Антонина Бонева, учениците и тяхното израсване с голямата музика

„Толкова ми хареса да сме заедно на сцената, че си мисля в следващите си изяви да включвам мои ученици.“ Известната пианистка и преподавателка в софийското Националното музикално училище „Любомир Пипков“ Антонина Бонева отбеляза 40 години преподавателска дейност с концерта на Симфониета „София“ от цикъла „Мост между поколенията“. На 26 април 2024 г. в Централния военен клуб на пулта застана Свилен Симеонов, а солисти бяха самата Антонина Бонева и нейните ученици Марина Мравова, Йоанна-Лора Василева, Мартин Цветков и Димитър Михайлов.

В програмата прозвучаха: Лудвиг ван Бетовен, Концерт №5, фа минор, втора част – Largo, солист Димитър Михайлов и Концерт №3, до минор, оп. 37, първа част – Allegro con brio, солист Мартин Цветков; Камий Сен-Санс – Концерт №2, сол минор, оп. 22, първа част – Andante sostenuto, солист Йоанна-Лора Василева; Роберт Шуман – Концерт в ла минор, оп. 54, първа част – Allegro affettuoso, солист Марина Мравова; Бетовен – Концерт №5 „Императорски“ в ми бемол мажор, оп. 73, солист Антонина Бонева.

„Всъщност преподавателската ми дейност е на 40 години. Концертната продължава над 50, но не съм правила концерт по този повод.“ Това сподели Антонина Бонева.

Предишното ви турне с учениците през 2022 г. беше с проекта „Да израснеш с Рахманинов“. Издадохте двоен диск, имахте концерти в София, Стара Загора и Созопол.

Рахманинов е една от големите ми любови в музиката, както Шопен, Бетовен, Дебюси. С децата направихме тези картини етюди, тъй като в света има много малко дискове с тяхното интегрално изпълнение. Сега започнаха да се появяват, на някои от най-големите пианисти.

Някои от децата, с които започнахте приключението „Рахманинов“ вече имат кариера.

Всъщност Елвис Василев, който имаше концерти и преподаваше в Кувейт, вече се завърна и ще преподава тук. Теодор Пазов завършва магистърска степен в Хамбург. Роберто Руменов неотдавна спечели Втора награда и Наградата на публиката на Международния конкурс „Премио Хаен“ в Испания. За мен оценката на публиката е най-ценна. Гледах онлайн изпълнението му и смятам, че беше най-добрият. Той завърши в Мадрид бакалавърска степен и ще кандидатства в Германия за магистърска. Двете момичета, Марина Мравова и Йоанна-Лора Василева, са в дванайсети клас и завършват. Мартин Цветков е в десети клас, а малкият Димитър Михайлов е в пети. С двамата ще продължа да работя, защото имам специална постановка и школа. Искам да завършат и да утвърдя тази школа. Мартин Цветков току-що спечели Първа награда на конкурса „Земята и хората“, плакет и диплом от Съюза на българските композитори.

Видях в залата на Военния клуб и други ваши ученици като Георги Черкин, а и много колеги – Атанас Куртев, Йосиф Радионов…

О, да, беше много хубаво. За съжаление, някои от децата не успяха да се върнат заради ангажименти в чужбина. Освен Георги бяха също Ана Виденова, Мартин Стоянов, Лилия Жекова, Павлина Радионова, Елица Йовчева, която освен пиано започна да учи и арфа и вече изнася концерти, а също и композира. Александрина Пендачанска, която също ми е ученичка, беше до мен.

Разговаряме в родния ви дом, където и аз съм идвала на уроци при майка ви, Вера Бонева. Вие работехте ли с нея?

Тя беше всеотдайна. Възкресия Вълчанова, преподавателката на Иван Дреников, дори не го допускаше на урок, ако преди това не е работил с майка ми. Тя го подготви за конкурса „Бузони“, който той спечели. А аз се мушвах под рояла, слушах и всички вибрации на пианото проникваха в мен. Цял живот съм работила с нея. В шести клас обаче ме изостави. Аз винаги съм имала много интереси освен към пианото. В онзи момент тръгнах на състезание по ориентиране. Бях два пъти градски шампион на София. Тренирах лека атлетика, четирибой на стадион „Раковски“. Пианото започна да изостава. Мама ме махна от училището и каза: „Дъщеря ми или е първа, или няма да свири на пиано“. Каза ми, че съм добра по математика, че хубаво рисувам и ще стана архитект (смее се). Плаках три дни, тя се смили, обади се на преподавателката ми и се върнах. Но тъй като нейният клас беше запълнен, продължих с Катя Казанджиева. После тя замина за Белгия и остави учениците си на Николай Евров, който беше съвсем млад концертиращ артист. С него завърших гимназия и продължих в Музикалната академия. Но мама непрекъснато ми даваше напътствия. Накрая само ми казваше: „Добре, много хубаво“. А аз все исках да ме коригира. Така е във фамилията ни, никога не спираме обучението си. След това направих специализация в Кралската академия в Антверпен при Фредерик Геверс, участвала съм в майсторски класове в Академията във Ваймар с Иво Мачич, бях при Алдо Чиколини в Академията „Морис Равел“ във Франция, при Ивон Лефебюр в Париж, Родолфо Капорали в „Санта Чечилия“, както и при Серджо Пертикароли в Академията в Рим, която възпитава само концертиращи артисти, от него научих толкова много.

