Над двайсет години на сцената. Спомням си първата ми среща с нея през 2004 г., когато се яви на Международния конкурс за млади оперни певци. Оттогава следя кариерата ѝ и често се срещаме, за да разговаряме за следващата роля, която подготвя, или за някоя успешна изява по света. С глас като нейния никак не е трудно да бъдеш забелязан.

Първата роля на сцената Габриела представя във Варна – Леонора от „Трубадур“ на Верди. Следват Амелия от „Бал с маски“, отново Леонора на Верди и Мадалена от „Андре Шение“ на Джордано, но вече в София. От 2006 г. е щатна солистка в Софийската опера и е там до днес. Ролите следват една след друга – Аида, Тоска, Дидона, Джоконда, Абигаиле, Сестра Анжелика, Елизабет, Тоска. Редуват се и поканите от престижни театри в Европа и Америка. Но ми се струва, че тя се чувства най-прекрасно на родна сцена. Само през последните години събра възторга на софийската публика с няколко грандиозни постановки. Едва ли някой ще забрави яркото ѝ присъствие като Абигаиле от „Набуко“ в постановката на Пламен Карталов на площад „Александър Невски“. Тя беше величествена, могъща и същевременно ранима и крехка. Вълнуваща беше като Норма, разкъсвана между дълга на жрицата воин, жрицата майка и влюбената жена. Страстната ѝ „Каста Дива“ контрастираше ярко с финалната саможертвено тиха и разтърсваща молитва за спасение на децата ѝ. След това дойде и „Силата на съдбата“. Странен, обречен образ е този на Леонора – образ без изход, предопределен от съдбата. Трудно е да го изградиш, да не бъдеш примирен от самото начало. Спасяват го само двете изумително красиви арии и неземната красота на молитвата La Vergine degli аngeli. И когато Габриела запя, приела отредената ѝ присъда – тихо, с глас, разкъсван от мъка, и последното пианисимо заглъхна, в залата май нямаше човек, който да не е проронил сълза. Отново затвърди присъствието си в ярката продукция на „Трубадур“ на Верди, като добави нови, още по-живописни акценти в образа на жертващата се благородничка. А какво да кажа за Яна от „Янините девет братя“ на Любомир Пипков, където богатият, драматичен глас на Габриела допълнително оцвети раздираната от любов и жажда за отмъщение героиня. Друг много специален образ в кариерата ѝ е Турандот. „Жестоката принцеса, която се страхува да живее“. Габриела признава, че е много емоционален човек, често емоциите я настигат и тя не винаги успява да ги овладее.

Докато работех Норма, колко пъти сме спирали с Поли Чернева, защото аз съм обляна в сълзи, стяга ме гърлото. Много се страхувах от Норма, сложен, тежък образ. Страхувах се емоцията да не надделее. В „Турандот“ при смъртта на Лиу се опитвам да не слушам какво се пее, защото този текст е толкова философски, толкова дълбок, красив и поетичен. След като вече е умряла, когато Тимур започне да говори, след него и хорът – как опяват чистия и светъл образ на Лиу, там вече гърлото ми е стегнато и затова не слушам текста… В Мексико намерих своята Турандот. Всички я виждат като студена, озлобена жена, наистина демонична, която без да се замисля, убива двайсет и седем принца. Там открих, че Турандот е слаба, крехка, ранима жена, която до такава степен е изплашена, че се е свила в себе си, затворила се е. Това е защитна реакция. Тя се страхува да живее. Едва накрая се разкрива. Преобръща я не Калаф, а Лиу, която ѝ показва какво е любов.

Без да спазвам реда на изпълнението трябва да допълня галерията с Донна Елвира в „Дон Жуан“ от Моцарт. Тя беше Донна Анна, когато започваше кариерата си, и сега прибави експанзивната, гневна и безумно влюбена героиня. В концепцията на режисьора партията беше развита добре актьорски, което позволи на Габриела да покаже както великолепна вокална линия, така и фино чувство за хумор.

Все в графата премиерни включвам Ариадна на Рихард Щраус, отново отчаяно влюбена и търсеща успокоение на Наксос героиня – толкова истинска и нежна във втората част, и ярко контрастна с арогантната си агресивност в първата, когато е примадоната за предстоящата премиера. Спомням се преди премиерата Габриела се вълнуваше: „Това е нещо ново. Никога не съм пяла на немски“.

А то след това се отвориха и още възможности.

Всеки певец израства с новата роля. Две Леонори споменах, но дойде и третата, тази от „Фиделио“ – саможертвената жена-воин, която не се примирява и спасява любовта си. Габриела беше забележителна в единствения оперен образ на Бетовен – отдадена, съсредоточено преследваща целта.

