Антонио Ди Критофано: Пианото според мен не е много експресивен инструмент.
Много интересна среща, дори бих я нарекла индивидуален майсторски клас по интерпретация и клавирна техника от ноември 2020 г. с италианския пианист и преподавател Антонио Ди Кристофано. Репетираше в камерна зала „България“ за предстоящата си среща с българската публика. Предстоеше му да свири Шуман, Брамс и Шопен. Той разказва, отговаря на въпросите ми и илюстрира всичко с примери на живо. Така научавам разликата при различните пиана, казва ми, че звукът на нашето пиано е много мек. Показва ми разликата в педалната техника. Говори с голяма любов за българските си приятели.
„Познавам много хора тук, имам много приятели. Познавам Найден Тодоров, Марио Хосен, Лиляна Кехайова, Людмил Ангелов, с когото се запознах по време на журиране на един конкурс. Познавам го и чрез фестивала му в Толедо, където свирих концерт на Моцарт с оркестър. Освен, че е превъзходен пианист, той е и прекрасен човек. Познавам и семейството му, приятели сме. Много добре познавам Марк Кадин, който дирижира концерт с мен в Красноярск. Там се запознахме, а само преди осем месеца направихме концерта на Шуман в Прага. Беше голямо удоволствие да го видя.“
Антонио Ди Кристофано учи във Флоренция с Антонио Бакели. „Беше много добър пианист, но не е известен, защото почина много млад при катастрофа“. След това продължава в Генуа с Масимилиано Дамерини, както със Серджо Пертикароли, „който е един от големите италиански пианисти, първи победител в конкурса „Бузони“ през 1952“.
Тъй като се виждаме след пандемията, когато го питам как се е отразило затварянето на концертните зали, той през смях казва:
„През тези месеци на изолация не правих нищо друго освен да ям. Качих четири, пет кила. У дома свирех, но и много огладнявах и час по час похапвах.“
Чух последния ви диск – нарекохте го „Бисове“.
Да, много ми харесва да свиря тези кратки пиеси. Защото когато свириш в един град, където класическата музика е на почит е добре да свириш големи, важни творби, но ако трябва да свириш дори в Италия, в Южна Италия, трийсет минутна пиеса е много тежка, но ако изпълниш много от тези петминутни пиески публиката е доволна. Получава се като една пищна цветна картина. Така реших да събера в един диск тези 15 творби. Колкото до бисовете на концертите, никога не избирам предварително какво да изпълня. Решавам в момента, в който изляза на сцената. Аз ги знам наизуст и мога да ги изпълня по всяка време. Сядам и например започвам да свиря в зависимост от вида на пианото, или от акустиката на залата. Например ако съм свирил Шопен, след това не свиря Скарлати. Мога отново да изпълня нещо от Шопен. Така е и с Шостакович например или с Прокофиев. Обикновено свиря още нещо руско.
Концерт само от бисове правил ли сте?
Да, няколко пъти. Дори в Италия направих един концерт като Джу бокс. Направих програма, от която избираше публиката. Имаше списък от 30 творби. И питах публиката – кой иска Бетовен, Гершуин. И те вдигаха ръка и поръчваха. Но трябва да се внимава къде се прави. Например в Северна Америка публиката няма голяма култура, както и в Китай, където свиря кратки пиеси. Там има много публика, но тя не може да се съсредоточи. Все нещо тракат, никога няма тишина в залата – 3000 души и непрекъснато нещо шумолкат. Не можеш да изпълняваш нещо интимно. Трябва да бъдат творби, които са шумни, помпозни. В Америка публиката е като американското кино – мащабно, грандиозно, претенциозно. Те не са за изисканите неща – Брамс, Скрябин, където се изисква елегантно, тихо интониране, защото те ще заспят. (смее се) Много е различно както например в Западна Европа, където музиката е много важна. Можеш да подготвиш изцяло Брамсова програма – интимна, медитативна и всички слушат в захлас. Така е и в страните от Източна Европа. Всяка година свиря в Русия – в Санкт Петербург, Москва, Сибир.
Партньори сме с конкурса Скрябин. Свирих в дома му. Чувствах се прекрасно, защото той е един от предпочитаните ми композитори. Сега, като остарявам предпочитам Брамс. Затварям очи, намалявам светлината и се унасям. Предпочитам последните му опуси. Търся цветовете, малките детайли. Такъв е и Скрябин – богат на цветове. Като млад предпочитах Лист, Шопен.
Участвате в жури на много международни конкурси. Какви са днес младите – по-талантливи, по-нетърпеливи, по-амбициозни?
