„Оркестърът е инструментът на диригента и той трябва да работи с него, да го усъвършенства, за да направи изпълнение, което е за публиката, а не за самия него.“

Колко години сте на сцената?

На сцената съм може би над шестдесет години. Започнах като хоров диригент, много млад. Случайно постъпих като втори диригент в много известния тогава хор „Маяковски“. Казвам случайно, защото още на първия ми изпит по хорово дирижиране като студент при проф. Димитър Русков в залата имаше един непознат човек. След изпита той ме покани на разговор и ми предложи тази работа. Това беше Христо Арищиров, който ръководеше хора. Аз, разбира се, веднага приех. Това бяха щастливи години, защото аз следвах и работех отсреща, в Дома на българо-съветската дружба. Хорът беше много добър, самият Арищиров беше сърдечен с мен, много ми помагаше. Там се запознах с изключителни колеги – Сами Видас, Васил Арнаудов, Георги Робев, Ани Белчева. Всички те остават за мен първо великолепни учители, след това приятели и превъзходни колеги.

Не ви ли задължаваха да се придържате само към онзи репертоар с политическа насоченост?

Не, в никакъв случай. Ние много пътувахме в чужбина за концерти и конкурси. В Арецо, Италия, спечелихме няколко награди. Спомням си, че разделихме хора на три, за да участваме в различните категории. Аз водех женския камерен хор и спечелихме три награди. Беше през 1965 г. Пяхме предкласика, класика, българска музика, която направи великолепно впечатление със смесените ритми, с необичайната хармония.

Ала след това не продължихте с хоровото дирижиране?

Завърших като симфоничен диригент и трябваше да си потърся място в симфоничен оркестър или в опера. Отидох като втори диригент във Варненската филхармония.

Това се случва през 1966 г. и оставате там десет години.

Така стана. След известно прекъсване отново бях поканен да оглавя Варненската филхармония. Както и в Бургас. Историята ми е много разнообразна. Същевременно работех и в Толбухин (днес Добрич).

За Толбухин и за тази гениална страна от биографията ви ще отделим специално място.

Да, добре (смее се). Питате ме за пътя ми. Аз не мога да си направя оценка и равносметка като много други хора. Това никак не ме е интересувало. Никога. Но няма да скрия, че пътят ми е бил много щастлив. Имал съм огорчения, притеснения, но през това минава всеки. А и ако погледнем учителите ми какво са преживели, моето е нищо. Знам Константин Илиев, Лазар Николов, Добрин Петков с какво са се борили. Те са моите учители. Бил съм щастлив и защото съм живял по едно време с тези хора.

Освен това сте били и колеги, а и вие сте дирижирали техни творби. Имаше ли разлика в отношенията ви, когато сте били техен студент, и след това, когато вече сте изработвали произведенията им? Имаха ли изисквания към вас по време на репетициите?

Всички са ме оставяли да работя така, както трябва по време на репетициите. Коментарите и обсъжданията след това бяха като между колеги. Имахме много интересни разговори. Нямаше изисквания и забележки за това, че нещо не правя както трябва или че нещо не знам. Диригентът поглежда една творба отвътре, както тя е написана. Това му дава основание да я прочете, както авторът ѝ иска да се прочете. Ако не е успял, то грешката не е у автора, а у диригента.

Споменахме Варна и Бургас, но вие бяхте и в Софийската филхармония.

Бях повикан от Константин Илиев, когато предстоеше второто голямо турне на филхармонията в САЩ. Той ме покани да разделим концертите, беше през 1981 г. След това, когато Илиев напусна, за главен диригент беше назначен Емил Табаков, но аз продължих да работя. През 2004 г. приключих. Не съм я напускал. Не съм напускал и Варненската филхармония. Бях назначен за главен диригент в Бургас, тъй като Вульпе напусна. Заварих перфектен оркестър. Иван Вульпе беше направил великолепен апарат с невероятна реакция, хубаво отношение към музиката и добра атмосфера. И всички си казаха: „Хайде сега да те видим какво можеш от тук нататък“. Четири години работихме много хубаво. Малко промених репертоара. Свирехме съвременна българска музика, което беше малко смущаващо за моите колеги оркестранти.