И ето стигам до Медея. Този величествен образ на Керубини, за който мечтае всяка певица. Натоварен с емблемата Мария Калас, малко са певиците, които се справят с него. Не мога да опиша емоцията, която преживях по време на премиерния спектакъл. Медея на Габриела беше всичко, което си представях за образа – величествена жрица, напълно наясно с могъществото на силите си, която не може да прости, не може да забрави, дори и заради децата си. „Медея е многопластов образ, казва певицата. С това не я оправдавам. На първи план тя е изключително силна, интелигентна жена, много интуитивна. Когато мисля за Медея, четейки езотерична литература, виждам как когато човек е обладан и е влязъл в тъмната страна трябва да плати цена. Сякаш децата й са жертвоприношение, цената която плаща, защото е с тези свръхестествени сили. Има и още един аспект. Тя си дава сметка, че в онзи свят е изключително важно да имаш наследници, да се продължи родът ти. Най-страшното отмъщение към Язон е да отнемеш наследниците му. Медея е оскърбена от неговото предателство, защото минава през трупове, разчиства пътя му с всички възможни средства. Тя е минала през ада. Тя е навсякъде изгнаник, заради него. Останала е без дом. Никъде не може да отиде, защото е прогонена отвсякъде. Използвана е по много брутален начин. Изведнъж той решава, че се е изморил от нея, защото е силна, умна жена.“

И ето сега предстои първата й Вагнерова героиня – отново магьосница – Ортруд от „Лоенгрин“. „Щастлива съм, че имам възможността да вляза в света на Вагнер с една емблематична роля. Ортруд е символът на злота в този сблъсък между доброто и злото. Това всъщност е вагнеровата лейди Макбет. Тя е двигателят на действието. Тя е в основата на преобразяването на Готфрид – брата на Елза в лебед. Тя е жената, която непрекъснато подстрекава съпруга си Фридрих. Тя е жадна за власт и не подбира средства. Тя е изключително ловка, хитра и пресметлива.“

Когато пред две години в Софийската оперва с „норма4 бяха отбелязани нейните двайсет години на сцената тя каза: „Като се обърнах назад, си дадох сметка, че са излетели много, много бързо. Не се приемам за човек, който се е научил, който е с толкова опит зад гърба си. Имам чувството, че имам още много неща да разбера, да прибавя.“

Как се стигна до първия оперен спектакъл?

Той беше следствие от първия майсторски клас на Калуди Калудов. На пулта беше Христо Игнатов. През март дебютирах във Варна, а праз април дебютирах и на сцената на Софийската опера в „Бал с маски“. Дирижираше Методи Матакиев. Това е единственият ми спектакъл с него.

Направихте ли си някаква равносметка? Колко са ролите, къде сте пели, нещо липсва ли в репертоара ви?

Винаги има какво да се направи. Аз обичам да се предизвиквам. Но засега това, което съм искала, съм успяла да го направя. Голямата ми мечта беше „Макбет“ и успях да я направя. Привличаха ме силните, демонични жени. Харесвах ги като образи, като мислене, като психология. Странното е, че с годините искам да изпълня нещо по-леко, по-лирично, не тези героични роли, които правя до момента. Обикновено става обратното. Певците тръгват от по-лиричните роли и понеже гласът при жените с годините пада, минават към по-тежките партии. Но аз си мисля, че с добиването на техника бих искала да направя например Дездемона („Отело“ на Верди). Мисля, че нося в гласа си лиризъм и светлина, с която бих могла да я покрия. И винаги се сещам за Гена Димитрова, която казваше: „Цял живот съм си мечтала да изпея Лучия“. Всъщност когато веднъж ти предложат Турандот, забравят, че можеш да изпееш и други неща.

Предимство в кариерата ви има Верди.

И от Пучини съм изпяла доста роли. Не искам да направя „Мадам Бътерфлай“ – имам проблем с емоционалността. Така се случи и със „Сестра Анжелика“. Първо я направих в Загреб през 2008 г. Беше трудно с преодоляването, особено след като родих детето си. Много съм емоционална и се потапям в образа, сякаш ставам част от него. Любимата ми роля е Манон Леско. Много красива музика.

Когато подготвяте роля, как подхождате към нея?

Първото е да си преведа текста. Дословно. Музиката е много красиво нещо, но когато добавиш и текста, вече става изключително въздействащо. След това започвам да го уча. Слушам записи, но не много, докато не усетя образа. Една партия в процеса на работата ако не ме развълнува, ако не се разплача, значи не е моята партия. След като приключа с текста, се опитвам да спазвам ремарките на автора. Търся и допълнителна информация. За себе си винаги имам изградена концепция за образа. Но след това работата с диригента и режисьора допълва изграждането му.

Споменахте няколко имена на диригенти. С кои други сте работили?

