„Алцеста“ (Alceste, Wq. 37) от Кристоф Вилибалд Глук – опера в три действия

Либретото е от Раниери де Калцабиджи. Премиерата е на 26 декември 1767 година във Виена. Първата Алцеста е Антониа Бернаскони, известна немска певица; Адмет е Джузепе Тибалди. Глук пише и френска версия, която е представена в Париж на 23 април 1776 г. в Кралската музикална Академия с адаптацията на Льо Блан дю Руле – френски дипломат, автор на драми и либретист. Първата Алцеста там е Розали Левасьор, певица участвала в премиерните изпълнения на много опери на Глук – „Ифигения в Авлида“ и „Ифигения в Таврида“, Амур в „Орфей и Евридика“, „Армида“ и „Алцеста“. Адмет е Жозеф Льогро.

Действащи лица:

Алцеста, кралица на Тесалия, сопран
Адмет, неин съпруг, тенор
Евандър, тенор
Велик жрец на Аполон, баритон 
Аполон, баритон
Вестител – баритон
Оракул, бас
Корифеи, сопран, контраалт, баритон, бас 

Либретото е по едноименната пиеса на Еврипид. По този сюжет през 1674 г. опера пише Жан-Батист Люли.

Операта на Глук не постига триумфа на „Орфей и Евридика“, заради слабостите на драматичното действие. Съществуват две версии – френска и италианска, които са много различни. Парижката версия всъщност е съвсем ново произведение. За някои сцени Глук променя изцяло музиката, добавя нови арии и засилва ролята на оркестъра. Някои от тези промени той прави по съвет на Жан-Жак Русо, който бил страстен негов почитател. Има промяна и в действащите лица. В италианската версия Херкулес не фигурира, за разлика от френската. Глук не спазил и някои правила, характерни за операта във Франция по онова време и френската публика била недоволна до момента в който авторът добавил финален балет. Въпреки това Парижката версия се смята за много по-добра от виенската и именно тази версия, често превеждана на немски, италиански или английски, е изпълнявана както през 19-ти, така и през 20-ти век на главните оперни сцени.

Глук ще напише след първото представление: „Няма време за нея; Потвърждавам, че ще ви хареса и след двеста години“.

Когато партитурата на „Алцеста“ във Виена е публикувана през 1769 г., Глук добавя известен предговор на италиански, със сигурност написан от Калцабиджи, който прокламира идеите на тандема за реформа на операта, като припомнят тези, които вече са застъпени от Франческо Алгароти в неговата „Saggio sopra l`opera in musica“ (Есе върху операта в музиката, 1755 г.):

  • Без арии да капо
  • Никаква възможност за импровизация и демонстрация на виртуозност или вокална мощ от страна на певците
  • Липса на продължителни мелизматични пасажи
  • Преобладаване на сричковото пеене, за да стане текстът по-разбираем
  • Малко повторения на текста, дори в ариите
  • Намаляване на разликата между речитатив и ария, ограничаване на броя на речитативите
  • Преобладават речитативи акомпанято, пред речитативи секо.
  • Мелодична простота
  • Увертюра, която трябва да включва музикалните теми, присъстващи в операта, или по друг начин да остане свързана с общата атмосфера на операта, която слушателят ще усети.

Първоначално „Алчеста“ не включвала роля на кастрат, въпреки че Глук използва този тип глас в следващата си опера „Парис и Елена“ (1770), която е третата и последна италианска опера от реформата на Глук.

За възобновяването на произведението във Виена през 1770 г. Глук все пак пренаписва ролята на Адмет за сопраното кастрат Джузепе Милико, който вече е изпълнявал ролите на Орфей в „Орфей и Евридика“ за постановката в Парма и на Парис в „Парис и Елена“.

Произведението е възстановено в Парижката опера през 1777, 1779, 1786, 1797, 1825, 1861, 1866 г.

