„Аз съм винаги един емоционално млад човек. За мен годините са без значение. Просто цифри, които са извън отмерването на моите лични житейски ритми.“

Кариерата ѝ започва светкавично. От Софийската опера, когато е още в Музикалната академия. Една след друга се отварят за нея най-големите сцени и световни фестивали. „Това беше поредица от щастливи обстоятелства, за които обаче аз бях готова“ – казва Дарина Такова.

Да започнем от началото и от Софийската опера. Много са ролите, в които съм ви гледала тук – Лучия, Джилда, Виолета… Коя беше за вас най-ярката?

Бяха невероятни спектакли с големи певци, повечето от които вече ги няма. Бях в трети курс в Консерваторията, когато ме приеха в Софийската опера за щатен артист. Това беше голяма чест и голяма школа за мен. Пеех по пет-шест различни опери в месеца. Тук дебютирах във всички роли, които след това станаха мой боен кон. Абсолютният ми дебют беше като Царицата на нощта. След това беше публичният ми дебют – „Лучия ди Ламермур“. Неосъзнатостта на младостта ме е карала да се хвърлям така смело в дълбоките води. Но благодарение на това се научих да плувам бързо. Никога няма да забравя, когато ми се обади Иван Маринов и каза: „Дарина, твоят публичен дебют ще бъде „Лучия Ди Ламермур“. Искаш ли?“ – „Да“. Аз бях пяла само първата ария. „Но то е след четиридесет дена!“ – „Да, разбира се“. Не съм си давала никаква сметка за какво става въпрос. Методи Матакиев пое отговорността да ме подготви – тон по тон изработихме тази роля. След това през всички години, когато я представях по света, никой никога, дори и най-големите диригенти, не коригира нито тон от интерпретативната основа, която имах в тази голяма роля. След това дори, когато не дирижираше определен спектакъл, в който пеех, Методи стоеше в ложата отляво. След спектакъла аз очаквах какво ще ми каже. Понякога ми казваше някаква страшна глупост, някаква смешка или мръсноват виц. Аз му се сърдех и след това осъзнавах какво в действителност ми е казал.

Разказвате, че сте били много срамежливо дете. Как преодоляхте това и стигнахте до сцената?

Чрез музиката. Благодарна съм на родителите ми, че от малка са ме ориентирали и открили този безценен дар в мен. Спомням си, че ходех на френска забавачница. Учителката извика специално родителите ми, за да им каже, че детето има звънче в гърлото си, но е много свито. След това в детския хор отново чуха това звънче в гърлото ми и ми дадоха да пея соло в песничката на Моцарт „Мой малък принце, заспи“. Това е началото на моята кариера. Другарката Кисимова извика родителите ми и им каза: „Трябва да направите всичко възможно детето да пее, защото в гърлото ѝ има не злато, а долари“ (смее се), защото тогава доларите бяха на мода. Когато гласът мутира и стана време да започна своето обучение, наша съседка беше близка с Льоли Даскалова – моята първа учителка. Тя ме подготви, влязох в музикалното училище, Консерватория и така се започна. Един живот, посветен на музиката. Така от малкото дете, през тийнейджърката, която се молеше да умре, когато трябваше да излезе на продукция, през момичето, което се спъваше и падаше на път към сцената, се превърнах в един от най-хладнокръвните оперни артисти.

Коя беше операта, в която разбрахте, че сте звезда?