Споменахте музикалната ви фамилия. Как преминаваха семейните събирания?

Пертикароли, като разбра, че съм роднина на Иван Дреников, ми каза: „О, ти си най-малката. Трябва да ти е било много трудно“. Аз не си бях давала сметка, но го разбрах по-късно, когато направих един концерт „Бах, Бетовен, Брамс“. Тогава сестра ми Валери Попова (известна оперна певица и преподавателка, майка на сопраното Александрина Пендачанска, б.р.) каза: „Никога не си свирила толкова хубаво“. А аз отговорих, че съм свирила, без да мисля за тях, защото преди това все се притеснявах кой какво ще каже. Фамилията ни е много взискателна, много критична, но разбира се, хубавото се признаваше.

Със сигурност сте следили изявите на близките си.

Била съм на всички концерти на Иван, на всички спектакли на Валери и на Александрина и тук, а и на много в чужбина.

Спомням си, преди доста години правехте концерти с Александрина Пендачанска. Тя беше още съвсем млада.

Първо тръгнахме с концерти със сестра ми. Обикаляхме България и дори ни наричаха „сестри Кушлеви“. Имахме концерти и в Белгия. Когато показах един критически отзив на преподавателя ми Фредерик Геверс, той беше изумен, каза ми, че е от най-свирепия белгийски критик. А той беше написал за мен: „Бетовенова изпълнителка от най-голяма класа“. Тогава бях само на 25 години. Много съм горда, а и досега държа да показвам на учениците си как се свири Бетовен.

Когато избраха Александрина да замине на конкурс в Карлови Вари, тя нямаше 18 години, Благовеста Карнобатлова беше казала, че трябва да ѝ свиря аз. Така за седмица научих единайсет арии, заминахме и тя взе Голямата награда. След това започнахме и с нея да правим концерти – в България, Франция, Швейцария, Италия.

Но това е тръгнало още от родителите ви – пианистката Вера Бонева и виолончелиста Бончо Бонев.

Да, тези концертни турнета са знакови за майка ми. Тя е била студентка на Саша Попов по камерна музика. Той я кани да му акомпанира на турне в България. Разказваше, че когато е чула изпълнението му на Концерта на Чайковски, се е влюбила в него. Вероятно тогава се е случила и връзката им. Нещо подобно е било и с баща ми години по-късно. Тя казваше, че той е бил най-добрият виолончелист в България. Двамата са изнасяли концерти и в най-малки населени места, където никога не е идвал оркестър, свирили са транскрипция на Концерта за виолончело на Дворжак. Затова аз се наричам Антонина. През 90-те направихме един благотворителен концерт в Националната галерия. Майка и татко свириха „Цигански напеви“ от Сарасате, сестра ми пя Моцарт и Равел, а аз ѝ акомпанирах и сама свирих Дебюси. Спомням си колко се притеснявах за тях.

Имате и други невероятни роднини, например Андрей Дреников.

Проблемът на Андрей беше, че той имаше много таланти и във всеки беше силен, мечтаеше да стане драматичен артист. Но родителите му, Жана и Петко Дреникови, не му позволиха и той отиде в консерваторията. Беше страхотен цигулар. Завърши с Концерта за цигулка на Бетовен, още си спомням изпълнението му. Но той трябваше да е на сцена, да пее, да композира, да забавлява хората. Можеше да имитира саксофон, ударни инструменти, човешки гласове. Аз го наричах „човека оркестър“. А какво се случваше вкъщи! Със зет ми Иван Пендачански бяха ненадминати. Братовчед ни Андрей Гюрковски обичаше да събира цялата фамилия на вилата си в Бояна. Там изнасяхме и концерти – свирехме, пеехме – аз Шопен, след това Андрей шансони, двамата правехме италиански канцонети. Голяма забава беше. Но ето че все по-малко оставаме.

Да ви върна към преподавателската дейност. Когато започвате да подготвяте програмата на един концерт за вас и за децата, откъде тръгвате?

