За жалост тези срещи престанаха, но госпожа Синтова продължи да преподава на друго ниво. Ангажирана от директора на Софийската опера Пламен Карталов, тя и през изминалия сезон работи с младите си колеги – музикална подготовка за „Лоенгрин“, (преди това за Рихард Щраус). В продължение на няколко месеца ежедневно, както разказваха самите солисти, заедно извайваха красивата музика на Вагнер. И не само това, в дните преди премиерата тя с най-голямо вълнение се обърна към тях с искрени, топли пожелания. Продължи да се интересува и след това – как е минало, какви са отзивите, кой от присъстващите критици какво написа. Изумителен човек.

Какво щастие беше и за мен да контактувам с нея. Спомням си много отдавна в Първо студио на радиото правеше записи. Как да забравя тази магия!? Безмълвно сгушена на стола да проследя извайването на образа, перфектното усещане за звука, за фразата, безкрайно нежните пианисими и онзи неповторим тембър, който бих разпознала във всеки един миг.

На един от последните й майсторски класове в Музикалната академия (15 – 24.10.2018) госпожа Анна Томова-Синтова отдели време, за да се срещнем, а разговорът ни беше публикуван в списание „Култура“.

„Мога да подчертая, че е много вълнуващо, защото в Музикалната академия винаги е имало много голяма атмосфера. Тук изпъкват контактите ми с моя професор Георги Златев-Черкин, с колегите ми, които се пръснаха по целия свят. Всяко мое завръщане тук е съпроводено с много радост, обич и благодарност за всичко хубаво, с което съм била закърмена тук.“

Младите хора, които сега идват, много ли се различават от вас, когато бяхте студенти?

Сигурно. Нова епоха е, много различна от нашата. Ние бяхме поколение, свързано с войната. Бяхме, така да се каже, бойци. При нас дали сме гладни, дали сме сити, не играеше никаква роля. При нас изкуството беше религия, нещо свято, което запълваше целия ни живот. Бяхме пълни с ентусиазъм. Този ентусиазъм съществува по друг начин и в днешното поколение, но не бива да забравяме, че епохата е техническа. В нашата епоха въздухът бе изпълнен още със силна емоция, която ни караше в трудни моменти да се преборваме, да не бягаме от трудностите, да ги подхващаме и да майсторим живота в позитивната му страна.

Казахте „техническо поколение“. Те имат необятна информация какво къде се случва, кой как пее, кой как изпълнява. При вас нямаше толкова информация.

Ние имахме само радиото. Тази информация я нямаше, затова пък бяхме непрекъснато по библиотеките, търсехме начини да научаваме всичко. Нашето радио винаги е било в много силен контакт с културния живот и по света. Петък вечер беше традиция да се предават директно спектакли от операта, премиери от Миланската „Скала“. Аз така съм слушала „Турандот“ с Биргит Нилсон, слушала съм Калас. Имахме интерес и любопитство. Освен това липсата на записи ни караше в нашите интерпретации да учим в максимален контакт с професорите ни. Аз имах честта по интерпретация да работя лично с Любомир Пипков. Това бяха големи композитори. С тяхната помощ, с тяхното вглъбяване в съответното произведение ние търсехме нашата собствена интерпретация. Така се развивахме като личности.

Работили сте с двама големи композитори – Георги Златев-Черкин и Любомир Пипков. Затова ли днес искате от младите певци да мислят инструментално?

Това е от моите професори, но основна роля за това мое абсолютно убеждение има директният контакт с големите диригенти. Ще спомена Херберт фон Караян, Карл Бьом, Колин Дейвис, Волфганг Савалиш, Курт Мазур, Рикардо Мути, Клаудио Абадо, Джеймс Ливайн, Карлос Клайбер и много други. При маестро Караян беше закон например в сцената на балкона на Елза в „Лоенгрин“ той да сочи на целия оркестър да следва пеенето, а от нас, певците, непрекъснато изискваше да следим инструменталното изграждане на оркестъра.

На сцената сте от малка. Първата ви роля е в „Мадам Бътерфлай“ (операта, която сте пели най-дълго) – детето на Чо Чо-сан. Това прави много години…

Да, от всяко положение това прави над 70 (смее се).

А първата професионална роля коя беше?

