Грегор Таси живее в Глазгоу, пътува много, но най-изумителното в неговия живот е интересът му към руския музикален авангард от началото на миналия век. Може с часове да говори за забравени имена, които и ние днес откриваме. Изследванията си е правил на място в Москва, в Санкт Петербург и у дома, защото казва, че в Глазгоу има библиотека с много богата музикална колекция. Днес продължава да работи от разстояние, защото готви нова книга. Другата му забележителна черта е колекционирането на записи. Разполага с над десет хиляди регистрации на различни носители. На възхитения ми поглед и въпрос, дали това се специални издания той с удоволствие започва да разказва.

„Имам всички записи на Мария Калас. Абсолютно всички. Това е любимата ми певица. Освен всички официални имам и тези, които са правени съвсем пиратски, от залата. Например такива правени в Южна Америка, в Мексико или на други места. Правели са и радиоизлъчвания, а някой ги е записал. Качеството не е добро, но чувстваш каква певица е. Тя направи много за операта, както например Чечилия Бартоли сега. Извадиха на бял свят опери, неизпълнявани от сто години. Освен записи на Калас имам всички водещи оперни певци от Виенската държавна опера, записите от Байройт от самото начало, от Римската опера, Берлинския театър. Това са други времена. Изкуството е било на съвсем друго ниво. Било е уникално време.“

А съвременните певци? Може ли да отличите някого?

Безусловно Бартоли. Има един руски бас Илдар Абдразаков. Откри миналия сезона на Миланската Скала с „Борис Годунов“. Забележителен е. Това е водещият бас днес. Много умен човек, добре играе. Разбира се трябва да добавя и името на Зигфрид Йерусалем. Певицата, която пя тук Брангене Ана Верле, знаех за нея отпреди две години. Тя освен добра певица, играе много хубаво. Така че, ако говорим за днешните времена нивото е средно. Няма ги предишните звезди. Но същото е и при пианистите, цигуларите, дори и диригентите. Ето например Саймън Ратл. Странно е, че работи в Англия, но репертоарът му беше предимно от чужди композитори. Той не изпълняваше английска музика. Започна кариерата си от Глазгоу с шотландския оркестър на Би Би Си. Млад, способен. Много добре прави Стравински, но Малер не, Бетовен не, Мусоргски, Чайковски, Шостакович не. Той обича да говори за музиката. Направи документална поредица, която вероятно е полезна за студентите. Диригентът, който тук видях е много добър и е умен човек (Константин Тринкс). Сещам се за още едно име Елим Чан, млада диригентка от Хонг Конг. Спечели конкурс в Лондон. Идва да замени един диригент при нас. Много е енергична и веднага се разбра с музикантите какво иска от тях. Сега работи в Антверпен. Има няколко записа вече и всички са много добри.

И все пак, между онези легендарни имена, чийто записи имате няма ли средно поколение?

Да, от по-старото поколение ще спомена Иван Фишер и Марек Яновски. Херберт Бломщет вече е на 96 г., но е невероятен. С Дрезденската филхармония записа всички симфонии на Бетовен

Има и още имена, които да отлича като Клаус Макела, Кирил Петренко, Джанандреа Носеда, Максим Емеляничев, Владимир Юровски.

Преди да реши да дойде в София Грегор Таси не е знаел нищо за България и българските музиканти, освен няколко имена. Срещата с постановките на Софийската опера става чрез изданието на „Динамик“ на „Пръстенът на нибелунга“ от Рихард Вагнер. С присъщия размах, с който Пламен Карталов направи една след друга четири заглавия и на края ги представи заедно, той осъществи и видеозапис, който според всички специалисти е на изключително високо ниво. Записът беше издаден през 2023 и предизвика голям интерес сред почитателите на Вагнер. В различни специализирани издания бяха публикувани рецензии, всички изразяващи възторг от цялостното изпълнение.

„Да, изобщо не знаех нищо за Софийската опера, казва Таси. Гледах записа и бях удивен от всичко – от пеенето, от изпълнението, от постановката. Беше изключително. Знаех, че в България има много добри певци като Борис Христов, Гена Димитрова и много други. Но да направиш целия „Пръстен“ само с български певци, това е удивително. Гледал съм още много други постановки на „Пръстена“, включително на Ковънт Гардън и Метрополитън, но тази постановка и като пеене, и като визия беше изключителна.“

Заинтригуван от видяното Грегор Таси пристигна в София. Изгледа четирите представления – „Рейнско злато“, „Валкюра“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“ и публикува своите ревюта, след което отново се завърна в София, за да преживее „Тристан и Изолда“, „Парсифал“ и „Летящият холандец“. Получи се един пълноценен репортаж, който цялостно представи националният ни оперен театър.

