Парижката зала Пале Гарниe празнува 150 години

На 5 януари 2025 една от най-красивите зали „Пале Гарние“ отбеляза 150 години. Тази година Гала концертът беше на 25 януари. Дирижираше Тома Хенгелброк, а програмата преповтаряше някои моменти от вечерта на първия концерт започнал с увертюрата към операта „Нямата от Портичи“ от Франсоа Обер. Последваха фрагменти от „Дон Жуан“ и „Вълшебната флейта“ от Моцарт, „Танхойзер“ от Вагнер, „Лебедово езеро“ от Чайковски, „Вилхелм Тел“ от Росини, „Ерусалим“ от Верди, Болеро от Равел, „Неер“ от Ан, квартет от Сент-Жорж, „Сън в лятна нощ“ от Менделсон, „Пахита“ от Минкус, „Фауст“ от Гуно. Сред изпълнителите са певците Лизет Оропеза, Хуан Диего Флорес, Людовик Тезие и др.

На 23 май в Париж се състоя още една великолепна гала с участието на Хуан диего Флорес, Сър Брин Терфел, Романди Виясон, Юджа Уанг и Соня Йончева, Виенски оркестър и диригент Яник Незе-Сеген. Приходите от концерта бяха изцяло дарени в подкрепа на младежкия оркестър към френската национална опера.

История на Пале Гарние

В различни периоди първата зала носи имената „Кралска академия за музика и танц“, след това „Кралска академия“, а отделните събития се случват в около петнайсет зали. Луи XIV предоставя изключителната привилегия за управление на абат Перин и композитора Робер Камбер през 1669 г., за да дават „оперни академии или представления по музика и френски език, на същото ниво като тези в Италия“.Маркиз дьо Сурдеак става директор, а Бошан става балетмайстор. Що се отнася до певеца Моние, той отива в Лангедок, за да набира най-добрите гласове. Залата „Дю Жьо дьо Пом“ е наета за пет години през 1670 г. и превърната в театър. Тя е открита с „Помон“ от Перин и Камбер. След това Люли купува привилегията през 1672 г. и изключва от сцената ѝ всички произведения, освен неговите собствени. Той остава там петнадесет години, установявайки правилата на френската опера, вдъхновени от римската опера.

Идва времето на Кампра, Рамо и Дестуш, които постепенно модифицират жанра. След смъртта на Рамо, идват творци от Германия и Италия; Глук, Пичини, Сакини, Салиери, по-късно Спонтини, Керубини, Росини и накрая Майербер, който проследява физиономията на френската голяма опера. Това е модата за Гранд опера, съпроводена от балети (Доницети, Верди с „Йерусалим“, „Сицилианска вечерня“, „Дон Карлос“). Вагнер дори е помолен да преработи „Танхойзер“, за да се впише в традицията.

След пожара в Пале Роял през 1763 г., Операта се разполага на няколко места в Париж, включително зала „Монтансие“, разположена на сегашното място на площад Лувоа, който епископът на Париж нарежда да бъде разрушен след убийството на херцога на Бери. Операта се премества в зала „Фавар“, изоставена от Опера-Комик. Следва ново преместване в очакване на завършването на Пале Гарние през 1874 г., който е част от градоустройствения план на Жорж Осман.

Автор на проекта е Шарл Гарние. Пале Гарние е построен между 1861 и 1875 г. по заповед на Наполеон III. Това е сграда, за която се казва, че най-добре символизира „самодоволството“ на Втората империя. Но всъщност тя е перфектен пример за единството на художественото творчество. По време на строителството работят 73 скулптори и 14 художници. По сградата има великолепни скулптури – Инструменталната музика, Танцът, Оперната драма,  Хармонията, Аполон, Поезията, Пегас, Кариатида, Пития, както и на различни композитори като Рамо, Люли, Глук, Хендел,

Началото е на 5 януари 1875 г. с грандиозен концерт, на който са изпълнени увертюра към операта „Нямата от Портичи“ от Обер, първите две действия на операта „Еврейката“ от Алеви, увертюрата към „Вилхелм Тел“ от Росини, откъси от „Хугенотите“ на Майербер и балетът „Изворът“ от Делиб. На 7 февруари на бала с маски присъстват осем хиляди души.

Електричество е инсталирано в залата и на сцената между 1881 и 1887 г. През 1932 г. се провежда първото радиопредаване на представление на живо. Сградата, която по това време е една от най-големите в Европа, включва огромни фоайета, библиотека, репетиционни зали, танцово училище и др. Пале Гарние се нарича Парижка опера до 1989, когато е открита Операта при Бастилията.

Педро Гаяр, Андре Месаже, Жак Руше, Жак Ибер, Ролф Либерман, Бернар Льофорт, Масимо Боджанкино и Жан-Луи Мартиноти ръководят престижната институция, опитвайки се да насърчат певческа школа и да възстановят трупата по различни начини. През първите четиридесет години изпълненията остават предпазливи и незабележителни, като френските композитори практикуват строга протекционистична политика. Нещата започват да се променят през 1915 г. с пристигането на Жак Руше, който заема поста в продължение на тридесет години. Но чуждестранните произведения все още са рядкост. Той сформира силно структурирана трупа и на практика забранява на чуждестранни артисти да се изявяват. Операта, която, между другото, произвежда прилични представления, въпреки това е откъсната от международния оперен свят.

Във времето на Андре Месаже в Пале Гарние се представят балети от сезона на Сергей Дягилев и Руските сезони. Там са премиерите на десетина балета като „Жар птица“ на Стравински, „Болеро“ от Равел. След кончината на Дягилев там остават Джордж Баланчин, Серж Лифар и много други, които създават славата на трупата на Парижката опера. В продължение на няколко години негов ръководител е и Рудолф Нуреев.

Оркестърът на Парижката опера е съставен от отлични френски инструменталисти, известни и с бунтарския си темперамент. След 1914 г. по време на мандата на Жак Руше и операта има голям успех. Представят се „Кавалерът на розата“ и „Електра“ от Рихард Щраус, „Едип цар“ от Джордже Енеску, „Детето и вълшебствата“ от Равел, „Медея“ от Мийо, общо 160 премиери. Персоналът на опера наброява над хиляда души.

През 1939 г. с декрет е учредено Обединението на националните оперни театри. Отговорностите са разделени между администратор и директор. Въпреки някои престижни продукции и разкошния актьорски състав, залата бавно запада до 1970 г., когато са въведени големи реформи. Докато трупата е разпусната и театърът е затворен, Ролф Либерман е назначен за генерален администратор на Парижката опера, а за известно време Джордж Шолти е музикален съветник. Финансовите ресурси, предоставени на разположение на новия администратор, са значителни. Ролф Либерман се възползва от тях, като значително разширява репертоара, налага изключителното използване на оригиналния език и кани звезди на операта, дирижирането, постановката и дизайна. Парижката опера веднага се превръща в център на световни премиери.

От 1990 г. насам Пале Гарние и Опера Бастилия формират Парижката опера, която през 1994 г. става Национална опера в Париж. Оттогава нейни диригенти са Юг Гал, Жерар Мортие и Никола Жоел, последвани от Стефан Лиснер (преди това директор на Ла Скала) от 1 август 2014 г.

От 16 октомври 1923 г. има статут на исторически паметник.

Снимка sy11