При мен нещата така се случиха, че аз не съм се домогвала до кариера. Тя започна светкавично, в големи театри, с големи роли, на големи фестивали. И винаги е било така. Моят дебют в чужбина беше през 1992 г. в Палермо със „Сомнамбула“ на Белини. Имах десет спектакъла, в които пях Лиза. В първия състав бяха Мариела Девиа, Рамон Варгас, Роберто Скандиюци, диригент беше Донато Ренцети. Бързо стана така, че след тези малко спектакли, в които пях Лиза, последваха много повече, но като Амина. Беше бойно кръщение, имах голям успех. След това имаше период, в който нямаше други договори. Но тогава дойде времето на конкурсите. Спечелих четири конкурса един след друг, от които два най-големи – „Франсиско Виняс“ в Барселона и „Тоти дал Монте“ в Тревизо. Бях първата българка, която печели конкурса в Барселона. Там намерих моя импресарио, което беше много важно. Наградата в Тревизо беше изключително важна. Това е конкурс за роля. За мой късмет тази година беше „Вълшебната флейта“. Явих се с Царицата на нощта, която вече пеех денонощно тук в София. Направих толкова голямо впечатление, че още след първата ария председателят на журито, който беше и директор на Римската опера, Винченцо де Виво, изтича зад кулисите и ме попита: „Познаваш ли Шамаханската царица?“. Аз казах: „Разбира се“. Въобще не я познавах. Бях я гледала в Софийската опера. Той попита дали съм свободна през януари, което беше само след няколко месеца. Моят импресарио каза, че трябва да погледне графика, въпреки че безкрайно добре знаеше, че нямам нищо. „Страх ли те е от височини?“, беше следващият въпрос, на който аз веднага отговорих отрицателно, защото се оказа, че в постановката има едно летящо килимче, на което трябва да се издигна. Така получих първия си много сериозен ангажимент в Римската опера. За мой късмет спектакълът беше в копродукция с „Ковънт Гардън“ и само след три години аз вече дебютирах и там. Това беше поредица от щастливи обстоятелства, за които обаче аз бях готова.

А Росини кога дойде?

Малко по-късно, след няколко години. Той е свързан със сътрудничеството ми с диригента Джанлуиджи Джелмети, който беше главен диригент в Римската опера. Той винаги ми казваше: „Дарина, ти ще бъдеш голяма Росиниева певица“. Аз си мислех, какви глупости говори той, защото с българското мислене смятах, че Росини е за някакви малки гласчета, които пеят пасажи нагоре-надолу. Винаги съм полагала усилие за своите ангажименти. Нищо не ми е подарено. Първите години, когато пеех по големи сцени, правех прослушвания и съм преброила петдесет. В Пезаро, на Росиниевия фестивал, направих прослушване и получих договор за „Танкред“ през 1999 г. с Даниела Барчелона. Тогава пресата написа, че са родени две звезди. Така беше, но аз предната година вече бях пяла в Миланската „Скала“. Там пак дебютирах с Царицата на нощта и „Лукреция Борджия“. В живота не мога да плувам, ако нямам дъно под краката си, но в изкуството, в което живях активно през тези двадесет години, съм плувала там, където дъното е безкрайно.

В колко опери на Росини пяхте?

„Танкред“, „Семирамида“, „Жената от езерото“, „Обсадата на Коринт“ във френския вариант, „Торвалдо и Дорлиска“ – рядка опера, която в 2006 г. фестивалът в Уексфорт, Ирландия, извади на бял свят. Това бяха опери на трагичния, драматичния Росини, които той е писал за своята съпруга Изабела Колбран. Тя и до днес остава мистерия и всички специалисти по Росини гадаят какъв е бил този мистериозен глас, защото не се разбира сопран ли е, мецосопран ли е. А аз имах това щастие да пея едни от най-грандиозните опери.

Къде остана по-традиционният репертоар сред тези бравурни партии – по-назад или вървеше успоредно?

Тук, в България, съм известна с тези роли, и то най-вече с „Травиата“. Публиката това обичаше, това харесваше, а и ролята ми се получаваше добре. Виолета ми даде огромен тласък. Аз я обогатих с моята женственост, тя ме обогатяваше като жена, като певица и артист. Слагам като център на моята кариера „Травиата“. В същото време пях безкрайно много пъти с всички големи баритони по света „Риголето“. Много ме канеха за Джилда, защото тя не е за леки гласченца и не е безобидно момиченце. Това е драматична опера, гениална опера, която обожавам и съм я пяла с голям успех.