Прочетох, това което написахте след като гледахте новата постановка на Софийската опера. Истинско богатство е всички да могат да получат толкова подробен и професионален анализ на всяка една от оперите от тетралогията. Много от певците са същите. Променили ли са се те в интерпретацията на ролите си?

Много е различно да гледаш и да слушаш запис на Блу Рей. Качеството на звука и на записа е на много високо ниво. Но когато си в залата е съвсем различно. Когато гледах записите, които са по четири, пет часа, бях удивен от факта колко добре не само пеят певците, но се и движат по време на действието. На Запад има много певци, които пеят добре, но не умеят да бъдат актьори на сцената. А това е много важно и мисля, че се дължи на работата на Пламен Карталов.

След като изгледахте „Пръстена“, прибрахте се в Глазгоу, написахте рецензиите и се върнахте за финалните спектакли от фестивала. Явно наистина сте доволен от това, което направиха в Софийската опера.

„Тристан и Изолда“ е моята любима опера. Гледал съм почти всички записи и на Клайбер, и на Бърнстейн, и на още други театри, но това, което видях тук е забележителна постановка. Изпълнителката на Изолда (Радостина Николаева) този път слушах за първи път, а Тристан беше и Зигфрид (Мартин Илиев). Много ми харесаха. Постановката е необичайна. Започва с обяснение на историята, което обикновено не се прави. А след това всичко е магично. Бих се върнал да я гледам още веднъж, за да се уверя, че не съм пропуснал нещо.

Точно тези ревюта, за които говорим с Грегор Таси предизвикаха интереса ми и желанието да се срещна с него. Премиерните спектакли в операта бяха от 8 до 13 юли 2023 – „Рейнско злато“, „Валкюра“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“. На тези спектакли присъстваха около двайсет акредитирани от различни издания журналисти. Всички написаха своите мнения. Но толкова подробно го направиха само Грегор Таси и Алън Нийлсън, който пристигна от Лондон и само за първата част. Във втората част на фестивала бяха изпълнени оперите „Тристан и Изолда“, „Парсифал“ и „Летящият холандец“. Тази година отново е тук, за да проследи премиерата на „Лоенгрин“ и за да гледа отново „Пръстенът на нибелунга“.

Вие сте човек, който разказва за различни спектакли, давате оценки. Вярва ли публиката на написаното от хора като вас? Може ли да повлияете на мнението й?

Сайта, в който пиша има хиляди последователи и се надявам те да разбират какво пиша. Те са от цял свят. Искрено вярвам, че моите оценки имат значение и биха привлекли вниманието им към постановките, в случая на Софийската опера. Много съм доволен, че бях тук и видях всичко лично.

Не мога да кажа как влияят оценките на хората. Преди време бях на постановка на „Макбет“ в Цюрих, която беше кошмарна, ужасна. Певците бяха превъзходни, музиката също, а постановката нямаше нищо общо с Шекспир и Верди. Трябваше да закриеш очи и да слушаш само изпълнението. За жалост има доста такива продукции, в които се намесват секс, политика, съвременни скандали. Но хората, които си купуват билети за спектаклите не се интересуват от режисьорските фантазии. И аз понякога пиша, че нещо не е наред в психиката на режисьорите, че сигурно имат житейски проблеми, които се опитват да разрешат на сцената. Критикувам ги. И ние имаме много известен шотландски режисьор Сър Дейвид МакВикар. Гледах неговия „Макбет“ с Мариинския театър – премиера преди двайсет години. Много се разстроих. Гледах „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт и неотдавна „Кармен“ на Бизе в Глазгоу. Критикувам го, и се надявам хората да разбират за какво става дума.

Защо диригентите не реагират на подобни решения и приемат тези експерименти?

