През 2010 Пламен Карталов постави „Рейнско злато“ от Рихард Вагнер на сцената на Софийската опера. Следват три последователни години през които публиката има възможност да аплодира първите български „Валкюра“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“. –

През 2013 е първата постановка не само за България, но и за Балканите на тетралогията „Пръстенът на нибелунга“. Така започна съвременната история на оперите на великия германски майстор. За петнайсет години националният оперен театър спечели почитатели не само от България, но и от цял свят. Преди една година за софийския вагнеров фестивал пристигнаха самостоятелно или организирано вагнерианци от двайсет държави, сред които Аржентина, Португалия, Австралия, Япония. Впечатляващ е и броят на заглавията – осем, от които две премиерни продукции на „Пръстенът на нибелунга“. Шедьоврите на Вагнер са в постоянната листа на Операта – „Рейнско злато“, „Валкюра“, „Зигфрид“, „Залезът на боговете“, „Тристан и Изолда“, „Парсифал“, „Летящият холандец“, „Лоенгрин“ и сега на 26 юни и на 5 юли предстои „Танхойзер“.

„Мисията Вагнер на Софийската опера е неоспорим принос за националната ни оперна традиция.“ казва акад. Пламен Карталов.

Още от самото начало започват и международните гастроли вече на шест международни сцени и с покани за нови пътувания. Публиката в Минск, Любляна, Фюсен, Москва, Скопие, Салерно посреща с възторг постановките и изпраща с продължителни овации нашите артисти, а критиците от цял свят оценяват изпълненията като забележителни. Записите на „Пръстенът на нибелунка“ и „Летящият холандец“ са издадени на DVD и BluRay и отново получавaт най-високи мнения в специализираните дискографски издания.

През всички тези години над четиридесет български певци участват в изпълненията на оперите. Постепенно се включват и нови имена. За отделни роли през годините са канени световнопризнати изпълнители като Курт Ридл, Саймън О`Нийл, Томас Хол, Анна Верле, Арис Аргирис, Олафур Сигурдасон, Бяртни Тор Кристинсон, Йонуц Паску, Маркус Маркварт, Станислав Трифонов, Томас Вайнхапел.

Но не само това. За да работят с певците за езикова и стилистична подготовка се канят големи специалисти. След Рихард Тримборн, с когото започна голямото Вагнерово приключение, последван от Курт Ридл, Анна Томова-Синтова, Дирк Шаус, Велизар Генчев и др.

За новата, девета постановка „Танхойзер“ съставът продължава да се обогатява с млади певци.

Постановъчният екип е от добре познати творци, които са работили задено и в други продукции – диригент Костантин Тринкс, сценограф Свен Йонке, костюмограф Християна Михалева-Зорбалиева, диригент на хора Виолета Димитрова, пластика Маша Илиева, музикална подготовка Велизар генчев. Централните партии за премиерата подготвят Мартин Илиев – Танхойзер, Елеонора Джоджоска-Младенова и Цветана Бандаловска – Елизабет, Габриела Георгиева и Радостина Николаева – Венера, Атанас Младенов и Венцеслав Анастасов – Волфрам, Александър Носиков и Петър Бучков – Херман. Участват още оркестърът, хорът и балетът на Софийската опера.

Пламен Карталов:

Това е 13-та постановка в последните 15 години, посветена на творчеството на този гений, този великан на световната музикална култура. Ние сме особено горди, както се подчертава и в този бюлетин на списание „Опера Европа“, че Софийската опера е една средищна точка на европейско-културно влияние. Напълно съм убеден в това, защото с нашите действия и поглед към бъдещето, ние къде ли не посяхме интерес към оперното и балетното изкуство. Да не изреждам местата, които бяха изоставени, непроникнати от посещение, туризъм, но всичко това касае един истински културен поход и културен подвиг, който Софийската опера извършва на различни територии в страната, а и в чужбина. Защото след нашия гастрол с тетралогия на Вагнер във Фюсен, Бавария, точно срещу замъка, където са духовете на Лудвиг II и на Рихард Вагнер, там направихме цялата тетралогия и след нас направиха фестивал. Това се случи и в Минск, където гостувахме със „Зигфрид“ и за първи път в Беларус се откри завесата и за опери на Вагнер. Няма да забравя и Болшой театър, където 37 години не беше стъпвал български крак, имам предвид Софийската опера. Не включвам певци, които гастролират по своите агентурни маршрути. Софийската опера влезе в Болшой театър не по линията на дипломатически отношения между двете страни, а по собствена инициатива, заедно с директора на Болшой театър. Ние окупирахме този театър за две седмици с шест постановки. Така, че и там след нас, на следващата година се направи „Летящият холандец“.

