Животът е пълен с изненади и неочаквани предложения казва хореографът Калоян Бояджиев

Софийската опера и балет ще представи на фестивала „Музи на водата“ на езерото Панчарево балета „Ромео и Жулиета“ от Сергей Прокофиев. Премиерата се състоя на 7 ноември 2024 г. Хореограф е Калоян Бояджиев, който от 23 години работи в Осло. Наред с класическите балети на Чайковски, Адам, Минкус в последните години балетната трупа се насочи и към по-съвременна хореография. Художественият ръководител на балета, примабалерината Марта Петкова, е сред най-запалените радетели за възможността колегите ѝ да натрупат опит и умения извън задължителните класически заглавия.

Каква е хореографията на „Ромео и Жулиета“?

„Ромео и Жулиета“ не е класически балет като „Спящата красавица“ или „Лебедово езеро“, а се приближава към неокласиката. Аз правя класическа постановка, като използвам класическия маниер на танц, но с премахване на някои от каноните. В класическия танц има много канони, които трябва да се спазват, като преминаване на преходи на ръцете и краката, а при неокласиката има по-голяма свобода на движението и хореографския текст. 

В началото на кариерата си сте танцували в тази трупа, след това отново сте били тук като гост. Какви са впечатленията ви при сегашното завръщане?

С някои колеги се познаваме, защото тогава те са били ученици. Винаги съм казвал, че балетът на Софийската опера за мен е като роден дом. Влизането в сградата, театралният аромат, обстановката – всичко е сякаш се прибирам у дома. Винаги съм искал да работя с колегите от Софийската опера и балет. Отдавна исках да направя постановка и за мое голямо щастие този сезон това ще се осъществи. 

Вие ли предложихте заглавието?

Да, това е един от любимите ми балети. При него, както и при „Лешникотрошачката“, имаш възможност да покажеш авторския си почерк. Привлича ме възможността да изградя изцяло нов спектакъл, в който хореографията и режисурата са мои. 

Вие самият танцували ли сте в „Ромео и Жулиета“?

Да, бил съм и Ромео, и Меркуцио в Националната опера и балет в Осло, в постановка на английския хореограф Майкъл Кордър. Сега в Осло съм балетмайстор и хореограф. След като започнахме преговорите със Софийския балет, моята директорка, Ингрид Лоренцен, поиска да направя „Ромео и Жулиета“ и в Осло, но с други сценограф и художник. Двете постановки са с различна хореография, защото танцьорите тук и в Осло са различни. 

За софийската постановка вие ли предложихте екипа?

Да, те са норвежци, много известни, многократно са работили в Операта и в Националния театър, също и в други театри в страната. Със сценографа Евен Борсум и дизайнерката на костюми Ингрид Ниландер съм правил и други постановки. Аз съм танцувал в постановки, които те са подготвяли, но и те са работили с мен за мои продукции. Разчупваме идеята за балетен декор. Както знаете, при него нещата са 2D. Преди всичко се търси голямо пространство, за да могат танцьорите свободно да се движат. Тук декорът има роля в драматургичното развитие на спектакъла, движението на декора е включено в действието и в самата история. Костюмите са класически, вдъхновени от Елизабетинската епоха.

Казахте, че сте танцували и Ромео, и Меркуцио. Когато започвате работа върху някой спектакъл, вдъхновявате ли се от някои техники, от движения, от това, което вие сте преживели на сцената?

Не, старая се да забравя изцяло старата хореография, въпреки че, ето сега ще споделя, когато направих „Лешникотрошачката“ в Осло, използвах леки идеи на Юрий Григорович от нашата постановка (софийската). Само аз мога да ги разпозная или някой, който много добре познава спектакъла на Григорович. Например една стъпка, един жест. Това са били мои любими моменти, когато съм танцувал тук, такива, от които настръхвах. Само тях си позволих да вмъкна.

Споменахте един от големите хореографи, с които сте работили. Има ли някой, който е бил за вас еталон, ментор, кумир?

Винаги съм казвал, че се възхищавам от Иржи Килиан, образец в модерната пластика. Първите ми хореографски произведения са модерни, но винаги съм се старал движенията да преливат едно в друго, да не се вижда началото и краят им, което е и типично за хореографиите на Килиан. 

Публиката какво приема с по-голям интерес?

Смятам, че има публика за всичко. За модерните постановки е важно да е добър хореографът. Когато няма история, няма сюжет, а има само движение, тогава хореографския език е много важен. 

Сега поставяте един балет с много ярка музика, за „Лешникотрошачката“ музиката също е изключителна. Когато трябва да изградите изцяло ваш балет, откъде тръгвате – от музиката, от движението, от сюжета?

Музиката винаги е водещият фактор. Много пъти са ми давали музика, върху която трябва да работя и която не е била мой избор. Но когато започвам, музиката определя идеята и сюжета. Много обичам да слушам музика, повече класическа, но и съвременна. Харесват ми композиторите минималисти. Например Макс Рихтер, който много ми повлия, Арво Пярт. Ще призная, че с годините се променя и вкусът ми към музиката. Но никога не съм използвал джаз или поп. Те не ме вдъхновяват за танца, който искам да направя. 