Вероятно това е така заради съществуващата на Запад система. Диригентът няма избор. Само много известни и уважавани диригенти могат да изразят несъгласие. Но дори и диригенти като Кристиан Тилеман, който е водещият немски диригент, особено в немския репертоар не може да каже нещо. Помня, че преди няколко години имаше много лоша продукция на „Ариадна на Наксос“ на Залцбургския фестивал, публиката беше възмутена и я освирка на края, но той не направи нищо. Вероятно защото няма влияние. Те разбират, че нямат избор и изпълняват договорите си.

Но това не можеше да се случи по времето на Караян и другите големи диригенти.

Вероятно. Познавах Марис Янсонс и смятам, че той не би допуснал подобни неща или би напуснал. Той имаше такава репутация, че можеше да влияе. Това е един от болезнените въпроси на днешното време. И мисля, че няма скоро да свърши. Докато публика плаща високи цени за билетите – по 300 и повече евро, и пътува от цял свят ще е така. Но това е оскърбление към композитора, певците, диригента.

Какво се случва с операта? В първите двайсет години на ХХ век са създадени едни от най-великите оперни творби. Като започнем с „Тоска“, оперите на веристите, на Рихард Щраус и т. н. Сега има ли съвременна опера, операта на ХХ1 век?

Това се отнася както за операта, така и за цялата класическа музика. Ще кажа, че за да изпълняваш атоналната музика на Арнолд Шьонберг и Албан Берг са необходими специфични гласове, а и малко публика посещава тези постановки. В Шотланската опера през следващия сезон ще направим премиера на операта „Маркс в Лондон“ на Джонатан Доуф. Това е много добър композитор. Пише красива музика. Поканени са добри певци и се надявам да бъде добра постановка. Ще кажа, че има добри композитори, но те не получават възможност творбите им да бъдат поставяни. Постановките са скъпи и големите и малките оперни театри ще потърсят например Пучини вместо съвременните творби, защото знаят, че ще привлекат публика.

Така е било и с някои от любимите ни днес заглавия. Например „Мадам Бътерфлай“. Със сигурност съвременните опери трябва да се поставят, за да се разбере добри ли са.

Така е. Ето и на премиерата на „Парсифал“ е имало много малко публика в Байройт, не повече от десет души в залата. Да, така е. След първата постановка трябва да има и други, след четири, пет години например, за да има вярна оценка.

Написали сте четири книги и всички те изследват руския авангард, руските диригенти. Откъде този интерес?

Всичко започна от моя педагог, който беше и композитор-авангардист Джон Максуел Гедис. Имаше много поръчки от Би Би Си. Той говореше не за Бетовен, а за Барток, Стравински, Шостакович. Така че и аз се увлякох, особено по руската музика, защото тогава у нас тя се изпълняваше малко. В края на шейсетте и началото на седемдесетте повече познавахме Сергей Прокофиев и Игор Стравински, но не и Дмитрий Шостакович. По-късно се появиха и другите композитори като Алфред Шнитке, Едисон Денисов, Арво Пярт. Това беше съвършено нова музика, която не приличаше на никоя друга. Разбрах, че в Русия, в Съветския съюз има изключително богати традиции. Дори написах писмо, до един руски вестник по повод 14 симфония на Шостакович, а след изпълнението й имаше разногласия, за какво всъщност е тази симфония. И след моето писмо получих отговор от самия Шостакович, в което той разкрива замисъла на симфонията. От там започна интересът ми не само към Шостакович. После видях, че има празнота в музикознанието за руските и съветски композитори. Увлякох се по музиката на Николай Мясковски. Той има двайсет и седем симфонии, квартети, клавирни сонати. Бил е голям приятел на Прокофиев. А у нас никой на знаеше за тези шедьоври. Животът му е бил тежък. Баща му е разстрелян от Червената армия през 1918 г. Той самият е пострадал и творбите му не се изпълнявали. Най-важното му произведение симфония №6 е Реквием за тези, които са загинали по време на революцията, но и за тези, които след това Русия е изгубила – композитори, философи и други, около четири, пет милиона. Изпълнена е в Болшой театър през 1924 г., а в нейния край има и част от „Борис Годунов“. Трябва да се слуша тази симфония. Мясковски имал голямо влияние върху Шостакович и Прокофиев, и когато те пишели нещо му показвали нотите. Много се радвам, че написах тази книга.

Все пак името на Мясковски се знае. Но как попаднахте на Александър Мосолов, Гавриил Попов, Николай Рославец? Те не се изпълняват дори и днес.