Имах шанса да работя с едно звездно поколение – Нело Санти ме дирижира в Цюрих, работила съм с Борис Хинчев, с Георги Димитров, когото обожавам. Работила съм много с Борислав Иванов, той ме откри и ме назначи в Софийската опера. Той ми предложи много от тези драматични роли, защото имаше хора, които не вярваха. Спомням си, когато направих Абигаиле, Георги Нотев дойде и ми каза: „Габи, моля за извинение. Аз бях от тези, които мислеха, че няма да се справиш с тази роля. Ролята е твоя. На добър час!“. Тогава имаше художествени съвети, на които се решаваше кой да пее на премиерата. И Григор Паликаров ми се извини. С него често работим заедно, с доверие подхождаме един към друг. През 2018 г. направихме на „Аполония“ концерт, на който той ми акомпанираше като пианист. Беше безценен опит, който може би трябва да повторим.

Започнахте и да преподавате. Имате ли добри студенти?

Имам – добри деца с красиви гласове, много мотивирани. Но трябва да кажа, че все по-често идват недобре подготвени студенти. Когато ние кандидатствахме, го правехме с репертоар и знания – по солфеж, по теория. А сега идват деца, които никога не са пели. Пеенето се учи трудно, бавно, трябва време, за да съзрееш. И когато след четири години завършват, те са на нивото, на което ние влизахме. Тепърва пропяват. Рядко има някой ярък талант с поставен глас, който веднага да направи това, което искаш. При мен има един мецосопран и един бас, които се развиват много добре. Мисля, че ще им се чуват имената.

Габриела Георгиева е родена във Видин. Завършва Държавната музикална академия „Проф Панчо Владигеров“ през 1998 г. в класа на проф. Руско Русков. Същата година заминава на специализация по оперно пеене в Българската академия за изкуство и култура „Борис Христов“ в Рим. Работи с двама от големите български оперни певци Калуди Калудов и Гена Димитрова. Габриела Георгиева започва професионалната си кариера през 2002 г. с дебют като Леонора от „Трубадур“ във Варна. Веднага следва и появата ѝ и на сцената на Софийската опера в ролята на Амелия от „Бал с маски“, последвана от Леонора от „Трубадур“ и Мадалена от „Андре Шение“. Две поредни години гостува с концерти на Международния музикален фестивал на световноизвестния чешки тенор Петер Дворски. Пее в Болшой театър на гала концерта в рамките на Дните на българската култура в Москва, както и в Белгия при откриването на „Европалия“. Поканена е на Първия международен оперен фестивал в Кипър с ролята на Аида. През 2004 г. има поредица от успешни спектакли на „Бал с маски“ във Франция и Испания. На следващата година е ангажирана за серия от представления на „Трубадур“ в Германия и две концертни изпълнения на „Аида“ в Двореца на музиката в Барселона и в Националната аудитория в Мадрид. Дебютира като Джоконда на сцената на операта в Риека, Хърватия. През 2006 г. след премиерата на операта „Съдба за двама“ от Александър Йосифов, в която изпълнява ролята на Анастасия, става официално част от трупата на Софийската опера. Поканена е и за гост-солистка на операта в Загреб, където участва в постановките на „Набуко“, „Трубадур“ и „Бал с маски“ от Верди и „Сестра Анжелика“ от Пучини. През 2007 г. гостува на Летния оперен фестивал в Сплит, Хърватия, където пее Абигаиле от „Набуко“ и Елизабет от „Дон Карлос“. През 2009 г. дебютира в Грац в една от своите коронни партии на Абигаиле. Получава ангажименти и в операта в Берн за поредица от спектакли на „Бал с маски“. Ще се завърне там за новата продукция на „Тоска“ през 2010 г. Забележителният ѝ дебют като Турандот на сцената на Софийската опера е през 2009 г. През 2011 г. пее Амелия от „Бал с маски“ в операта в Цюрих. През същата година е и дебютът ѝ в Рим, на Терме ди Каракала, където е Аида. През 2012 г. прави дебюта си като Манон от „Манон Леско” от Пучини в Риека. На следващата година с Амелия стъпва и на сцената на виенската Щатсопер. Две години по-късно за първи път пее на сцената на Театър „Белас Артес“ в Мексико сити в „Турандот“. През 2021 г. в репертоара й влезе и лейди Макбет от „Макбет“ на Верди, която изпя във Варна. Последваха Ариадна от „Ариадна на Наксос“ на Рихард Щраус и Медея в едноименната опера на Луиджи Керубини в Софийската опера. През юни 2024 Габриела ще представи своята първа Вагнерова героиня – Ортруд от „Лоенгрин“.
Габриела Георгиева има записи за БНР с Велизар Генчев, Георги Димитров и Григор Паликаров.

Награди:

Носителка е на втора награда от международния конкурс „Христо Бръмбаров“ (2002);

Първа награда от националния конкурс „Катя Попова“ (2003);

Втора награда от международния конкурс „Борис Христов“ (2004).