Но сте работили и с останалите състави в страната?

Мисля, че няма оркестър, който да не съм дирижирал. Около петнайсетина година работих и с Плевенската филхармония. Сега, като се връщам назад, се чудя какво е минало през главата и ръцете ми. Ще призная, че навсякъде съм се чувствал много комфортно. Дали оркестрите са се чувствали така, е друг въпрос. Но фактът, че винаги са казвали: „Хайде, идвай пак“, говори много.

Нашият занаят е много неблагодарен. Мъчително се работи тази диригентска професия. Има наслоени твърдения, че ние – диригентът и оркестърът – сме класови врагове (смее се). А не е така, защото ние сме заедно, от едната страна. Оркестърът е инструментът на диригента и той трябва да работи с него, да го усъвършенства, за да направи изпълнение, което е за публиката, а не за самия него. Така са ме учили моите наставници, в това съм убеден и аз. И по това се различавам от тези, които смятат, че трябва да покажат себе си, а не музиката, която изпълняват.

Това днес е все по-трайна тенденция.

О, това не е само напоследък. От много години има такива диригенти, както казва Шарл Мюнш: „Диригенти, които крият сърца в гънките на фрака си“. Те се стремят да изглеждат зашеметяващо, имат страхотни жестове, изработени до най-малка подробност пред огледало. Това направление продължава да съществува.

Говорите с огромно уважение за българските си учители, но имате срещи и с Оливие Месиен.

Това беше много щастлив период за мен. Вече бях диригент във Варна и получих стипендия от френското министерство на културата. Предложението беше на нашето министерство и на проф. Богомил Стършенов, който ме бе избрал. Заминах и завърших Парижката консерватория в специалностите „Анализ“, „Естетика“ и „Композиция“ при Месиен. Защо при него? Защото тогава той имаше клас в Консерваторията. Другите дисциплини вече ги бях завършил в София. Диригентският клас не беше толкова интересен и всъщност класът ми по дирижиране премина в репетициите и концертите на Парижкия оркестър, на Националния оркестър. Тогава Караян беше главен диригент на Парижкия оркестър. След него дойде Джордж Шолти. Гостуваха невероятни имена, диригенти, които никога нямаше да видя и да чуя тук. Запознах се с тях, ходех на репетициите. Виждах как работят, как се отнасят към оркестрите. Виждах какви резултати се получаваха от подобно сътрудничество. Невинаги качествени, между другото, но и това е поука. Това беше голямата академия!

Огромна и сърдечна благодарност дължа на вече покойния Андре Букурещлиев, който се отнесе към мен братски. Той ме въведе в кръг от хора, с които не бях и мечтал да се запозная. Това бяха Янис Ксенакис, Бруно Мадерна, Лучано Берио – авангардът на съвременната музика по онова време. Само не можах да се срещна с Пиер Булез, защото той вече беше в Америка.

Накрая, когато наближи времето да си тръгвам, написах една соната за цигулка и един духов квинтет, който беше изпълнен в радиото. Сонатата също беше изпълнена. Букурещлиев намираше начин и хора, на които да ме представи.

А самият Месиен?

Това е един много дълъг разговор. Мога да изнеса цели лекции какво правеше. Той имаше часове четири дни в седмица. Анализираше музика, и то не само авангард. Произведения на Моцарт, Шопен, Рахманинов, Стравински, на свои съвременници, на младите композитори – Булез, Щокхаузен. И никога своя творба. Правеше великолепни анализи на „Дон Жуан“ на Моцарт или на „Вълшебната флейта“, или на прелюдиите на Шопен. Всеки би си казал: „Този авангарден композитор с какво се занимава!“. Да, с това се занимаваше и на това учеше студентите.

А обсъдихте ли с него това, което вие написахте?

Да, обсъждахме идеята, която имах. Разглеждахме творбите. Няма забележки, няма да каже: „Тук не се пише така. Тук не е това“. Той се интересуваше от идеите на автора. Интересуваше го всеки студент, който му представяше нещо.

Той знаеше ли нещо за българската музика?