Днес има прекалено много конкурси. Преди трийсетте години не беше така. И лауреатите от тези конкурси можеха да направят кариера. Днес какво се случва! Средното ниво пианисти свирят много добре. Преди имаше пианисти които имаха проблеми с паметта, спираха насред изпълнението, правеха много грешки. Днес никой не прави грешки. Свирят много професионално. Проблем обаче е да намериш качество, онази гениалност. Днес всички свирят много добре. Най-вече азиатците и сред тях китайците, корейците и японците, но най-вече китайците. Те са много добре научени, много технични, но нямат сърце, нямат култура, нямат традиции. Свирят Скарлати така както свирят Прокофиев. За тях е все едно Шуман или Чайковски. Това не е възможно. Преди пет години правих майсторски клас тук в София. И мой ученик беше Емануил Иванов, който спечели конкурса Бузони. Радвам се, че сега отново ще се видим с него. Невероятно момче. Ние сме в непрекъснат контакт. Когато се яви на конкурса Бузони го следих по време на туровете. Имах и приятел в журито на конкурса. И говорих с него, за да разбера как се представя Емануил, а той още след първия тур ми отговори, че е сред най-добрите, а след финалното му изпълнение моят приятел ми се обади и ми каза, че е спечелил. Така че аз цели два часа преди всички знаех за победата на Емануил, но не можех да кажа на никого, така че цели два часа страдах че не мога да издам тайната.
Днес кой е най-трудният конкурс за пианисти в света, а след това и в Италия?
Сред тези, на които аз съм бил в журито е Ван Клайбърн в Кливланд. А иначе според мен това е конкурсът „Чайковски“ в Москва. Наградите другаде са много високи, но като ниво безспорно е Чайковски. Може други да не са съгласни, но руската школа е на много високо ниво. Има и друго. На конкурса Шопен във Варшава се свири само Шопен и имаш поглед само върху една страна от това, което може пианистът. Наистина при Шопен има всичко – валсове, мазурки, но е все пак Шопен. Докато в Москва свириш всичко. Можеш да се представиш с Бах, Шопен, съвременна пиеса, голяма соната, два концерта с оркестър.
Колкото до Италия безспорно си остава Бузони. Е и това не е конкурсът отпреди годините, когато го спечели Марта Аргерич например. Сега конкурсите са поне сто, което води до намаляване на нивото на лауреатите.
„…всичко това е съчетано с перфектно техническо майсторство и умело премерен финес на изпълнение. Звукът става кристално и също толкова великолепно…“
„Интерпретацията на пианиста беше прозрачна и кристална. Фината чувствителност на пианиста ни даде, заедно с Берг и Скрябин, две модерни чудеса.“
„…той извади наяве своя искрящ и смел щрих и дори средната част, в своята проста, тъжна форма, беше предадена по много певчески и лек начин… като някой, който чете балада и иска да подготви ужаса възможно най-фино. Бисовете на Шопен и Скрябин бяха като извадени от бонбониера.“
В тези статии отбелязват качеството на вашия звук. Как се постига?
Първо трябва да го премислиш, да знаеш какъв звук искаш да предадеш. Да мине от главата на клавиатурата. Пианото според мен не е много експресивен инструмент. Струнните вибрират, както и духовите. Ние имаме едни клавиши – дървена конструкция, в която няма живот. От теб зависи да предадеш емоцията – с позицията на ръката (показва на клавишите и свири ). Ръцете са нашият инструмент. (После ми изнася една лекция с примери как трябва да се свири – позицията на ръцете, как свири например Глен Гулд, как трябва да се докосват клавишите, за важността на педалите. Обяснява, че има различни видове пиана и всеки трябва да се съобразява и с това. Показва ми и примери.)
Дълъг ли беше пътят до този звук?
Започнах да изграждам вижданията си за пианистичния звук между седемнайсет и двайсет и осем години, но започнах да свиря на пиано от седемгодишен. Баща ми свиреше на орган в църквата. Но аз само свирех. В Италия нали знаете всички се интересуват от футбол. И докато аз свирех, приятелите ми звъняха и викаха „Антонио, идвай да ритаме“. А мама, която беше от старата школа все ми казваше „Свири два часа и после излизай“. После когато бях вече дванайсетгодишен всички започнаха да говорят колко добра техника имам и как трябва да се занимавам сериозно. Аз не бях много убеден и дори прекъснах да свиря за малко. После отново започнах с уроците, ходех по курсове. Когато бях на 27 години, двайсет дни преди концерт ме извикаха да заместя един пианист за втория на Шопен за изяви в Мексико и Лондон. Търсеха млад изпълнител. Аз бях натрупал малко популярност, а и този концерт бях го научил току-що. И приех. Съветваха ме да не приемам, защото няма време да се подготвя. Но аз все пак отидох, свирих и се представих нелошо. И ето така започнаха да ме търсят. Така че винаги казвам на учениците си, че трябва да си подготвен и да приемат предизвикателствата. Не трябва да се страхувате, а да опитвате. Успехът веднъж каца на рамото ти. А този концерт в следващите трийсет години го свирих над четиридесет пъти.
Говорим за Шопен, Брамс, в програмата за гостуването ви има Шуман, Брамс. Изпълнявате ли съвременна музика?
Когато бях млад за някои от концертите искаха да свиря съвременни пиеси, както и неизпълнявани творби. И тъй като си на двайсет и пет не можеш още да отказваш. После когато вече можех аз да избирам какво да свиря не можах да стигна по-далеч от Шостакович и Прокофиев. Така и си останах в романтичната музика, която е безкрайна. Изпълнявам също Хайдн, Моцарт, както и Бетовен, но най-предпочитам творците от началото на 19 век.
След тази среща Ди Кристофано многократно се завръща за концерти у нас, прави и майсторски класове.