Когато изберете музиката, как се появява движението?

Когато чуя музиката, първо виждам картини. Как искам да изглежда сцената, къде трябва да се движат артистите, какъв е характерът на движението. Когато вляза в залата, започвам да работя върху хореографията, като много импровизирам. В зависимост от това колко време имам за дадена компания или танцуваме заедно с изпълнителите, или, ако е кратко времето, предварително подготвям хореографията, която в процеса на работа адаптирам към танцьорите, тъй като моето тяло не се движи като техните. За мен е най-важно танцьорът да изглежда добре на сцената, а това е така, когато той се чувства удобно. Тогава моят спектакъл, хореографията ми ще бъдат по-добре приети. Целият танц трябва да бъде като един дъх, да не е насечен. Ако искам да има сблъсък, борба, тогава нарочно ще има подходящи движения – както това ще бъде при сблъсъка между Тибалд и Меркуцио. 

Вече сте само хореограф.

Да, в нашата трупа след 41-годишна възраст се пенсионираме. Бях щастлив, защото на 37 години поех младата трупа. Имаме млада трупа към голямата, която се състои от четиринайсет танцьори. Първите три години водех младата трупа. След това трябваше за една година да се върна като танцьор, за да си получа пенсията. А после моят ръководител ми предложи да стана балетмайстор. 

Каква беше идеята за тази млада трупа?

Сега вече има много такива трупи, но ние бяхме едни от първите. Идеята в Осло беше да се облекчи преходът на младите танцьори между балетното училище и трупата в Операта. Прави впечатление, че младите танцьори, които са много талантливи в балетното училище, щом влязат в една трупа, сякаш изчезват. В училището преподавателят ги следи непрекъснато, занимава се с тях, а когато отидат в голямата трупа, изведнъж от най-добри стават посредствени. Изведнъж репертоарът от отделни вариации и индивидуални репетиции става стандартният репертоар, а те са в кордебалета. Вече нямат мотивация, няма я индивидуалната работа, класовете вече са различни. Така те се изгубват – нито им се дава възможност за израстване, нито някой се ангажира с тях. Затова създадохме младата трупа, за да обърнем внимание и да дадем шанс на тези танцьори. 

Имаше ли резултат?

Да, имаше и все още има. Младата ни трупа е с частни спонсори, а голямата е държавна. Спонсорите виждат ефекта, виждат качеството, което излиза, и продължават да ни подпомагат. Младите танцьори продължават в голямата трупа. 

Театърът в Осло е за опера и балет, но балетът участва ли в оперни постановки, както е тук при нас?

Не. Ние имаме над 120 спектакъла на година. Невъзможно е. Заедно сме, но за оперните спектакли, когато е необходим балет, се ангажират други танцьори. В нашите оперни постановки не се използва много балет. 

Работили сте с младите танцьори. Вие самият срещнахте ли подкрепа в своя път?

Разбира се, в началото на обучението ми най-голямата подкрепа дойде от моите преподаватели Илиян Дрангажов и Мария Стефанова. На тях дължа толкова много! След добро представяне на Парижкия балетен конкурс получих предложение от Южна Африка, където започнах  в кордебалет. За пет години с трупата успях да стигна до старши солист, играех първи партии и сола. В трупата в Претория се танцуваше много, но само класика. Когато се върнах в София, директор на балета беше Ясен Вълчанов, който ме нае като солист-балетист, но останах за много кратко – година и половина, две. В Осло съм вече 23 години, отидох заради модерния и класическия репертоар, който е един от най-добрите в Европа. Там постъпих като премиер-солист и танцувах до края на кариерата си. В момента със семейството ми – съпругата ми и двете ни деца, сме щастливи в Осло. Но не се знае, животът е пълен с изненади и неочаквани предложения, а никой не отказва предизвикателства.

Калоян Бояджиев е завършил Националното училище за танцово изкуство. Първият му преподавател е Мария Стефанова. След това работи с Илиян Дрангажов. Още тогава участва в спектакли на Софийската опера и на балет „Арабеск“. През 1994 г. става финалист на Международния балетен конкурс в Париж. Получава предложение за работа в Младия балет на Франция и в Държавния театър на Република Южна Африка в Претория. По съвет на своя преподавател Калоян заминава за Южна Африка, където в следващите пет години натрупва огромен опит. Завръща се в София и около две години е солист на Софийската опера и балет. Следващата покана е от Норвежкия национален балет, където работи и днес. През 2005 г. създава първия си балет, последван от още много заглавия за националната трупа в Осло. Първата си цялостна премиера прави през 2016 г. – „Лешникотрошачката“ от Чайковски.

Интервюто е публикувано в списание „Култура“, 2024 г.

На снимката: Калоян Бояджиев и Марта Петкова

@Светослав Николов-Чапи