Не, но познаваше Константин Илиев. Моето постъпване при него беше благодарение на препоръчителното писмо на Константин Илиев, който беше дирижирал за първи път тук неговата симфония „Турангалила“, което в онези идеологически условия беше нещо изумително. Тогава този наш диригент трябваше да се пребори с много „не“ и много „против“.

Споменахте композициите си. Какво ви вдъхновява? Многократно сте повтаряли, че творчеството ви не е голямо. В каталога ви има много произведения със специални посвещения – на Георги Бадев, Венцеслав Николов, ансамбъл „Силуети“.

Композиторът пише за определен вид инструмент или състав или изпълнител. Така, въобще, не може да се пише. Посвещенията са заради сърдечната и приятелска връзка, която съм имал и продължавам да имам с моите колеги. Вдъхновението за дадена творба не зависи от личностите, за които пиша, а от моите намерения да създам нещо, което на мен ми е интересно – да измисля формата на това произведение, средствата, с които да го напиша. В това се състои трудът на композитора. Моето творчество не е голямо по обем, защото не съм имал много време. А и музиката се пише, за да се изпълни. Когато не виждам перспектива да се изпълни, се чудя какво да правя с написаното. Има такива моменти. Човек пише, за да сподели, а това става все по-трудно. Тези, които успяват да го направят, са все по-малко. Много се възхищавам на Васил Казанджиев и не спирам да се удивявам на неговата работоспособност. Той успява да сподели схващанията си, да говори чрез музиката си и намира начин тя да се изпълни. Разбира се, все по-трудно е, защото големи ансамбли не останаха. По-малки състави, единични изпълнители има. Затова и моето творчество спада повече към камерната музика, не защото не искам да напиша нещо по-голямо, но се питам кой ще го изпълни. А може би не трябва да се питам! Може би греша, като се питам.

Преди малко споменахте Толбухинския оркестър. Разкажете за него.

Той беше създаден, но оркестър го направих аз. Казвам го без скромност, защото е точно така. През 1964–65 г. съкратиха някои оркестри у нас – в Перник, Толбухин, Разград. В Толбухин решили да оставят част от състава като духова музика към общината. После намерили допълнителни бройки за струнен оркестър. Музиканти като Захари Медникаров, Иван Стоянов са съдействали да се случи. Бяха млади хора, повечето от града. Заварих един ентусиазиран младежки ансамбъл. Канеха диригенти – Руслан Райчев, Васил Стефанов, Константин Илиев, да правят концерти. Нямаха постоянен диригент. Поканиха ме за един концерт. След това разговаряхме с градския ли, с окръжния ли съвет, не помня, и приех за една година. И годините неусетно станаха двадесет и пет. Тогава работех във Варна. Пътувах през ден. Варненските шефове недоволстваха, ревнуваха. „Ще правиш камерен оркестър в Толбухин. Защо не го направиш във Варна?“ Така стана камерният ансамбъл. Бавно, с много търпелива работа. За тяхна чест трябва да кажа, че имаха голямо търпение. Когато станаха истински, хубав оркестър, и те се радваха.

Имахте редовен концертен сезон и публика?

Десет месеца в година всяка седмица концерти. Публиката беше изключително добре настроена към нас, както и тези, от които зависеше съществуването на състава. Да не забравяме, че там работеше Захари Медникаров, който създаде великолепен детски хор, великолепен смесен хор. Той направи истинска музикална академия с тези деца, започваше да ги образова от пет-шестгодишни и работеше с тях до влизането им в големия хор. С тях имахме много концерти. Почти целия кантатно-ораториален репетоар сме представили.

За тях написахте ли нещо?

Написах за детския хор. Пишех главно за камерния оркестър. И хората ги изпълниха, за което съм им благодарен.

Пътувахте ли?

Много. Свирехме редовно на софийска сцена, на всички фестивали у нас. Пътувахме в чужбина. Това беше първият наш оркестър, който замина за Испания след падането на режима на Франко. Имахме огромен успех и бяхме изненада за всички, защото никой не знаеше къде се намира Толбухин. Пътувахме много и при чудесни условия. Не с автобуси, беше въпрос на престиж. Подготовката за пътуване в чужбина беше специална, после започна да става амбулантна търговия със случайно събрани пътуващи трупи. Стана ужасяващо и за музиката, и за изпълнителите. Но това е друга тема и не искам да я захващам, защото ще кажа нещо, което не трябва.

