Концертът беше част от програмата, посветена на 70-годишнината на Русенската опера, и от събитията, с които се отбелязва 90-годишнината на Николай Гяуров.
Лео Нучи е певец, за когото българската публика е слушала и когото познава от многобройните му записи. Забележително беше, че да чуят известния баритон, бяха дошли и много негови български колеги. Публиката посрещаше и изпращаше с викове „Браво“ всяко изпълнение на Нучи. А той представи арии от някои от коронните си роли: Родриго от „Дон Карлос“, Ренато от „Бал с маски“, Граф Ди Луна от „Трубадур“, Франческо Фоскари от „Двамата Фоскари“, както и дуетите на Леонора и Граф Ди Луна и на Набуко и Абигаиле от „Набуко“. Негова партньорка беше младата певица Анастасия Бартоли. Тя също се представи с няколко сопранови арии – на Лейди Макбет, на Леонора от „Трубадур“. Под диригентството на Джорджо Крочи оркестърът на Русенската опера изпълни оркестрови фрагменти от „Набуко“, „Луиза Милер“, „Сицилианска вечерня“. Разбира се, публиката дълго не позволяваше концертът да свърши и получи три биса. Още с първите акорди на арията на Риголето от трето действие аплодисментите отново избухнаха, тъй като Лео Нучи се смята за един от най-добрите изпълнители на Риголето от последните години.

Пели сте с толкова много българи, защо чак сега идвате в България?

Това се питам и аз. Не мога да си обясня. Все не оставаше време.

Слушала съм ваши записи с Гена Димитрова и Николай Гяуров.

Да, и с двамата бях много близък. С Гена Димитрова пяхме „Набуко“ на различни сцени по света и в Европа, и в Тел Авив. Пяхме и „Аида“. Тя беше добър човек, с голямо сърце. Спомням си, с каква мъка споделяше с мен колко ѝ липсва съпругът ѝ Жоро. Тя преживя загубата много тежко. Двамата бяха много свързани. Казваше ми, че пеенето я поддържа. С Гяуров също сме пели многократно. Беше отдавна – много спектакли на „Севилският бръснар“ – бяхме млади, а след това „Дон Карлос“, „Симон Боканегра“, по-късно „Риголето“ и „Аида“. Много обичаше да вечеряме заедно. Звънеше и казваше (имитира гласа на Гяуров): „Лео, ти какво ще вечеряш?“ И отивахме заедно да похапнем. Сега дъщерята на Мирела Френи, Микаела, организира в Модена конкурс на негово име за млади оперни певци. (Конкурсът за млади оперни певци „Николай Гяуров“ се проведе за втори път през декември 2019 г. в Модена. През 2020 са се записали 95 певци от цял свят. Победител е сръбският бас Страхиня Джокич, втора награда спечели корейският баритон Йънгджън Парк, а трета – швейцарският сопран Лариса Алис Весел).

В Модена живее и преподава друга българка Райна Кабаиванска.

Да, и с нея съм пял „Тоска“ например. Поставих „Бохеми“ на Пучини в театър „Лучано Павароти“ в Модена и пяха нейни ученици. (Ролята на Рудолф изпълни Матео Дезоле, а на Марсел – Карло Сео, и двамата добре познати на българската публика).

Казахте „Тоска“, но малко сте изпълнявали Пучини, както и други композитори. Май Верди ви е най-близък?

Да, има нещо такова. Пял съм Скарпия, но не го харесвам много като образ – жесток е. Аз обичам по-меките, по-одухотворени образи. И Яго от „Отело“ съм изпълнявал, но не го харесвам. И Риголето е лош, но изкуплението, което преживява, е разтърсващо. Да, предпочитам все пак образите в оперите на Верди.

Много емоционално се сбогувахте с „Риголето“ на сцената на Миланската Скала. Гледах записа. Наистина ли се отказвате да пеете?

Да, през следващите няколко месеца ще довърша някои ангажименти, които съм поел, защото от пет години режисирам. Разбира се, ако ме поканят някъде за концерти, няма да откажа.

Кога се чувствате по-добре, когато пеете или когато режисирате?

Разбира се, когато режисирам, защото не се страхувам как ще изпея този или онзи тон.

Нима голям певец като вас казва, че се страхува?

Страх не, но вълнение, което започва от първия и ме държи до последния тон.

Защо избрахте да бъдете режисьор, а не да преподавател?

Но аз преподавам! Често правя майсторски класове, по време на които работя с млади хора. Но не съм решил да преподавам постоянно, защото бях много ангажиран, а и е голяма отговорност. Може би по-късно ще започна да преподавам постоянно. А с режисирането стана случайно. Получих добри отзиви за първата си постановка и така се започна.

Споменахте имена на българи, с които сте работили отдавна. А днес срещали ли сте сe с млади български певци?

Да, пял съм в последните години с български певци. Дори и в мои постановки са участвали. В студията на Миланската Скала има една българка, много е добра, но трябва да се извиня, защото вече не си спомням имената. Неудобно ми е, помня тези отпреди. Но ми се струва, че българската школа още я има. Трябва да изразя възхищението си от всички български певци, с които съм пял. Те бяха образец за певческо майсторство. Пееха като италианци – красиви гласове, с перфектен италиански, много емоционални.

Лео Нучи е роден в Кастильоне дей Пеполи, недалеч от Болоня. Учил е с Джузепе Маркезе. „В семейството ми музиката беше на почит. Всички свиреха на някакъв инструмент, а имената на близките ми са все на оперни герои“, казва той. Дебюта си прави през 1967 г. в Сполето като Фигаро от „Севилският бръснар“ на Росини. Следват няколко години в хора на Миланската Скала. Там през 1977 г. дебютира отново като Фигаро. След това започва грандиозната му кариера на най-големите сцени. През септември 2019 г. в Миланската Скала той се сбогува с „Риголето“ и със сцената, която толкова обича.
През 2013 г. Лео Нучи създава в Пиаченца оперно студио за млади певци, с които поставя различни заглавия. Започват с „Луиза Милер“, това е неговата първа режисьорска задача. Следващите заглавия са „Любовен еликсир“ на Доницети, „Приятелят Фриц“ на Маскани, „Бал с маски“ и „Симон Боканегра“ на Верди. Гостуват с тези постановки в различни градове в Италия, а неотдавна и в Марсилия.

Лео Нучи Leo Nucci (16.04.1942), оперен певец, баритон