Андреана Николова – безкрайно щастлива съм, че работя в родния си град

„Аз съм си русенка и след годините в София за радост на близките ми се завърнах в Русе.“

Да започнем от най-новото ви поприще – преподаването.

Много съм щастлив. Това е много отговорна и вълнуваща задача. Вече съм от другата страна. Това ми разкри толкова много неща и за моето пеене, за неща, които човек, когато е на сцената не обръща много внимание. Върнах се в моето начало. Сега вече знам защо моят учител господин Делиганев толкова се ядосваше, когато нещо не разбирах. Колкото до младите хора, не искам да влизам в общия тон. Да, проблемите са много, но те се заложиха още преди трийсет години. Но аз виждам едни деца, които осъзнават, че има да изминат някакъв път. Може би малко повече ги мързи и искат нещата да стават по-бързо, но това също е плод на времето, в което живеем – фаст фуд и реалити формати, където за три месеца ставаш супер популярен. Всички знаем, че това не е възможно, но един тийнейджър приема всичко за истина. Отказът да се задълбочат в нотния материал, в текста, който учат е плод на всичко, което ги заобикаля. Тук аз виждам моята задача. Щастие е че преподавам, но и съм на сцената. Така мога да ги запаля откъм другата страна – как аз претворявам нещата от самото начало до крайното явяване в ролята. Така че те могат да видят вдъхновението при осъществяване на реализирания път.

Искате ли от тях да ходят на спектакли, на концерти? След това коментирате ли с тях видяното?

Разбира се. Държавна опера Русе е отворила вратите си за всички репетиции, за всички непремиерни спектакли, за да могат да бъдат посещавани от децата, които учат класическо пеене. Има деца, които не е необходимо да бъдат подканяни. Те самите търсят всяка възможност да са в залата. А след това обсъждаме, защото само така може да се създаде критично виждане, защото те са във възраст, в която са склонни да харесат всичко. То е така и при другата публика и не само у нас – харесва всичко, става на крака и вика браво. Това ужасява старите меломани, тези които познават музикалните традиции. С тези обсъждания, с насочване на вниманието към дадени проблеми, посочване на хубавите постижения се опитвам да им създам критично възприятие. Това никак не е лесно, защото не зная къде и кога се скъсаха тези нишки между образованието и спектаклите в операта, театъра. Ние сме мисионерите, които трябва да възстановим този баланс – стъпка по стъпка, с личен пример. Няма как ти да не си ангажиран да поднасяш качествено изкуство, да си адекватен на социалните проблеми, които ни заобикалят. Така откакто съм преподавател аз се самообразовам, за да бъда на висотата на това, което те, без да го осъзнават изискват от теб. Те искат авторитет. Възрастта не е авторитет за тях. Трябва да се наложиш със своя опит, със знанието си, с критичното си мислене и с любовта си към тях. Единствено тогава те са склонни да възприемат нещо от теб.

Тъй като фейсбук всичко издава, правите и продукции.

Опитвам се чрез участията им на сцената да получат обратна връзка от публиката, от съучениците си, а и да се усетят като артисти, защото в учебната стая няма изкуство. Там има стъпка по стъпка учене, а готовият продукт се вижда на сцената. Тя е най-големият учител.

Споменахте вашият учител Георги Делиганев. Имате ли ваша система на преподаване?

Огромно щастие е, че през живота си съм срещала ярки личности. Няма да кажа различни школи, защото школата е една – правилното пеене. Ще спомена господин Делиганев с базовите си упражнения, в София Михаил Томашов, с неговите упражнения, които са способни да лекуват гласа. Ще спомена и Мирела Паруто, която срещнах в къщата на Борис Христов в Рим, представителка на най-старото италианско белканто. И така, вземайки най-доброто от тук, от там изработвам своите начини за работа, като самата аз продължавам да търся. Понякога определянето и развитието на един глас не се случва веднага. Голяма грешка е приравняването на музикалните гимназии към професионалните. Приемаме деца след седми клас. При някои мутацията дори не е започнала. Спомням си моят осъзнат избор стана след десети клас. Когато кандидатствах, трите години, които прекарах в Музикалното училище се равняваха на сегашните шест. Така, че сега трябва внимателно, бавно да се работи индивидуално с всеки, в зависимост от мутирането на гласа. Трябва да предвидим, какво ще се случи с този глас примерно след две години. Движим се по тънък лед. Това са малки деца не само физически, но и емоционално. Как да възприемат необходимостта от продължителна работа. Задачата е сериозна и предизвикателна.