Много са различни. Рославец започва да пише атонална музика много преди Шьонберг. Създал е много творби. Имал е разногласия с политиците. Той се увличал по съветската власт, бил е министър на образованието на Съветска Украйна. После се върнал в Москва. Започнал да се занимава с критика. Много хора били срещу него, защото хем бил болшевик, хем не бил, хем бил комунист, хем не бил. Искал да има влияние. В началото на трийсетте години го изпратили в Узбекистан. Там написал балет, който изчезнал. Изчезнали са и много други негови произведения. Надявам се чрез моята книга да събудя интереса на изпълнителите. Симфоничният оркестър на Би Би Си Шотландия записа неговия концерт за цигулка.

Александър Мосолов е съвсем различен. Той има една опера наречена „Язовирът“. Разказва за индустриализацията през 20-те години. Тя никога не е изпълнена, чак преди няколко години в Санкт Петербург я направиха и записаха.

Първата му опера се нарича „Герой“, нещо като комедия. Трае около половин час. Нещо като издевателство с Хиндемит и другите. Изпълни се от оперния театър на Кембридж. Мосолов бил много неорганизиран човек. „Герой“ била поръчка от фестивала в Баден Баден, Германия през 1924 г. Той не успял да я завърши. След като я завършил я изпратил на друг театър. Музиката останала във Виенската библиотека. Намери я известният музиковед Ина Барсова. Тя се увличала по Малер и била на конференция за Малер във Виена. Съвсем случайно някой й казал, че има абсолютно забравена опера на Мосолов в архива. Направили копие и тя я занесла в Москва. Така в средата на седемдесетте години била изпълнена. Барсова има книга за него. Той има и сонати, които са написани много експериментално. Много са трудни за изпълнение. Той бил прекрасен пианист и ги свирел. Първият му клавирен концерт бил изпълнен в Ленинград. Много приличат на ранните творби на Прокофиев. И той има трагичен живот. Много пиел, налитал на бой и дори бил арестуван за това през 1937 г. Изпратили го в лагер. Мясковски бил негов професор и успял да го освободи, защото не била политическа присъда. След тази случка се променил, започнал да пише по-слушаема музика. Създал много красив концерт за арфа, която една много известна арфистка Белова, изпълнила на фестивала на съвременната музика в Москва през 1939 г. Прекарал тежко войната, а след това започнал да пише традиционна музика – фолклор. Има пет симфонии. Има един американски диригент, който преди Пандемията искаше да запише всичките му симфонии. Но не зная какво стана. Записани са пета симфония и концерта за арфа. Впрочем Айзенщайн поръчал на Мосолов да напише музика за филма „Александър Невски“, но тъй като пишел бавно, договорът бил подписан с Прокофиев. Решил да напише опера по темата. По време на войната заедно със съпругата си останали в обсадата на Ленинград и едва успели да се спасят. Заболял тежко. След това отишъл в Ташкент и там писал музика за филми. Но продължил да работи върху операта си. Получил и договор от Кировския театър, платили му и пари, но така и не завършил операта. Създал само първо действие – около един час музика.

Гавриил Попов също бил сложен човек. Той написал много филмова музика и то за много известни филми сред които и този за Чапаев, който бил любимият филм на Сталин. Гледал го тридесет и шест пъти. Попов има и няколко симфонии, а първата му симфония оказала голямо влияние върху Шостакович, което се открива в неговата четвърта симфония. Те били приятели. Живеели заедно в Ленинград. Обменяли са мнения. Симфониите на Попов са повлияни от музиката на Малер и Рихард Щраус. А първата симфония на Попов след като била изпълнена от Ленинградската филхармония била забранена. Втората му симфония е създадена по време на войната и е написана по теми от филма „Те се сражаваха за Родината“. Тя имала голям успех и той получил Сталинската награда. Третата симфония била по музиката на документален филм за испанската война. Много оригинална музика, само за струнни. През 1948 г. четвъртата му симфония получава остри критика наравно с всички други композитори – Шостакович, Прокофиев, Хачатурян. Попов бил изключен от Съюза на композиторите. Трябвало изцяло да промени начина си на писане и той се увлякъл по музиката на казаците. От явен авангардист започнал да създава фолклорна музика.

В моите изследвания стигнах до извода, че тази промяна на начина на писане не е само заради политиката. Това е свързано с младостта, когато търсиш авангардното. Така е и с Прокофиев, чийто първи творби са съвсем различни от следващите му произведения.

