За първи път запис на оперетата „Игра на сляпа баба“ от Йохан

След осемдесет и четири години една оперета на Йохан Щраус-син отново беше изпълнена. Случи се на 10 януари 2019 г. в столичната зала „България“. Участваха солисти, Софийската филхармония, НФХ „Светослав Обретенов“ с диригент Славил Димитров и диригентът Дарио Салви.

„Игра на сляпа баба“ – Blindekuh, е новела на Рудолф Кнайзел – австрийски либретист. Странно е, че Щраус е избрал тази история, защото тя не е голяма, по-скоро е историйка. Но в този период, април 1878 г., Щраус загубва жена си Йети и се жени отново след шест седмици за Ернестина. Животът му се променя.

„Вероятно е имал нужда от пари и затова е решил да направи тази оперета“ – казва диригентът Дарио Салви и уточнява: „Премиерата е била на 18 декември 1878 г. в театър „Ан дер Вийн“. Представленията са само шестнайсет. След шест месеца екипът от Виена играе творбата в Будапеща. През 1935 г. във Виенското радио е изнесена концертно. И сега сме ние със Софийската филхармония – през 2019 г. Така че ние правим първия запис изобщо – световна премиера. Той беше направен на 11 и 12 януари 2019 г. за „Наксос“, вероятно ще излезе през лятото или есента. „Наксос“ вече са издали дискове с всички творби на Щраус без „Игра на сляпа баба“ и „Лесничеят“ (Waldmeister). Това са единствените творби на Щраус, които никога не са записвани.

 

Интригата на „Игра на сляпа баба“ е елементарна. Младоженците Хелмут и Бетси пристигат в Европа, за да споделят радостта си с братовчедка на младоженеца, Валдине. Запознават се на празненство в имението на Шоле. Всъщност през цялото време никой не може да разбере кой кой е. Объркването се задълбочава, когато се появява и един Адолф, който иска да спечели сърцето на Валдине, като се преструва на неин братовчед. Към финала решават да играят на сляпа баба и по време на играта се разбира кой кой е.

Оперетата е написана след „Прилепът“ и преди „Една нощ във Венеция“. Навсякъде е отбелязано изпълнението на творбата от Софийската филхармония и то е част от нейната история. Увертюрата често се включва в концерти, а темата, на която преминава играта на сляпа баба, се запомня веднага. С нея започва и увертюрата. Тананикаш си я дълго след концерта. Музиката е изящна, лека, искряща. Има няколко великолепни хорови сцени, изпълнени майсторски от НФХ, както и няколко много ефектни арии, които си струва да бъдат по-често представяни.

Солистите бяха добри. Нямаше звездни имена, но биографиите им бяха впечатляващи. Много от тях бяха участвали многократно в оперетни постановки, така че имаха прекрасна възможност да се представят по най-добрия начин пред софийската публика. Пленителна беше Мартина Бортолоти като Валдине – свеж, открояващ се глас. Пяла е в няколко оперети, както и в различни оперни заглавия. Певица с богата биография дотук. Много добро впечатление остави и тенорът Роман Пихлер – Хелмут. В репертоара му преобладават оперетните постановки и това веднага се усети. Гласът беше свободен, лек, той водеше действието не само по либрето. В екипа беше и младият тенор Юлиан Роде – Йохан, слугата, който също активно раздвижваше интригата. Певец с добра техника и музикалност, която обещава добро развитие в бъдеще. Разбира се, няма да правя оценка за всички певци, защото ролите са много, но те бяха подбрани подходящо и концертът се получи. Очаквам и записа, единствен засега на тази оперета на Йохан Щраус.

За първи път Дарио Салви идва в България преди две години. Дирижира „Травиата“ в Русенската опера, когато Найден Тодоров е директор там. Разбира се, попитах го дали има планове за следващи контакти със Софийската филхармония?