Ролите са изпълнени от:

  • През 1862 г.: Полин Виардо (Алцеста), Мишо (Адмет), Давид или Казо (Върховният свещеник).
  • През 1866 г.: Мари Бату (Алцеста), Пиер-Франсоа Виларет (Адмет), Дейвид (Великият жрец), Чарлз Бонесьор (адско божество), мис Левиели (млада гръцка девойка)
  • През 1894 г.: Полин Савари (Алцеста), Лафонт (Адмет), Монтегю (Великият жрац), оркестър, дирижиран от Йожен Дамаре в театър Монси.

Промените в операта продължават и след смъртта на Глук, тъй като е открита следната бележка свързана парижката постановка:

„От уважение към гласовете ние намалихме тази и тази ария за г-жа Виардо през 1862 г. по съвет на Ектор Берлиоз, но г-жа Полин Савари, която пее ролята на Алцеста през 1894 г., настоя тоналността да бъде запазена в нейното единство от единия до другия край на операта“.

Съдържание

Първо Действие
На площада пред кралския дворец многолюдната тълпа е крайно развълнувана и притеснена. Хората държат в ръцете си маслинови клонки, украсени с панделки. Става ясно, че Адмет е на смъртен одър, след което тълпата изпада в неистови вопли и плач. Евандър се появява и заявява, че плачът е крайно ненужен тук, нужни са действия. Прoдължава с това, че боговете явно не са особено благосклонни към двореца и предлага да се допитат до Оркула. Народът продължава да се вайка. Появява се Алцеста, която призовава хората към мъдрост и спокойствие. В храма на Аполон жрецът дава недвусмислен отговор – всички жертвоприношения на животни са безсмислени, трябва да умре друг човек, за да живее Адмет. Алцеста предполага, че тя е тази, която трябва да се прости с живота си, за да спаси своя мъж, Краля на Тесалия. Накрая Хорът изразява болката си от прекалените изисквания на небето, но въпреки това и за миг не се осмелява да обвини боговете в несправедливост. Останала сама Алцеста се обръща съм боговете с една от най-красивите оперни арии „Divinités du Styx, ministres de la mort, Je n’invoquerai point votre pitié cruelle; J’enlève un tendre époux à son funeste sort:

Второ действие

В двореца настава неочаквано оживление! Внезапно състоянието на Краля се е подобрило и той показва признаци на неоспоримо оздравяване. Радостта му е почти мимолетна, защото Евандър изразява съмнения, че най-вероятно всичко това се дължи на саможертвата на някой много близък до Краля човек. Той се досеща, че става въпрос за Алцеста и жарко желае да умре вместо нея, ако това е възможно, разбира се.

Трето действие

Адмет и Евандър, които са изпаднали в паника се чудят какво да сторят. В крайна сметка единственото, което успява да каже Алцеста на двамата е: „Аз съм мъртва!“ Боговете от подземния свят я взимат със себе си. Евандър се опитва да установи каквато и да е връзка с нея, но не успява. Алцеста е пред вратите на Ада. Тя е сама сред тъмни, наситени с мрачни краски гори, които са любимо място за боговете от подземния свят. Тъй като е отдала живота си, за да живее съпругът й Адмет, боговете изпадат в недоумение до каква степен е възможно любовта да е сляпа, но те виждат само едната страна на нещата. Саможертвата на Алцеста придобива значимост, защото не е просто поредният акт на героично изхвърляне, а породено от любов „Ah! divinités implacables! Ne craignez pas que par mes pleurs,“. Истинска, непоколебима любов. Именно тук се появява Херкулес, който успява да я отнесе от Портите на Ада, но на определена цена. Цената е разсъдъкът на Алцеста, който малко по малко се завръща. Така или иначе Алцеста и Адмет са отново заедно, сякаш в свят, който е лишен от смърт, а това съвсем буквално се отнася и за Херкулес, комуто Аполон обещава безсмъртие, заради спасението на Алцеста. Операта завършва с Хор, който възпява неземното щастие да имаш за Кралица толкова целомъдрена, съвършена и равностойна на Краля дама. Да, това е Алцеста.

На снимките: Декор за „Алцеста“ от Франсоа-Жозеф Беланже; Портрет на Кристоф Вилибалд Глук от Жозеф-Зифред Дюплеси; „Смъртта на Алцеста“ от Пиер Пейрон.