„В едно интервю не могат да се опишат всички спомени. Това са седемдесет години на пулта. Имал съм около четири хиляди и петстотин оперни представления, около хиляда и петстотин симфонични концерта. Това е цифра, която не зная дали човек може да си представи, защото зад нея стоят още хиляди репетиции и пътувания. Скоро правих равносметка и само в Западен Берлин като генерален музикален директор за четиридесет години имам около седемстотин концерта в залата на филхармонията. Само в Испания съм имал около триста и осемдесет спектакъла с Пловдивската, Софийската, Варненската, Бургаската, Русенската опера, и то в почти всички големи градове. Като самостоятелно гостуване съм дирижирал, като започнеш от Ню Йорк до Сеул и от Стокхолм до Кайро, Москва, всички столици на Европа, където съм гостувал по няколко пъти. С големисъстави съм направил сто двадесет и девет международни турнета. С по двеста-двеста и петдесет души на всяко турне. Освен с пътувания всичко това е било свързано с още много труд – да подготвиш всички тези програми с репетиции, сценографии, костюми, организационна дейност, защото аз винаги съм бил директор, диригент и импресарио.“

Статистиката е впечатляваща, но освен всичко, което изброихте като ангажименти, тези пътувания и концерти са свързани и с изграждане на отношения на доверие както в колективите, с коитоработите, така и с партньорите ви. Това как се постига?

Първо с честност към работата и към партньорите. Бил съм директор на Софийската, на Пловдивската, на Варненската опера. Ако съм изградил авторитет като диригент и като директор, то е, защото съм имал много искрено, много човешко и много професионално отношение с колегите. Когато хората чувстват, че отношенията са истински, те не могатда не ти вярват. Колкото до импресариите, все още доверието в мен е голямо, когато кажа, че това турне ще стане, те ми имат доверие. Преди тридесет години, когато работехме с белгийския импресарио, с когото още работим, нямаше и договори. Всичко беше на честна дума, стискаме си ръцете – толкова опери, толкова представления, толкова пари и нещата приключваха. Сега е друго. С много формалности, с големи договори, с много условия, с много бумащина. Ако не беше пандемията, която прекрати тази дейност, все още щяхме да работим по цял свят. Радвам се, че аз заведох за първи път в Сеул и в цяла Южна Корея Пловдивската опера. Имахме представления в двадесет града. Едноот турнетата на Софийската опера в Япония беше с мен. Връзките бяха направени преди това от Пламен Карталов и после продължиха.

Дотук говорихме за пътуванията. Но е съвсем различно, когато поемаш отговорност за репертоара и за живота на един театър. Кой беше вашият първи състав?

Още щом завърших Консерваторията, се върнах в родния си град като заместник-директор на операта. По-късно станах и директор на Варненската опера. Спомените са много. Мога да кажа, че това е операта, в която съм се родил, защото, когато се създаваше Варненската опера, аз бях ученик в пети клас. Съпругът на леля ми беше диригент в нея. Петър Райчев и Руслан Райчев създадоха операта, те бяха мои роднини. Бил съм още на зараждането на репетиционния процес. Спомням си премиерата, с която се откри тя, „Продадена невеста“. Пред мен са артистите – Добринка Влахова, която беше Марженка, Светослав Рамаданов, който беше Йеник, Йордан Чифудов – Кецал. Все още ги виждам, сякаш беше вчера. После заминах да следвам, но след това, като се върнах и до ден днешен, имам хубави отношения с целия състав. Бях главен диригент на Симфоничния оркестър във Варна и директор в Пловдив. Бях и директор на фестивала „Варненско лято“.

Колкото до Симфоничния оркестър, той обслужваше и Операта. След това се разделиха. После ги обединиха в ОФД (Оперно-филхармонично дружество). Много е дълга историята. Спомням си, че Саша Попов беше първият организатор на Варненския симфоничен оркестър. Във Варна са дирижирали Асен Найденов, Емил Главанаков, Йоско Йосифов, Константин Илиев, Иван Маринов.

