произведения на Мариано Пина, Хоакин Газтамбиде, Франсиско Асенхо Барбиери и Емилио Ариета в Театро де ла Комедия и Театро дел Драма. През 1856 г. Teatro de la Zarzuela отваря врати, за да постави сарсуели, чиято основна тема е противопоставянето на италианските музикални творби. Добър пример за това е El barberillo de Lavapiés (Малкият бръснар от Lavapiés). Сарсуелата като всеки жанр се развива и променя според вкусовете на своите зрители. През XIX век творби като Игра с огъня от 1851 г. или Дуетът от Африкана от 1893 г. се радват на радушен прием, докато през XX публиката е ентусиазирана от други, по-близки до водевила, като Бялата котка от 1907 г. или Дворът на фараона от 1910 г.

Големите испански изпълнители са участници още при първите записи на сарсуела. В самото начало са Мерседес Капсир, Хиполито Лазаро, Кончита Супервия, Грациела Парето, след това Мигел Флета, Маркос Редондо и Луис Саги-Вела, наред с други. През миналия век вече се включват всички най-известни певци на испанската опера – Карлос Алварес, Аиноа Артета, Енрике Бакерисо, Мария Байо, Тереса Берганса, Монсерат Кабайе, Лола Касариего, Рафал Кастехон, Пласидо Доминго, Алфонсо Ечевериа, Федерико Галар, Алфредо Краус, Мануел Ланца, Луис Лима, Пилар Лоренгар, Милагрос Мартин, Исабел Монар, Ракел Пиероти и Емилио Санчес и много други. А също и работата на хорови диригенти като Антонио Фауро, Хосе Перера, Игнасио Родригес, Виторио Сикури или Валдо Скиамарела, или диригенти на оркестри като Педро Алкалде, Атаулфо Аргента, Рафаел Фрюбек де Бургос, Рафаел Ферер, Енрике Гарсия Асенсио, Антонио Рос Марба, Даниел Монторио, Федерико Морено Тороба, Мигел Ортега, Луис Ремартинес, Мигел Роа, Кристобал Солер, Пабло Соросабал и Хосе Луис Темес.

Сарсуелата, която след това се разпространява и чрез радиото, киното и записите, достига до всички райони на испаноезичния свят като знак за национална идентичност. Заради всичко това днес го наричат с един много красив и забавен артистичен израз – „Сарсуелата – парфюмът на Испания“.