Това беше голямата хубава традиция по време на нашето следване, след четири години имаше изпит и двегодишен майсторски клас, който трябваше да завърши с две цели партии, от които едната да бъде поднесена на сцена. Аз току-що бях преминала от мецосопран на сопран и първата роля, която разучих с Иван Маринов, беше Татяна от „Евгений Онегин“. Единственият театър, който играеше тази опера, беше в родния ми град Стара Загора – сцената, на която съм израсла. Старозагорската опера имаше огромен репертоар – 40 заглавия. Майка ми беше хористка и аз пътувах с тях навсякъде. Това беше много важна школа, която изигра роля за цял живот. Тази огромна традиция на Старозагорската опера беше нещо уникално, което се предаде след това на цяла България.

Странно ми стана, че толкова късно изпяхте Норма и Турандот. Защо?

Така се случи. Имах много голям репертоар. Аз до късни години пях Моцарт, което много запази качеството на гласа ми. Моцарт е балсам за гласа на самия певец, а също и за слушателите. Например трите ми дебюта в Америка бяха с Донна Анна – в Метрополитън Опера в Ню Йорк, Чикаго и Сан Франциско. Освен това бях щастлива в неговия роден град, в Залцбург, а и на много други сцени да го пея с големи диригенти – Савалиш, Причард, Дейвис, Бьом, Караян. Но аз пеех и Верди – всички Леонори, Амелии, Виолета, Елизабет, Дездемона. Много обичах „Силата на съдбата“, както и Реквием, а Аида е една от моите най-любими партии. В по-късни години например получих покана за спектакли едновременно в Щатсопер Берлин – „Тоска“ на Пучини, и в Дойче Опер – Императрицата от „Жена без сянка“ на Рихард Щраус, който в моята кариера зае много централно място. Тук бях закърмена с италианската опера, но след това съдбата някак ме насочи и към друг свят – немския. За мен това беше обогатяване, защото бях насочена към Моцарт, но също и към Рихард Щраус.

Като участия аз имах актив и в италианския Вагнер – „Танхойзер“ и „Лоенгрин“. С тези партии също обиколих всички сцени. От една постановка в „Скалата“ на Джорджо Стрелер, която беше цялата в черно, същият състав се срещнахме в Париж, в постановка, която пък беше в бяло. Горда съм, че като българка след това подех Рихард Щраус – „Арабела“, „Ариадна“, „Жена без сянка“, „Капричио“, „Кавалерът на розата“, „Саломе“ и „Египетската Елена“ – тя беше последната. В по-късни години дойде предложението за „Норма“. Изпълних я в Цюрих и имаше огромен успех. После ме поканиха за „Турандот“ по много специален и важен случай. За мен беше гордост да се отзова на тази покана – за откриване на ремонтирания театър „Лисео“ в Барселона, който беше опожарен. Беше голямо събитие. Тази година отново бях поканена в Барселона за участие в „Андре Шение“ (2018). Партньорите ми бяха едни от най-първокласните съвременни певци – Кауфман, Алварес, Радвановски. Много държаха аз да бъда Мадлон, след като години наред съм била Мадалена и съществува прочут видеозапис с Доминго от „Ковънт Гардън“. Предупредих ги, че имам големи проблеми с двигателния апарат. Те отговориха, че ако трябва, на количка ще изляза на сцената. Стана голямо събитие, без количка. През 2013 г. пях на сцената на Щатсопер Берлин в „Царска годеница“ под палката на Даниел Баренбойм. С тази постановка се върнах и в Миланската „Скала“ през 2014 г. И там беше отбелязано като голямо събитие. Годините летят. Бяха големи изживявания, но аз официално прощаване не правя. Докогато мога. Ето, сега вървя с младите хора. Правят портрети с видео вечери от мои спектакли от цял свят. Залите са препълнени. Това мечтая да направим и тук, в България, за моята публика.

Да се върнем към ролите. Пели сте и „Набуко“.