Сега пишете ли още нещо?

Да, пиша книга за Сергей Танеев. За жалост не зная как ще я завърша. Трябваше да пътувам до Русия, но започна Пандемията, а сега тази война. Опитвам се да получа информацията по интернет. Имам дневниците му. Работя и дано до две години да съм готов.

Танеев е важна фигура, но и той е забравен. Той е ученик на Чайковски, първи изпълнител на неговите произведения и като пианист, и като диригент. Бил е преподавател на Рахманинов и Скрябин. Операта му „Орестея“ е уникална. Има един запис от шейсетте години. Работил върху нея дълги години, но на премиерата в Мариинския театър не се получила. Той пише постромантична музика. Има симфонии, квартети, квинтети. Той е първият руски композитор, който пише клавирен квинтет. Увличал се по Бах и Моцарт. В края на 19 в. открил и изпълнявал музиката на Моцарт. Имал концерти в чужбина с Чешкия квартет, който през двайсетте години бил много популярен и бил най-добрият в Европа. Има и книга за теория на музиката. Научил есперанто. Карал колело, в центъра на Москва, което през 19 в. било необичайно. Живял доста. Бил на погребението на Скрябин и след два месеца починал и той през 1955 г.

Всички тези издирвания са свързани с пътувания до Русия, но в Глазгоу в библиотеката има много богата сбирка от материали свързани с руската музика. Имам и много приятели, които ми помагат и от които получавам информация.

Толкова много знаете за руската музика, а нещо за българските композитори?

Единствено познавам Владигеров. Имаше концерт на Евгений Светланов с държавния оркестър през 1988 г. Направиха четири концерта само с руска музика, но едно от произведенията беше на Владигеров. Много красива постромантична музика. Чувал съм за Пипков. През деветдесетте години идваха много български народни хорове, които бяха много популярни у нас. След това всичко прекъсна и не зная защо. Но ето, че след като гледах онзи забележителен запис, а сега след като познавам толкова български музиканти интересът ми се изостри. Впрочем помня, че имахте един изключителен млад диригент Емил Чакъров. Много добре се приемаха неговите записи на руски опери – „Дама Пика“, „Евгений Онегин“, „Борис Годунов“ с фестивалния оркестър. Певците също бяха почти всички българи. Много добри записи. Зная, че Евгений Мравински, който бил сложен човек искал Чакъров да го наследи. Направил Брукнер с Ленинградския оркестър, записал и френска музика за „Мелодия“ и затова Мравински го харесваше, но ето че не се получи.

В Англия работи Добринка Табакова. Чували ли сте за нея? Има и млада диригентка Деляна Лазарова, която е в Манчестър.

Да чувал съм и съм слушал нейни творби. Но зная недостатъчно. Колкото до Лазарова, мислех, че е рускиня. Както казах интересът ми се изостри и ще следя по-внимателно какво се случва при вас.

Грегор Таси е роден в Бристол, Англия, и е учил при изтъкнатия шотландски авангарден композитор Джон Максуел Гедис. Той също така учи инженерство, руски език и музика в университета в Глазгоу и преподава в Глазгоу до 2013 г. Бил е артистичен директор на фестивала за стогодишнината на Прокофиев през 1991 г. и организира концерти на професионални музиканти от Източна Европа през 90-те години.

Пише редовно за „Musical Opinion“, „Classical Record Collector“, „Gramophone“. Работил като консултант за BBC Radio за документален филм. Автор е на есета за водещи руски композитори: Николай Мясковски, Николай Рославец, Гавриил Попов, Александър Мосолов, Георги Свиридов, Борис Тищенко, Висарион Шебалин и много музиканти като Святослав Рихтер, Леонид Коган, Мария Юдина, Даниил Шафран, Николай Голованов, Александър Гаук и др.

Той пише за концерти и музикални представления в цяла Европа, включително от големи фестивали на изкуствата в Австрия, Германия, Швейцария, Русия.

Книги:

2005 – „Евгений Мравински: благородникът диригент“;

2010 – „Кирил Кондрашин: живот в музика“;

2014 – „Николай Мясковски: съвестта на руската музика;

2021 – „Тримата апостоли на руската музика: съветският музикален авангард“ – студии върху живота и творчеството на Александър Мосолов, Гавриил Попов, Николай Рославец;