Святослав Рихтер – изгубените записи на сонати от Бетовен

„Дойче Грамофон“ издаде записи на пианиста Святослав Рихтер съхранявани шейсет години. Тези документални регистрации са реставрирани от Emil Berliner Studios. Изпълненията на четири клавирни сонати на Бетовен, Oп. 31 № 3; 90; 101 и 110 са взети от рецитали, които Рихтер изнася през 1965 г. Oп. 110 е от изпълнение на клавирния фестивал, който той основа през 1964 година в La Grange de Meslay близо до Тур, а останалите са от концерт в Люцерн.

Програма:

Соната за пиано № 18 в ми бемол мажор, оп. 31 № 3 „Ловът“

Соната за пиано № 27 в ми минор, оп. 90

Соната за пиано № 28 в ла мажор, оп. 101

Соната за пиано № 31 в ла бемол мажор, оп. 110

Албумът излиза в дигитален формат, на CD и като елегантен двоен винил. Включени са и интервюто с Елизабет Леонская, есе от Джед Дистлър и редакторски бележки от Маркус Кетнер. Изданието е допълнено от богата селекция фотографии, някои от тях публикувани за първи път, които улавят духа на едно незабравимо музикално време.

В разговор със самата изключителна пианистка Елизабет Леонская по време на гостуването й у нас тя сподели, че се среща с Рихтер през 1969 г. „Това е светлината в моя път.“, каза тя, която се грижи за артистичното му наследство. Според нея тези нови записи са още едно доказателство за гениалността на твореца и определя ла мажорната соната №28, оп.101 като изумителна.

Сам учителят на Рихтер Хайнрих Нойхаус го описва като „гениалният ученик, когото е чакал цял живот“. Рихтер е направил световните премиери на шестата и седмата клавирни сонати на Прокофиев и нему е посветена деветата.

Всички почитатели на големия музикант единодушно изказват надежда и се надяват, че от архивите на „Дойче грамофон“ може да излязат още безценни свидетелства за майсторството на пианиста.

Рецензия на Горан Фослинг при представянето в каталога на „Наксос“.

„Игра на сляпа баба“ е шестата оперета на Йохан Щраус от петнадесет завършени и изпълнени произведения. Към това може да се добави и „Виенска кръв“, която е съставена и аранжирана от Адолф Мюлер от съществуваща музика на Щраус и с допълнителна музика от Йозеф Щраус.

Самият Щраус не е взел активно участие в работата и тя е изпълнена едва пет месеца след смъртта му. Това е пищна и скъпа продукция, но оцелява само до 30 представления, което води до финансова криза и фалит, след което продуцентът Франц Йонер се застрелва. Това се случва през 1899 г.

„Игра на сляпа баба“, която е написана двайсет и една години по-рано е още по-малко успешна. Тя се играе едва шестнайсет пъти в Театър „Ан дер Вийн“, преди да бъде свалена. Възобновена е на следващата година в Будапеща и е излъчена от Радио Виена през 1935 г., но след това – тишина. До януари 2019 г., когато Дарио Салви и Софийската филхармония я поставят концертно. Резултатът е настоящият световен премиерен запис. Досега „Игра на сляпа баба“ остава най-малко известната оперета на Щраус и човек може да се чуди защо.

Увертюрата и няколко други номера са избрани от партитурата и представени, което е обичайна процедура на Щраус, като оркестрови номера на неговите концерти, а колекционерите на произведения на Щраус може би познават „Kennst du mich?“, Валс оп. 381 или „Parisiser-Polka“, оп. 382. Със сигурност музиката е чудесна. Ами либретото на Рудолф Кнайзел, базирано на комедия със същото име? Да, вярно е, че виенският вестник „Neue freie Presse“ „отдава липсата на успех на посредственото качество на донякъде объркващото либрето“. Така че ето къде е проблемът. И честно казано, причината, поради която малко от другите му оперети, ако изключим „Прилепът“, „Циганският барон“ и „Нощ във Венеция“, почти никога не се изпълняват, е същата. По никакъв начин не е уникално, че либретата са по-лоши от музиката и понякога човек слуша или гледа представление, докато тайно се изчервява от абсурдностите в текстовете. За този запис екипът на продукцията е намерил най-доброто възможно решение: музикалната партитура е записана изцяло, докато говорените диалози са напълно премахнати. Но синопсисът описва какво се случва между музикалните номера – и е донякъде помощ. Всъщност, той засилва преживяването, просто концентрирайки се върху музиката.

Историята е, както споменах по-горе, сложна и трудна за следване, не на последно място за участниците, и не е нужно да навлизам в подробности. Заглавието „Blindekuh“ (Игра на сляпа баба) намеква за фалшиви самоличности, но също и за факта, че гостите всъщност играят тази игра във финала на второ действие. Действието се развива в голямо селско имение и околния парк. Група важни гости са поканени на парти и има не се знае кой казва истината и кой е лъжец. Както винаги, всичко се урежда в последното действие, тези, които се обичат, се разбират, и когато Арабела, домакинята, пита: „Но как се случи всичко това?“, тя получава отговор: „Ами играехме на сляпа баба!“ и валсовата тема, която се чува за първи път в увертюрата, а след това се чува в различни превъплъщения в дългия финал на второ действие, където се играе играта, сега се завръща за последен път, когато завесата пада.

Ще кажем веднага, че ансамбълът се отдава с цялото си сърце на играта от самото начало и доброто настроение се запазва до самия край. Пеенето е малко променливо, но винаги е професионално, а актьорската игра е пълна с живот и ентусиазъм. Музиката е типично Щраусова: валсове, полки и маршове със закачливи мелодии и цветна оркестрация. Може да не е на нивото на „Прилепът“ и „Цигански барон“, дори не е на „Една нощ във Венеция“, но няма нищо второкласно в нея. Доста дългата увертюра, след сдържано начало, скоро се разпалва и се понася с игрив мелодичен ритъм. Доста забавно. Влизането на гостите с голям хор и солисти е жизнерадостно и тук Петър Петров с могъщия си бас впечатлява като Ландрат фон Зилбертау. Куплетите на слугата Йохан са изразителни и комични, Валдин и Елвина пеят очарователно дуетино, а след това идва Хелмут, който се оказва главният тенор и ги надминава всички със своите куплети. Това е победител! Веднага след него следват вторите му куплети – отново великолепни – и оживен квартет. Финалът на първо действие е дълъг и доста бурен до кулминацията: марш в най-добрия Щраусов стил.

Във второ действие мелодичното вдъхновение е по-малко интересно, но свиренето и актьорството са все така оживени и забавни, както преди, а финалът – с темата на играта – е силно вдъхновен. Валсът се чува за кратко в началото и се запомня отново и отново като поредица от вариации, само за да се завърне с пълна сила в края с някои високи колоратурни декорации като допълнително удоволствие.

Краткото трето действие започва с котийон, когато влиза хорът. Терцет с полка и валсов квартет водят до куплетите на Бетси „Küssen mag’ ich gar nicht gern“. Ситуацията е следната: Адолф и Бетси, които са американци, са разкрили на Уолдин, че са женени. Уолдин е изненадан, че не са по-интимни, а Бетси обяснява, че в Америка целувките се смятат за излишна загуба на време!

И след това остава краткият финал и завесата пада.

Прекарах няколко много приятни часа в компанията на тази партитура и призовавам и други любители на Йохан Щраус да последват примера ми. Вярвам, че шансовете друг запис на това забравено произведение да се появи в обозримо бъдеще са малки – така че грабнете възможността.