Сега за операта. Какво е за вас Русенската опера?

Всъщност от първия опит за създаване на оперно събитие са минали повече от сто години. Безкрайно щастлива съм, че работя в родния си град. Казват, че всяка плочка, всяко дръвче, всяка стена ти помага. Пазя спомените си от детството, когато съм идвала в операта. Аз съм певица благодарение на великолепната Емилия Ботева, един невероятен мецосопран, която замина в чужбина. Този спомен, за този глас, който изпълва сцената не мога да забравя. Бях в шести клас, когато я чух в „Селска чест“, в „Аида“, гледах я на сцената и си пожелах да бъда като нея, да мога да правя аз на сцената това, което тя прави. В моето семейство няма традиции към класическата музика. Ето това е Русенска опера за мен. Тя събуди цялата ми любов, желанието да се докосна и да се отдам на това изкуство. Последва срещата с прекрасните ми колеги, със свободата да твориш. Да разговаряш за някои свои идеи и след време те да се осъществят. Ето така се случи с възстановяването на „Селска чест“.

Коя беше първата ви роля?

Малко парадоксално, но в невръстна възраст изпях Улрика от „Бал с маски“ тук в Русе под диригентството на Георги Димитров. Никога няма да забравя. Когато излязох на сцената той спря оркестъра и каза: „Който може да се надигне и да види, защото едно бебе на сцената иска да пее Улрика“. Беше през 2001 г.

Това е партия, която плаши певиците.

Наистина е така, защото специфичната теситура, в която се развива партията, онова прословуто сол долу, което трябва да се изпълни – от тук идва безразсъдството на младостта, която е склонна да посегне понякога неправилно към подобни предизвикателства. Но е хубаво, защото си способен да се хвърлиш в непрозрачна вода с главата надолу и да се опиташ да изплуваш. Трябва да отбележа, че съм голяма щастливка, защото при мен нямаше пауза между завършването ми и възможността да работя на професионална сцена. Пак ще спомена стаята. Прекрасно е години наред да изработваш нещата, но единственото място, където можеш да изискаш от себе си, да се провериш е сцената. Ние с Георги Димитров общуваме като козирози и той като види, че някой може не се задоволява с малко. Иска максимума. Благодарна съм му, защото сме работили доста роли и нещата, които сме направили са запечатани завинаги. Ще кажа нещо, което съм преживяла в Русе с една премиера на „Травиата“. Той репетираше с оркестъра и тъй като бях сигурна, че работата на диригента с оркестъра би дала много на един млад певец за фразировката и за изграждането на цялостния образ аз стоях в залата и го слушах. Ние певците си мислим, че съществуваме изолирано. Ние сме на сцената, а долу нещо се случва в наша помощ и ако не ти подадат на точното място няма да можеш да влезеш. Винаги съм се стремяла да не съм от този род певци. Гледам партитурата, гледам какви фрази ще подготвят моето встъпление, дали темброво ще се развиваме заедно. Тогава можем да говорим за някакво претворяване, а не за повтаряне на нотния текст, сами за себе си, царете на сцената. Да, ние сме царете на сцената, но един огромен труд и едно вътрешно узряване трябва да се извърши. Единствено така можем да убедим, че операта не умира, а продължава да се развива. Влезем ли в руслото, в статуквото и започнем ли да претендираме, че всичко ни е ясно, ето там започва бавната смърт. Може да смятаме, че  публиката е необразована, но аз я разглеждам като един дишащ организъм. Тя има невероятно усещане кое е хубаво и кое не е хубаво, кога си искрен и кога я мамиш. Тя ти се отплаща. Това е невероятен феномен. Това е онази жажда, която ни кара въпреки всички условия, въпреки всичко, което се случва около нас – социално, битово, да не може да те отлепи от сцената. Това е огнедишащият дракон, който е готов да ти хвърли хиляди сърца или да те схруска за миг.

Вече повече от двайсет години си на сцената и със сигурност има мечтани роли.