В онези години имаше много диригенти. Невероятни имена, които работеха във всички театри. Какви бяха отношенията между диригентите?

Когато аз се върнах, главен диригент беше Йоско Йосифов. От него научих много. После Емил Главанаков беше диригент и на симфоничния, и на оперния оркестър. След това се смениха много. Борис Черпански беше дълги години. Спомням си Христо Манолов, който дирижираше „Мадам Бътерфлай“. Иван Маринов стана главен диригент.

Имаше години, когато операта беше много тачено и търсено изкуство. Днес как се чувствате, като си спомняте онова време? Има ли известно отдръпване на публиката?

Имаше години, когато пред касите на оперите имаше опашки. Днес вкусът на публиката се промени. Вече освен опери поставяме и оперети, и мюзикъл. Мюзикълът има много голяма публика. Театърът във Варна е много красив и хората винаги с удоволствие отиват там. Симфоничните концерти винаги са имали аудитория.

Вие кога за първи път дирижирахте в Летния театър?

През 1958 г., първата ми опера беше „Имало едно време“ на Парашкев Хаджиев, който ми беше професор в Консерваторията. Бе много строг и всички се страхувахме от него. Първо се бяхме скарали, а след това станахме много добри приятели. Той дойде на представлението, което аз трябваше да дирижирам, и ме предупреди: „Ако извикам, да знаеш, че нещо си сбъркал“. След края се качи на сцената и каза: „Браво бе, момче, много хубаво се справи“. Оттогава започна да ми дава да дирижирам неговите премиери. Когато започнеше да пише опера, ме викаше у тях, изсвирваше я цялата, изпяваше я и казваше: „Готви се“. Негови премиери съм дирижирал във Варна и в Пловдив.

Вие сложихте началото на летния фестивал в Пловдив.

Два пъти съм бил директор в Пловдив. Първия път Античният театър още не беше открит. Това беше през 1971 – 1975 г. После до 1979 г. се върнах като директор на Варненската опера. През 1979 г. ме наказаха от Окръжния комитет на партията, защото направих едно турне в Испания с Варненската опера, но не взех с нас партийния секретар и ме уволниха. Тогава станах генерален музикален директор на операта в Анкара. След това заминах за Германия, в Касел, отново като генерален музикален директор. През 1981 г. се върнах, вече бяха открили Античния театър. Бях директор на Пловдивската опера. С дни съм седял на пейките – мислех какво може да стане. Като първа постановка реших да направим „Аида“ на Верди. Беше през 1986 г. Направихме я със Светозар Донев, стана много ефектна. Последва „Кармина Бурана“ на Орф. Направихме Вердиев фестивал, който поддържах двадесет години. Сега продължава като Opera Open. Така се разработи Античният театър. Той е направен от големи майстори. Има перфектна акустика. Този театър е моята слабост и любов. Направил съм там около четиридесет постановки. Публиката е много хубава.

Имахте честване там. Явно пловдивчани пазят спомена.

Имаше традиция Вердиевият фестивал да завършва с галаконцерт – най-доброто от Верди, който се повтаряше по два пъти, защото три хиляди места не стигаха. И когато обявихме, че отново ще бъде с най-хубавото от Верди, театърът се напълни.

Говорим за постановки, за фестивали. Имате ли усещането, че преди певците работеха повече?

Всеки работеше на мястото, където беше назначен. Имаше на разположение и диригенти, и режисьори. После, когато връзките между отделните театри и държави станаха по-тесни, хората започнаха много да пътуват и нещата се промениха. Съкратиха се сроковете за подготовка. Но сега идват млади и много добре подготвени певци, които нямат нужда от чак толкова много репетиции.

Как се отнасяте към днешното осъвременяване на оперните постановки?