„Набуко“ беше първата ми голяма роля и мина много добре. Всички очакваха, че ще продължа по този път, но ме привличаше повече лиричната стрна, така че след „Набуко“ беше „Мадам Бътерфлай“. „Мадам Бътерфлай“ и „Травиата“ дойдоха една след друга. Изпълних ги в Лайпциг. Тук, в София, само съм гостувала. Но беше необходимост да се връщам, защото тук е моят корен. Имала съм сили, млада съм била. Това беше нашият живот. В него имах щастието и привилегията да имам до себе си съпруг, който се посвети на мен. Той беше актьор, завърши и оперна режисура в Лайпциг, но когато започнаха активната работа с Караян и спектаклите по световните сцени, се изправихме пред дилемата или семейство, или кариерата. Той не се замисли. Беше винаги с мен, на всяка репетиция, беше съветник, критик. След спектакъл обсъждахме възловите места. Разбира се, винаги е гледал да бъде и позитивен, за да не се разстройвам. Той беше абсолютната половина от това, което съм постигнала. За това съм му благодарна от сърце и душа.

Светът ви познава като изпълнителка на Щраус. Караян ли ви покани да пеете Щраус, или се случи преди това?

Случи се много по-рано. За него беше обогатяване, че намира глас, за какъвто Щраус е мечтал. Когато се срещнах с Караян, вече бях пяла Арабела, Ариадна. Но аз винаги съм ги пяла през моето белканто, през моя Верди. Бях в Залцбург за Донна Анна с Карл Бьом. Караян дойде и каза: „От вас искам Маршалката“. А ми предстоеше дебют в тази роля в „Метрополитън“. „Аз сега ще я готвя.“ „Добре, научили ли сте я вече?“ „Не, сега започвам.“ „Утре в един часа с клавира при мен.“ Седна на пианото и ми даде напътствия в каква насока да работя. С него получих първия контакт с Маршалката. В „Метрополитън“ имах честта диригент да бъде Ерих Лайнсдорф в последните му години. Оттам при мен тръгна Рихард Щраус много активно. Обичах много да го пея. Но и там си имах любима партия – Ариадна.

Работихте много и с Емил Чакъров.

Ние почти по едно и също време започнахме при Караян. Той беше спечелил конкурса за млади диригенти. Потърси ме, представи ми се. Обадиха се заедно с Алексис Вайсенберг, който също уважаваше много моята Маршалка. Емил ме покани да направим важни записи и за България. Тогава се сформира и Фестивалният оркестър. Успяхме да направим хубави записи и няколко концерта, също и Четирите последни песни на Рихард Щраус. Изпълнихме ги и в Париж. Успехът беше огромен. Той беше много талантлив млад човек, който беше обхванал истински нещата около себе си, беше още много активен, когато ни напусна. Радвам се, че заедно направихме хубави неща.

Записали сте и с Караян песните на Щраус. Камерната музика къде оставаше? И пак ли Щраус предпочитахте?

Да, цялата втора част на моята песенна програма е Щраус. Първата е Чайковски и Брамс. Взех си време. Аз нямах отпуска. За мен сезонът започваше лятото от Залцбург, на 5 септември бях или в Чикаго, или в „Метрополитън“. Оттам няколко пъти имаше гастроли до Япония с Берлинската филхармония. Трябваше да бързам за Лондон. Идваше откриването на „Скалата“ на 7 декември, идваше и Париж. Беше един живот от куфари и полети. Щом намалих активността на ангажиментите си, реших, че мога да отделя сериозно внимание на нещо, което винаги ме е привличало. Пяла съм и много оратории, и реквиеми. Но винаги ме е привличала възможността да подготвя песенен рецитал. Направих го с голяма любов. Малко нескромно ще прозвучи, но в нашите среди аз бях единствената певица, която пееше и Моцарт, и Вагнер, и Щраус, и Верди, и Пучини, а също и руска музика.

Свързана сте със Стара Загора. Много ли ви заболя, когато операта пострада при пожар? Вие направихте толкова много за възстановяването й.

Благодаря, че го споменавате и го помните. Това беше свързано с много голямо и чисто патриотично чувство. Направих го с много любов. Изнесох много благотворителни концерти в полза на Старозагорската опера – това продължи дълго. Да, беше голям шок. Тя беше нова и беше най-хубавата оперна сграда. Бях щастлива, когато дойде моментът да се открие. Пожелавам много успехи на този театър! Операта беше гордостта на града. Когато се тръгнеше по улиците след една премиера, само за това се говореше. В града има специална атмосфера, може би от природата, от разположението, от Аязмото или от липите. Неслучайно е градът на певци, на поети и на художници.