От инвенцията. Сякаш отгоре някой ми помага. Да си призная, открай време обичам годишнините [на композитори]. Например с Дина Шнайдерман обикаляхме България и чужбина с Григ. Изсвирихме сонатите му за цигулка и пиано. За 100-годишнината на Кабалевски направих концерт. В Москва едно време неговият концерт е бил забранен като „формалистичен“. Той не е бил издаден и за да го изпълни майка ми с Филхармонията, той поръчал щимовете, изписани на ръка. А за годишнината му (2004) и аз го изпълних с филхармония.

Не мога да не попитам за други ваши сценични партньорства.

С племенницата ми Олга Гюрковска, която живее в Париж, имахме концерти в НДК и в Париж. С певицата Вяра Трендафилова, която живее в Стокхолм, направихме там концерт, посветен на 100-годишнината на Борис Христов и на 100-годишнината от установяването на дипломатически отношения между България и Швеция. Свирихме с цигуларката Елмира Дърварова, Вяра и аз. Изпълнихме Трио от Луи Шпор, една новооткрита творба от Аманда Майер, акомпанирах на Вяра, свирих Шопен. Повторихме концерта и в София, Бургас, Русе.

В началото с Валери направихме Мадагаскарските песни на Равел с флейтиста Георги Спасов и виолончелиста Анатоли Кръстев, както е в оригинала. По-късно с Александрина дори ги записахме, но с флейтиста Христо Христов и баща ми на виолончелото. Много са трудни и красиви. А когато пътувахме в чужбина, ги изпълнявахме само с пиано и глас. Спомням си, че имахме концерт в театър „Шатле“ в Париж. На първия ред седеше един господин от тези, които си личи, че знаят всичко. Той произнасяше заедно с Александрина текста. Тя го следеше непрекъснато, а и аз все го поглеждах. Когато скочи пръв на крака за аплодисментите, бяхме много щастливи. А във Виена свирих „Апасионата“ и също получих много ласкави отзиви. Всъщност предизвикателствата сама си ги поставям. И сега след като отмина концерта си казах, че съм много смел човек. Да решиш да представиш учениците си с четири различни части от клавирни концерти и накрая ти да изпълниш Петия на Бетовен е такава тежка задача! Да не говорим за организацията на целия проект, която сами осъществихме.

Така беше и с проекта „Рахманинов“, но той не е първото подобно приключение…

С Рахманинов бяхме и в Берлин. По-рано с други мои ученици направихме „Валсовете на Шопен“ пак във Военния клуб. Предложих го на БНТ, стана прекрасен едночасов филм, в който учениците ми – от 13 до 18-годишни, изсвириха интегрално всички валсове на композитора. Сега предстои концерт за годишнината на Панчо Владигеров.

Поддържате непрекъсната връзка с учениците си. Георги Черкин споделя, че благодарение на вас е започнал да преподава.

Когато отидох да работя в Министерството на културата, той пое някои от часовете. Преподава прекрасно, сега прави майсторски класове. Самата аз, когато започнах, бях по-млада от него и веднага мои ученици бяха приети в училището. Но и майка понякога ми поверяваше някои от уроците си. Мислех си, че е било случайно, но после разбрах, че всичко е било съвсем целенасочено.

Дали сред проектите с младите ви колеги има място и за нещо лично?

Толкова ми хареса да сме заедно на сцената, че си мисля в следващите си изяви да включвам мои ученици. Едно е да се явяват на конкурс, друго е на концерт, където чувстват, че отговорността е още по-голяма.

Съветвате ли ги да изпълняват камерна музика?

Разбира се, но повече държа да се свири на инструмента, а за камерната музика трябва сам да решиш. Най-трудната камерна музика е за две пиана или за четири ръце. Пианото и друг инструмент по-лесно се спояват. Но и при най-малкото разминаване между два клавирни звука става катастрофа. Аз много съм свирила клавирни дуа в началото. В музикалното училище бяхме дуо със Стефан Далчев, както и в началото в Академията. Обичам камерната музика и ето сега може би ще се обърна към нея.

Антонина Бонева е известна концертираща пианистка и преподавателка по пиано в НМУ „Любомир Пипков“. Член е на Международния почетен комитет за честванията на Шопен, председателка на Дружеството „Шопен“ в България. Член на жури на конкурсите ,,Димитър Ненов“, „Албер Русел“, ,,Лист-Барток“, ,,Веселин Стоянов“, ,,Шопен ин мемориум“ и на Международния конкурс за млади оперни певци ,,Европейска общност“ – 2011, 2013, 2015, в Италия. Тя печели наградата Ланчано и персоналната награда нa проф. Серджо Пертикароли – вицепрезидент на Академия ,,Санта Чечилия“. Това я отвежда в Рим като солистка на Интернационален оркестър под егидата на ЮНЕСКО.

Интервюто е публикувано първо в Портал „Култура“ през 2024 г.