Дарио Салви: Иска ми се, но ще говоря с Найден да направим записи на Майербер – опери, които не са поставяни на сцена, не са и записвани – „Йефта“ – първата му опера, „Бранденбургската врата“ – комична едноактна опера и „Ромилда и Констанца“, първата му италианска опера. На вторите две аз съм собственик на партитурите, така че ще се радвам да ги запишем тук. А защо не и „Лесничеят“ на Щраус.

„Лесничеят“ е другата оперета на Щраус, която не е записвана.

Още не съм започнал да работя върху „Лесничеят“. Трябва да видя дали има ръкопис на Щраус. Така направих с Blindekuh. Взех ръкописа и подготвих дигитално издание. Имаше грешки, защото е трудно да се разчете почеркът. Оркестърът беше много любезен и полезен, за да поправим сбърканите ноти. Ще трябва да видя в библиотеката във Виена, защото те имат всичко на Щраус. Но например Blindekuh беше в библиотеката „Морган“ в Ню Йорк. Във Виена пазеха материала от изпълнението през 1935 г. Ръкописът на Щраус беше в Ню Йорк.

Представете ни солистите. Работи ли ли сте с тях преди? За колко време подготвихте концертното изпълнение?

С някои съм работил. Те идват от Филаделфия – Робърт Дейвидсън, Кирстен Кънкъл и Емили Бърн. Препоръча ми ги Даниел Пантано – импресарио от Филаделфия, с когото съм работил. Мартина Бортолоти – с нея се върнахме скоро от едно шоу в Оман. Роман Пихлер е работил с Мартина и тя ми го препоръча. С Андреа Чудак записвах диск на Майербер. Тя пък ми представи Юлиан Роде и Даниел Шлева. За „Хубавата Галатея“ на Супе работих с Джеймс Пауърс. Така че съставът е интерконтинентален. Не сме се срещали преди София. Сутрин работех с оркестъра, следобед със солистите с пиано. Певците учиха самостоятелно от музикална основа, която им бях подготвил. Така можеха да чуят аранжимента, защото няма никакъв запис.

Учили сте саксофон, работили сте с джаз състави и биг бендове. Защо променихте посоката?

Не съм я променил съвсем. Започнах да свиря на 8 години – сопран саксофон. След това в армията свирих на саксофон, а после започнах да уча бас китара. Но винаги ми е харесвала класическата музика, без да се отказвам от поп и джаз музиката. Така че продължавам да изпълнявам и двете. Сега работя с един американски музикант, Ди Cи ЛаРу – дискомузика от седемдесетте – Дона Съмър и други. Правим аранжименти и ги изпълняваме. Аз съм басистът. Но това е за забавление. Правя го, защото ми харесва. С класическата музика си изкарвам хляба. Не съм свирил отдавна на саксофон, от десет години. Но сега се местя в Шотландия, защото имам предложение да поема един военен оркестър – Шотландския кралски военен оркестър, така че май ще се върна към саксофона.

Къде отивате след София?

Ще се върна за малко в Шотландия, след това отивам в Прага, ще дирижирам Чешкия камерен оркестър също за запис за „Наксос”. Ще запишем Даниел Обер. Правим 12 диска, на които ще бъдат всички творби на Обер – около 40 творби. Преди два месеца направих диск, който ще излезе през лятото – увертюри, прелюдии и други. Така че продължаваме, докато не свършим. Засега записваме цялата оркестрова музика, без певци. След това ще започнем оперите. Първата ще бъде Le séjour militaire. Ще я запиша в Ню Йорк с един нов оркестър – „Метаморфозис“, съставен от музиканти от оркестрите на МЕТ, Линкълн център. С Матиа Клазерн подготвихме „Церлина“ на Обер с мецосопраното Дженифър Лармор. Операта е много трудна, ролята е голяма. Мисля, че е по-трудна от Кармен.
След Прага отивам в Загреб, за един концерт с фадо музика. Нали виждате, аз никога не правя нормални неща. Предпочитам вместо да дирижирам 50 пъти „Травиата“, да направя 50 различни неща. Правя Моцарт, но и Супе, Хумпердинк. Предстои да запишем диск с творби на Енгелберт Хумпердинк, които никога не са записвани – например „Венецианският търговец“. Ще работим по този проект с оркестър от Моравия или може би с един оркестър от Берлин. Но всичко зависи от „Наксос“. Аз предлагам, те решават.