Ние всички сме много горди с българските оперни певци, без които аз не исках да правя този Вагнеров маратон. Така, че мили колеги, аз ви благодаря. Вие ми повярвахте, никога не съм ви задължавал. Някои ви урисваха, че Вагнер ще развали гласовете ви. Напротив, ние доказваме, че Вагнерр оправя гласовете, които често пъти не са поставени, както трябва. Така, че аз съм горд с вас, благодаря ви и вие го доказвате с всеки миг.

В постановката на „Танхойзер“, ние имаме най-доброто вокално присъствие в България, което може да се чуе, както и в целия „Пръстен“. Тук  между нас не е Пламен Димитров, който е от Варна, но вие ще го видите, как израсна като Алберих. Той не е наш артист, но той е български артист. Това е националното богатство, което е съсредоточено в Софийската опера.

Константин Тринкс: „Щастлив съм отново да съм в София. След като направихме „Пръстенът на нибелунга“ преди две години, а миналата „Лоенгрин“, сега съм тук с този прекрасен екип за „Танхойзер“. Съставът е впечатляващ. Изпълнителите отново са само български певци, което е повод за гордост. В Германия това е невъзможно да се случи. А при нас съставът е двоен и дори троен. За първи път дойдох тук през зимата на 2015 г. и беше едно приключение да подготвим „Тристан и Изолда“. Сега вече се чувствам съвсем у дома. Този път имах възможност да идвам три пъти, за да започнем предварителната подготовка с оркестъра и солистите. За цялостната подготовка преди премиерата, което е много щедро, имаме почти месец и можем да развием персонажите с певците и музикално да изградим операта с целия състав. Аз познавам отлично всички и нямам никакви съмнения, че премиерата ще бъде успешна.“

Свен Йонке: Пак съм в София и това е петата ми опера след „Електра“, „Парсифал“, „Янините девет братя“ и „Чичовци“. И сега ще направим една добра постановка. Имаме известна естетическа връзка с визията на „Парсифал“. Ние не просто ще разкажем историята, а ще я разкажем чрез метафори. Искаме така да направим пространството, че зрителят да бъде въвлечен в преживяванията. Подхождаме пуристично към сценографията, но използваме и реалистичен реквизит и абстракции, за да дадем поле на въображението. Много съм щастлив да работим върху опера на Вагнер.

В очакване на премиерата Пламен Карталов привлече вниманието към някои режисьорски рефлексии. Той сподели, че е щастливо съвпадение премиерата на „Танхойзер“ с юбилейната свещена, 2025 година, за християнския латински свят и определи мотото на това поклонническо пътуване към Рим, като „поклонници на надеждата“.

„В обреда на Вагнер може да съзрем нравствена връзка на либретото и музиката с величието на посланието на църквата и обществото за консолидация на вярата, за оптимизъм и надежда в днешния свят на войни, свят забравил човешката ценност на добродетелите, на прошката и изкуплението, на спасението от грехопадение, на самоувереност и алчност на политици, на проповедници на демокрация и на хора, които са се отдали на удоволствия и власт“. В този контекст, моята постановка на „Танхойзер“ с български оперни певци, се превръща в една съвременна драма не просто за греха и прошката, а за човека, който търси цялост и свобода в един свят, разкъсан между крайности.“

Действието на операта се развива в две общества – едното е обществото на насладата, а другото е общество на хармонията. Първото е капанът от удоволствия, които предлага Венера, свят, изграден като ритуален театър на желанието. Второто е обществото на духовния ред, на възвишения морал, на лишеното от състрадание общество. Този свят, който възпява идеала, не отрича човешкото, но е студено, драматично и консервативно общество. То предпочита реда, пред eмпатията, формата пред съдържанието. След като е отхвърлен и от двете общества, Танхойзер предприема поклонничество до Рим. Последен акт за надежда за изкупление. Но и там го очаква жестокост. Папата му казва, че по-скоро ще е разцъфне жезълът му, отколкото Бог да прости такъв грях.