О, да. Мечтая за Принцеса ди Буйон. По някакво божие благоволение ми се случи Иродиада от „Саломе“ на Рихард Щраус. Пак си мечтая за нея. Мечтаех си за Далила, получих я. Сякаш събудих старовековните корени на вещерството, защото когато много, много силно си пожелавах нещо някакси до пет, шест години то се завърташе и се случваше. Така стана с Иродиада. Попаднах на един много некачествен запис, но този образ ме разтърси. Толкова много исках да го пея, и знаех, че няма как да стане. Но ето Софийската опера след четири години решиха да направят „Саломе“ и ме поканиха за Иродиада. Тогава разбрах, че ако си пожелаваш нещо, трябва да имаш гръб да го посрещнеш, защото е напълно възможно да се случи. Сега си пожелавам например много неща от камерния репертоар, от кантатно-ораториалния, защото те са моя голяма любов, защото работата върху тях ме развива в друга чувствителност, в други изразни средства. Препоръчвам всички, които си мислят, че това е втора категория пеене да се заровят и да започнат да работят песенни цикли. Невероятно богатство е и носи невероятна култура.

В момента цялото ми семейство се занимава с изкуство. Ние сме три деца. Сестра ми е актриса и преподавателка по актьорско майсторство, брат ми се занимава с фотография и работи в кукления театър, но е и групар – вокал и бас китара. Създадохме сдружение за изкуство и култура, което се нарича „Блок 14“. Сестра ми създаде театрална работилница „Мармалад“, която се ползва с голям успех. Имат осъществен късометражен детски филм. Представяме всякакви неща – изложби, театрални спектакли, камерни концерти, мултимедийни събития.

През 2019 Андреана Николова прави и първата си роля в мюзикъл – Фройланд Шнайдер. „С няколкото концерта с филмова музика, които направихме разбрах колко е подценявана тя и какво сладко удоволствие носи. Разбрах, че имам афинитет към този жанр.“

Спомня си за първата си Еболи. „Георги Делиганев тогава каза: „Хм, пикла и половина ще ми пее Еболи“. А аз пях в първата премиера на Старозагорската опера с едни великолепни костюми с перли. Костюмът на Еболи е шит за мен. Голямата ария на Еболи ми е донесла над пет награди. Заедно с Александър Крунев и с Орлин Горанов ни свързва огромно приятелство, когато те двамата ме напътстваха на сцената, стискаха ми палци зад кулисите и викаха: „Давай Онди“. Беше на едно турне в Европа и никога няма да забравя голямата залата в Залцбург, когато пяхме „Дон Карло“, тропането на  публиката. Такива неща не се забравят.“

Андреана Николова започва да се занимава с пеене, докато учи в училището за европейски езици „Св. Константин-Кирил Философ“ в Русе. Продължава образованието си в Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ в София. Още докато е студентка започва участия в конкурси и в постановки на български и чуждестранни оперни сцени. Първата ѝ роля е Улрика в „Бал с маски“ от Верди, която прави на сцената на Русенската опера.

Участва в майсторските класове на Норман Шетлер, Александрина Милчева, Оливера Милякович и работи известно време с Гена Димитрова. Канена е за концерти и спектакли в страната и чужбина – Залцбург, Цюрих, Страсбург, Солотурн, Букурещ, Атина и др.

Награди:

„Пълдин“ – I награда,

„Гена Димитрова“ – I награда,

„Светослав Обретенов“ – II награда,

„Парашкев Хаджиев“ – II награда,

„Феручо Талявини“ (Австрия) – I награда и наградата на австрийската критика,

„Ирис Адами Корадети“ (Италия) – III награда,

„Борис Христов“ – III награда и наградата на публиката.

Репертоар:

Винченцо Белини – Ромео в „Ромео и Жулиета“;

Джовани Перголези – „Стабат матер“;

Джузепе Верди – Улрика в „Бал с маски“, Азучена в „Трубадур“, Еболи в „Дон Карлос“, Амнерис в „Аида“, Мисис Куикли във „Фалстаф“, Фенена в „Набуко“, Мадалена в „Риголето“;

Жак Офенбах – „Хофманови разкази“;

Жорж Бизе – Кармен;

Карл Дженкинс – „Въоръженият човек“;

Рихард Вагнер – Мари в „Летящият холандец“;

Рихард Щраус – Иродиада в „Саломе“;