Аз съм традиционалист и не мога да приема класическа опера да се поставя по модерен начин. Първото ми възмущение беше в Касел, когато направиха от „Дон Жуан“ едно порношоу. Отказах да дирижирам. Джанкарло дел Монако беше интендант. Той ме разбра. Имаше освиркване от публиката, но се игра цяла година. Винаги е имало такива опити – „Кармен“ в бар, „Аида“ в офис, а Радамес с ръкавели като чиновник. Гледах „Аида“ в Дойче Опер в Берлин, но Аида я нямаше. Тя беше само в мисълта на Радамес. Рамфис беше на първи балкон. Хористите бяха разположени сред публиката. И когато един хорист запя до мен, аз малко се стреснах, а той ми каза: „Г-н Иванов, не се притеснявайте. Все по-големи глупости се правят“. Всяка опера е писана за конкретна епоха. Тази епоха е отразена в музиката, в костюмите. Не може някой, който иска да бъде новатор, да променя това против законите на операта. Затова съм държал на традиционното. Не съм срещу новите опери. Когато има нова музика, нека това да бъде отразено в декора, костюмите. Но да не се гаврят със старите класически опери.

Работили сте с много млади колеги – диригенти и певци. Какво е това ново поколение?

С мен са започнали много певци и диригенти, да не кажа почти всички, които и днес работят. С удоволствие съм им дал път. Колкото до диригентите, само от последните години ще спомена Светослав Борисов, който след Варна е главен диригент в Магдебург. Кръстин Настев, който също беше при нас, сега е диригент на Общинския хор и оркестър в Мадрид. Здравко Лазаров, който беше мой асистент, беше в Истанбулската опера, а сега е в Анталия. В момента млад диригент във Варненската опера е Стефан Бояджиев. Вилиана Вълчева беше тук три години и много добре се справяше и с Операта, и със симфоничните концерти. Виждам, че в последните години жените диригенти вървят много добре и дори някои са на високи постове в различни световни състави.

С кого работехте по сценографията, костюмографията, режисурата на постановките?

С Мариана Попова – тя беше и художник на „Имало едно време“ от Парашкев Хаджиев. След това дойде Кузман Попов за главен режисьор и остана четиридесет години във Варна. Канил съм го и в Пловдив, и в София, както и в чужбина. С Кузман Попов направихме онази емблематична постановка на „Кармина Бурана“ в Пловдив, която се игра с огромен успех и обиколи много страни. Това беше първата сценична постановка на тази кантата в България. Маргарита Арнаудова създаде хореографията, а Мария Трендафилова направи декорите и костюмите. Беше грандиозно. След това я направих и в Анкара, когато бях главен диригент на Операта… Мога да кажа, че всичко, за което съм мечтал, съм го направил и съм един щастлив човек. Работил съм цял живот това, което съм желал.

Борислав Иванов е роден на 2 август 1931 г. Дебютът му като диригент е още през 1949 г., когато като ученик в седми клас на варненската Първа мъжка гимназия му е поверено ръководството на хора и оркестъра. Забелязал таланта му, проф. Георги Златев-Черкин го записва в първия български хорово-диригентски клас. Този клас се ръководи от проф. Георги Димитров, а в него са още Васил Арнаудов, Кирил Стефанов, Георги Робев, Христо Недялков, Алипи Найденов, на шега са го наричали „класа на професорите“. Завършва Консерваторията със специалност оркестрово дирижиране в класа на Влади Симеонов. През 1963 г. режисьорът Валтер Фелзенщайн го кани на стаж в берлинската Комише Опер. Определяща за развитието му е срещата с Херберт фон Караян. По негова препоръка е поканен да дирижира Симфоничния оркестър на Берлин, а след това за цели четиридесет години става негов генерален музикален директор. Освен че създава Вердиевия фестивал в Пловдив, Борислав Иванов е артистичен директор на оперния фестивал в Палма де Майорка тридесет години, ръководи оперния фестивал в Севиля, както и оперния фестивал на остров Родос.

Носител е на престижни награди, сред които най-високото отличие на Германия – Орден за заслуги към културата, първа степен, връчен му през 1992 г. от президента Рихард фон Вайцзекер; орден Кирил и Методий, първа степен. Награден е със Златна лира на СБМТД; Златна значка от „Аудиториума“ в Палма де Майорка; Златен медал за разпространение на италианската музика по света и др.

Борислав Иванов (2.08.1931 – 22.01.2022), диригент