Но по света направих други фантастични роли. Мога да каже, че съм пяла абсолютно всичко без Вагнер – от най-ранен барок, през Моцарт, през широкото белканто до съвременни опери. Многократно съм пяла „Фауст“, „Таис“, „Хофманови разкази“ – Антония в Миланската „Скала“, Лейла от „Ловци на бисери“ в Карнеги Хол. Огромно пространство в кариерата ми заема Доницети. Освен Лучия – този абсолютен шедьовър, пях Лукреция Борджия, изпях трите кралици Тюдор – Анна Болейн, Мария Стюарт и Елизабет от „Роберто Деверьо“. За тази моя кратка двадесетгодишна, но много интензивна кариера няма роля, за която днес да кажа: „Ах, как не ми стигна времето да я изпея“. От ранния Верди изпях „Луиза Милер“, „Двамата фоскари“. От Моцарт също. Никак не ми хареса Констанца. Пях я в София. Тя е безкрайно трудна и е нещо като труд без радост. След това изпях всички дами от „Дон Жуан“, започвайки от Церлина, после Донна Анна и Донна Елвира, изпях Графинята в Лос Анджелис, Фиордилиджи пях в Монте Карло.

Хубавото беше, че след като изпеех някоя роля, продължаваха да ме викат отново и отново за нея. Имаше един период около големите чествания на Верди, пеех само „Травиата“. След това дойде двугодишният период на „Семирамида“.

Тъй като продължавате да работите с певци, а и чрез дъщеря си, Мила Михова, следите по-отблизо как се случват нещата по света, каква е разликата между „тогава“ и „сега“? Тогава певците бяха ли повече звезди?

Да, и днес има звезди, но огромната разлика е, че днес на преден план са пазарът, бизнесът. Големите звезди станаха медийни продукти, на ниво поп звезди. Това е хубаво. И преди имаше популярност, но без социалните мрежи нямаше как да бъде така. Не отричам днешния ден, знаете, винаги има носталгия към миналото, особено на хора като мен, които са били действащи тогава. Сега нещата са коренно различни. Развиват се по-бързо. Като кибрит. Бързо ставаш звезда и бързо изчезваш. Сега се запълват ниши. Хвърлят те в огъня. За три-четири години трябва да изпееш всичко, което ти се предостави, и нямаш право да откажеш. Това е много страшно.

Вие казвахте ли „не“?

Да. Предложиха ми Тоска. Сметнах, че е много несериозно, защото не е за моя глас. Най-ограничени са били изявите ми с Пучини. Пяла съм Мюзета в „Бохеми“ и Магда в „Лястовичката“.

Днес първо те гледат, после те слушат. Музиката и пеенето не са от чак такова значение. Но когато си категорично много добър, няма как да не бъдеш оценен. Не приемам оплакванията на колеги за световна конспирация срещу тях. Няма такова нещо. Шило в торба не стои. Само че много бързо можеш да изпаднеш от тази въртяща се с бясна скорост орбита. Само преди 10 години определящите фактори бяха на друго ниво като професионализъм – артистични директори, диригенти, режисьори. Нямаше я определящата роля на режисьорите. Сега може да се случи така, че за една прекрасна певица режисьорът да каже, че не му трябва, защото не е този типаж. Изгуби се елитарността, специалното на оперното изкуство. Стана по-панаирджийско, което на мен не ми харесва. Случват се и неща, които амортизират гласовете на певците. Започваш лакомо да взимаш това, което не е за теб, и гласовете по-бързо се изхабяват. В началото артистът няма право на избор. Той не може да каже: „Това ме изморява, не е за мен“. По-рано други бяха и импресариите. Сега те хвърлят в огъня и не се интересуват, че ти ще изгориш, защото след теб има цяла дълга опашка, която чака. Ако не си ти, ще е някой друг. Важното е да се върти тази финансова машина.

Какво съветвате дъщеря си? Да бъде готова?

Това, което съветвам Мила, съветвам и учениците си. За моя радост, Мила ме слуша. Аз съм много щастлива с успехите на Мила и най-вече, че тя прави тази градация в своите постижения, без значение какво ще се случи. Целта, мечтите, сънищата на всеки трябва да са големи. Тя трупа опит, умения, узрява в пеенето. Дали ще направи кариера и докъде ще стигне, ще видим. Желая ѝ го с цялата си душа и сърце. Тя го заслужава.