Разкажете за обществото „Йохан Щраус“ в Англия.

То е на около 60 години. Обединява хора, които обичат виенската музика – не само Щраус, но и Мильокер, Жене, Цибулка, Лехар, Супе. Това май е най-голямото общество в света. Дори виенските са по-малки. Какво прави това общество? Освен че пропагандира тази музика, финансира записи – дори и нашия запис тук, помагат ми да намирам музика, дават ми идеи. Като им кажа например: „Искам да направя диск с музика на Цибулка“, те отвръщат: „ Добре, ще ти намерим музика“. За първи път работих с тях за една оперета на Супе „Пътят към Африка“ (Die Afrikareise), която е поставена през 1883 г., играна е още около 60 години и след това е изчезнала. Много е хубава. Видяха, че съм достатъчно луд и съм готов да продължа да правя подобни неща. Защото всъщност животът ми е това – дирижирам, пътувам, подготвям музиката, коригирам, дирижирам, отново подготвям музиката и така безкрай.

А сега да поговорим за вашия оркестър.

„Импириал Виена оркестра“ (Imperial Vienna Orchestra) е съставен от полупрофесионалисти – от преподаватели по музика, пенсионирани професионалисти. Създадох го, за да експериментирам как звучи тази музика, която никога не е изпълнявана. Този оркестър е експеримент или тест за аранжиментите. Ние сме единственият оркестър в Англия, който изпълнява само виенска музика и който прави Виенските балове – свирим на тях за балерините. Имаме голям успех, правим поне 7-8 концерта през годината. Правим и записи, и така спасяваме музика, която ще изчезне. Записахме „Хубавата Галатея“, „Пътят до Африка“. Записахме и арии, които никога не са записвани от „Нанон“ (Nanon от Жене), „Морският кадет“ от Жене (The Sea Cadet), „Розина“ от Уилям Шилд.

Рецензия на Горан Фослинг при представянето в каталога на „Наксос“.

„Игра на сляпа баба“ е шестата оперета на Йохан Щраус от петнадесет завършени и изпълнени произведения. Към това може да се добави и „Виенска кръв“, която е съставена и аранжирана от Адолф Мюлер от съществуваща музика на Щраус и с допълнителна музика от Йозеф Щраус.

Самият Щраус не е взел активно участие в работата и тя е изпълнена едва пет месеца след смъртта му. Това е пищна и скъпа продукция, но оцелява само до 30 представления, което води до финансова криза и фалит, след което продуцентът Франц Йонер се застрелва. Това се случва през 1899 г.

„Игра на сляпа баба“, която е написана двайсет и една години по-рано е още по-малко успешна. Тя се играе едва шестнайсет пъти в Театър „Ан дер Вийн“, преди да бъде свалена. Възобновена е на следващата година в Будапеща и е излъчена от Радио Виена през 1935 г., но след това – тишина. До януари 2019 г., когато Дарио Салви и Софийската филхармония я поставят концертно. Резултатът е настоящият световен премиерен запис. Досега „Игра на сляпа баба“ остава най-малко известната оперета на Щраус и човек може да се чуди защо.