Но в моята постановъчна сценична интерпретация подчертавам, че не папата прощава, а че Божията милост е по-голяма от човешките присъди на институцията. Макар тази институция на църквата да отказва прошка върховна, над Танхойзер се излива невидимата благост на вътрешното изкупление. Прошката идва не чрез власт, а чрез любов, чрез Елизабет, чрез болката, чрез покаянието, като лично осъзнаване. В сценичния финал, жестът на милост е символичен, но ясен за публиката, жезълът разцъфва не външно, а духовно, като знак, че прошката е възможна там, където има истинско покаяние и саможертва.

Така операта не завършва с отчаяние, а с надежда.

Елизабет, образ на чистото и състрадателното, единственият образ, който предлага истинско спасение е Елизабет. Тя е символ на чистата любов, не като нравствена догма, а като дълбока човечност. Тя не съди, не показва, не поставя условия. Нейната любов е тиха, но непоколебима, акт на разбиране, а не на осъждане.

Танхойзер е една метафора на съвременния човек, метафора на новия човек, този, който отказва да избира между душата и тялото, между порива и реда, между истината и очакванията. Постановката разказва за болката от непрекъснатото търсене, за духовно скитничество, странстване на един човек, който не загива, защото е съгрешил, а защото е прозрял свободата на избора, изисква не само избор, но и смелост да понесеш последствията му.

Финален въпрос към самите нас, зрителите.

Може ли съвременото общество да приеме различния?

Можем ли да прости не на грешника, а на онзи, който ни открива неудобната истина за самите нас?

Често си говорим с Анна Томова-Синтова, която каза „Внимавайте, това е най-белкантовата опера.“ До нея е и „Лоенгрин“ и това е вагнеровият белкантов стил. Така че нека не се плашат младите български оперни певци. Освен любимите на всички нас автори от италианската, френската и българската класика, те да си разширят малко хоризонта и манталитета, и да посегнат към един автор, който е автор на пеенето и точно в тази опера много се пее.

Това е моето вълнение, пред всички вас. Много от вас не вярваха, че Вагнер ще се появи достойно и на най-високо ниво. Много от вас не го казаха, но ние го чухме от западните журналисти, които изпълваха нашите фоайета. Така, че образованието продължава.“

Мартин Илиев: Това е много сложен и труден образ и може би затова един от любимите ми. Опитваме се да достигнем максимална дълбочина на изграждането.

Габриела Георгиева: Това е моята втора вагнерова постановка и благодаря за тази възможност. Трябва да изградя един прекрасен образ и съм сред прекрасни колеги. Мартин е изумителен Танхойзер, толкова дълбоко бърка в сърцето, че понякога се просълзяваме по време на репетициите. Имаме изключително емоционално и силно актьорско присъствие. Разбира се залагаме на добра вокална техника, защото при Вагнер, ако нямаш добра вокална техника няма шанс да се справиш. За да се превъплъти певецът актьорски трябва да владее гласа си максимално добре.

Венцеслав Анастасов: Само с две думи може да се опише нашият екип – букет от прекрасни гласове. „Танхойзер“ е извор на още и още хубаво пеене. Когато започнах да уча ролята, колкото повече навлизах толкова повече откривах безкрайно хубав материал за пеене. Ще си попеем с удоволствие.

Цветана Бандаловска: Саможертвата е вече архаична дума в нашия живот. Ние не знаем какво е това. Толкова е трудно да се стигне до това. Аз лично започнах от края. Вагнер се е обърнал към св. Елизабет, която в немскоговорящия свят е идеал за чистота, за саможертва. В операта тази трансформация от младо момиче към светица е много сложна. Вокално също така е построена – от един лиричен глас отива към почти мецосопранова дълбочина. Трудно е да се разбере какво е това саможертва, как една жена отдава своята любов и отива към небето, за да спаси една душа. Благодаря за тази роля.

В програмата на Вагнеровия фестивал и тази година е включен „Пръстенът на нибелунга“, визитната картичка на Операта, като четирите спектакъла ще дирижира Евън-Алексис Крист. Спектаклите са на 28 юни „Рейнско злато“, 29 юни „Валкюра“, 1 юли „Зигфрид“ и 3 юли „Залезът на боговете“.