В момента имате ангажимент към Бургаската опера.

Оказа се, че вече двадесет години съм там.

Но нали и през 1977 г. бяхте там?

Да, за четири години и след голямо прекъсване сега пак. Вече е само опера с много малък оркестър. И причината е, че няма музиканти. Няма кой да свири. Младите хора, които завършват добре подготвени, заминават за чужбина. Аз съм против този плач, че сме изгонили децата си. Нищо подобно! През цялото време, откакто съществуват музикални организации по света, музикантите търсят реализацията си, движат се. Ние бяхме затворена страна, но вече не е така. Няма оркестър и опера в Европа, където да няма български музикант. Много концертмайстори са наши, което е прекрасно. Тези млади хора са достойни за уважение, защото те представляват себе си, но представляват и България. А тук няма, защото условията не са добри. Ангажиментът не е сериозен. Въпросът не опира само до парите. Размисляйки на какво се дължи това, стигам до извода, че в българското управленско мислене битува мнението, че хората на изкуството са паразити. Не се изразява така, но повърхностното отношение личи и в многото вицове: „Какво работиш? – Пея в операта – Да, но кажи какво работиш?“. Тази мисловна нагласа у некомпетентни и неинтелигентни хора довежда дотам. Можем само да си мечтаем за Ренесанса и за Лоренцо Медичи.

За жалост България не можа да създаде своите меценати.

Няма ги. Много ни е хубаво да се кичим с имената на големите артисти в оперното изкуство например. Но ние не ги оценихме тук. Оцениха ги там и след това ние казахме: „Вярно, те били велики!“.

И все пак какво дирижирате в Бургас?

Ако се обърнете към директора, той ще ви каже. Оцеляваме. Не може да се направи симфоничен концерт, защото оркестърът е малък. Публиката – казват – иска друго. Тук отново има грешка в мисленето, че публиката искала по-лека, по-достъпна музика, както се правело по света. То се прави, но не това е основното. Големите оркестри правят шоу продукции с големи поп и джаз изпълнители веднъж годишно. Не от това е печалбата за симфоничното изкуство. У нас обаче се превърна в традиция и в начин за печелене на средства и публика.

Тъжна констатация!

Да ви кажа, аз се чувствам от доста време много самотен, защото всички ценени от мен големи личности в нашето изкуство си отидоха. Срещаме се и се виждаме с Васил Казанджиев. Разговаряме за миналите времена, за нашите учители и близки Константин Илиев, Лазар Николов, Добрин Петков. Но тези срещи са редки. Всеки е вглъбен в себе си. Големите имена в нашата музика си отидоха. Георги Бадев, Антон Диков, Николай Евров – все скъпи приятели, кръг, в който съм израснал. Днес си давам сметка, че трябва да съм щастлив, че съм живял по едно и също време с тях. Имам и един-двама приятели от ученическите години, с които си спомняме как сме слушали музика, къде сме ходили, с кого сме се срещали.

А какво слушахте и къде? Слушахте ли нещо тайно?

О, да, в Пловдивското музикално училище имаше един шкаф с плочи. Той не беше заключен, но ние ходехме да слушаме без учителите. Там за пръв път чухме „Морето“ от Дебюси, „История на войника“ от Стравински. А симфоничните концерти в Пловдив с Добрин Петков бяха приятно задължение. Чакахме деня на концерта, че и репетицията, че и от училище бягахме, за да отидем да слушаме.

Да избягате от училище, за да слушате репетицията!

Да, така беше. С моите съученици разговаряхме, учехме се едни от други. А после в Софийската консерватория, където имаше цяла плеяда най-невероятни професори – Панчо Владигеров, Марин Големинов, Веселин Стоянов, Парашкев Хаджиев, Владимир Аврамов… Това беше цветът на нашата музикална действителност.

Но вие никога не поискахте да преподавате?

Не са ме канили, а и нямах време. Моята работа беше да преподавам на оркестрите как да свирят, а не на студентите как да дирижират.