Увертюрата и няколко други номера са избрани от партитурата и представени, което е обичайна процедура на Щраус, като оркестрови номера на неговите концерти, а колекционерите на произведения на Щраус може би познават „Kennst du mich?“, Валс оп. 381 или „Parisiser-Polka“, оп. 382. Със сигурност музиката е чудесна. Ами либретото на Рудолф Кнайзел, базирано на комедия със същото име? Да, вярно е, че виенският вестник „Neue freie Presse“ „отдава липсата на успех на посредственото качество на донякъде объркващото либрето“. Така че ето къде е проблемът. И честно казано, причината, поради която малко от другите му оперети, ако изключим „Прилепът“, „Циганският барон“ и „Нощ във Венеция“, почти никога не се изпълняват, е същата. По никакъв начин не е уникално, че либретата са по-лоши от музиката и понякога човек слуша или гледа представление, докато тайно се изчервява от абсурдностите в текстовете. За този запис екипът на продукцията е намерил най-доброто възможно решение: музикалната партитура е записана изцяло, докато говорените диалози са напълно премахнати. Но синопсисът описва какво се случва между музикалните номера – и е донякъде помощ. Всъщност, той засилва преживяването, просто концентрирайки се върху музиката.

Историята е, както споменах по-горе, сложна и трудна за следване, не на последно място за участниците, и не е нужно да навлизам в подробности. Заглавието „Blindekuh“ (Игра на сляпа баба) намеква за фалшиви самоличности, но също и за факта, че гостите всъщност играят тази игра във финала на второ действие. Действието се развива в голямо селско имение и околния парк. Група важни гости са поканени на парти и има не се знае кой казва истината и кой е лъжец. Както винаги, всичко се урежда в последното действие, тези, които се обичат, се разбират, и когато Арабела, домакинята, пита: „Но как се случи всичко това?“, тя получава отговор: „Ами играехме на сляпа баба!“ и валсовата тема, която се чува за първи път в увертюрата, а след това се чува в различни превъплъщения в дългия финал на второ действие, където се играе играта, сега се завръща за последен път, когато завесата пада.

Ще кажем веднага, че ансамбълът се отдава с цялото си сърце на играта от самото начало и доброто настроение се запазва до самия край. Пеенето е малко променливо, но винаги е професионално, а актьорската игра е пълна с живот и ентусиазъм. Музиката е типично Щраусова: валсове, полки и маршове със закачливи мелодии и цветна оркестрация. Може да не е на нивото на „Прилепът“ и „Цигански барон“, дори не е на „Една нощ във Венеция“, но няма нищо второкласно в нея. Доста дългата увертюра, след сдържано начало, скоро се разпалва и се понася с игрив мелодичен ритъм. Доста забавно. Влизането на гостите с голям хор и солисти е жизнерадостно и тук Петър Петров с могъщия си бас впечатлява като Ландрат фон Зилбертау. Куплетите на слугата Йохан са изразителни и комични, Валдин и Елвина пеят очарователно дуетино, а след това идва Хелмут, който се оказва главният тенор и ги надминава всички със своите куплети. Това е победител! Веднага след него следват вторите му куплети – отново великолепни – и оживен квартет. Финалът на първо действие е дълъг и доста бурен до кулминацията: марш в най-добрия Щраусов стил.

Във второ действие мелодичното вдъхновение е по-малко интересно, но свиренето и актьорството са все така оживени и забавни, както преди, а финалът – с темата на играта – е силно вдъхновен. Валсът се чува за кратко в началото и се запомня отново и отново като поредица от вариации, само за да се завърне с пълна сила в края с някои високи колоратурни декорации като допълнително удоволствие.

Краткото трето действие започва с котийон, когато влиза хорът. Терцет с полка и валсов квартет водят до куплетите на Бетси „Küssen mag’ ich gar nicht gern“. Ситуацията е следната: Адолф и Бетси, които са американци, са разкрили на Уолдин, че са женени. Уолдин е изненадан, че не са по-интимни, а Бетси обяснява, че в Америка целувките се смятат за излишна загуба на време!

И след това остава краткият финал и завесата пада.

Прекарах няколко много приятни часа в компанията на тази партитура и призовавам и други любители на Йохан Щраус да последват примера ми. Вярвам, че шансовете друг запис на това забравено произведение да се появи в обозримо бъдеще са малки – така че грабнете възможността.