Аз имам своите огромни удовлетворения като учител. Това е много по-трудно и отговорно, защото като артист поемаш лична отговорност и ако се изложиш, излагаш себе си. Тук отговаряш за един млад човешки живот и най-вече за една глава, която трябва да пренастроиш или тотално да акордираш на вълните, които са необходими за кариерата. Нещата са сериозни. Съвременните млади хора са пренатоварени от информация и искат всичко да става на мига и ако може, без да са положили кой знае какви усилия.

По ваше време българският оперен театър беше на много високо ниво. Говоря не само за Софийската опера, а за всички останали театри. Сега с болка установявам, че певците не са готови за ролите си. Сякаш не работят достатъчно.

Лична е отговорността как ще се подготвиш. Аз работех с Вяра Шуперлиева. Никога не съм си позволила да отворя клавира пред нея и да я оставя тя да ми чука нотите. Първо научавах ролята и след това започвахме да въртим операта, защото какво значи да знаеш една роля. Не трябва само очите ти да са я видели и ушите ти да са я чули. На нас ни трябва гърлото да я научи, да се обърне. Винаги казвам, че тези клавири са цял свят на образи, цяла вселена. Днес като учител имам огромни трудности. Превърнала съм се в репетитор по солфеж. Това е като да искаш да си писател или журналист, без да можеш да четеш. Поне три часа на ден трябва да се отделят за оперното пеене. Това не означава, че три часа трябва да пееш. Трябва освен разчитане и слушане на музика, четене на текст, на либрето, запознаване с историята. Така се навлиза в света на операта. Трябва да ти е интересно. Да видиш кой е този композитор. Превеждаш текста. Какво е либретото, кой го е написал? Често това са големи писатели. Сега всичко може да се научи светкавично, то е на един клик разстояние. Какво ще бъде изпълнението, зависи от теб.

След толкова преживявания и след несполучливата операция, която сложи край на кариерата ви, пишете великолепни текстове, които публикувате в социалните мрежи. Няма ли да издадете книга?

Минаха дванадесет години от този инцидент. Той е преживян. Имам нов живот, който по никакъв начин не е по-лош. Продължавам да бъда същият голям артист с неугасващ творчески огън във всичко, което правя, дори, ако щете, в кулинарията, която е моя страст. Точно за тези драматични, големи промени ние трябва да сме благодарни. Те предлагат голяма трансформация, човек става по-добър, по-мислещ, по-мъдър не от нещо, което е чел, а от лични преживявания. Преживяната мъдрост е нещо, което е градивно, тя дава сила. Дълго след тази случка бях чест гост, събеседник, участник в конференции и смятам, че бях много полезна, тъй като хората не се интересуваха от случката, а от това как този човек е преодолял нещо, което на пръв поглед е непреодолимо. Колкото до писането, аз не съм спряла… Искам да запълня още едно парченце в един голям пъзел. Това е моето дело в Брюксел срещу лекаря, който изгори лявата ми гласна струна. Аз съм го спечелила. Има неща, които трябва да се довършат. Това окончателно ще затвори един житейски цикъл и тогава ще мога да седна и да пиша. Не е свързано само с операта, всичко е било интересен филм, защото аз живеех моята кариера, гребейки с пълни шепи, забавлявайки се. Има хора със супер успешни кариери, свързани със страдания, с алкохол, с дрога, с антидепресанти. При мен беше голям купон, голямо щастие, с много празници, много приятелства, които продължават и до днес. Затова съм благодарна на съдбата, че ме спря в пика на кариерата ми. Малко певци могат да кажат: „Аз съм изживял всичко в този свят, сега ще намеря сили да спра, за да остане само хубавото“. Оказах се богоизбрана, защото сложих и последната перла в короната си – в Метрополитън Донна Анна. Седмица след това отидох в Антверпен, където претърпях тази операция.