45 години след световната премиера на мюзикъла в Париж и 40 години след Лондонската продукция на Камерън Макинтош на Уест Енд „Клетниците“ се завърнаха на софийска сцена. Девет вечери, разпродадени трибуни, повече от девет хиляди запленени зрители, насълзени очи и много възторг обобщават накратко картина.

След преговори с продуцентите, това лято Пламен Карталов изпълни по още по-грандиозен начин своята мечта. „Продуцентът Камерън Макинтош даде правата още през 1987 г., сключихме договор и започнахме голямо прослушване. Явиха се над 200 изпълнители от цяла България – оперни, оперетни, поп певци, филмови и театрални актьори. Избрахме двата състава, но не можахме да намерим средства за специалните микрофони. Днес звучи смешно, те са достъпни за всеки… Сякаш тогава изпреварихме времето.“ разказва той и споделя, че на официалния афиш София е бил третият град след Ню Йорк и Лондон, където е трябвало да се играе „Клетниците“.

В края на 2019 г. в Софийската опера се състоя българската премиера на най-изпълнявания мюзикъл по световните сцени. На официалния сайт е написано, че до този момент зрителите са 130 милиона, в 53 държави, в 452 града, на 22 езика. През 2019 г. софийските спектакли получиха възторжените аплодисменти на публиката, която определи творбата като „Разтърсваща!“, „Силно въздействаща!“, „Емоционална!“, „Докосваща сърцата и душите!“, „Повдигаща духа!“, „Даваща надежда!“

За жалост пандемичните забрани прекъснаха триумфалния успех.

„Сега идва моментът да върнем на сцена „Клетниците“ през летния сезон на 2025 г. Ансамбловата мощ и емоционални внушения, както в интимните, така и в монументалните картини, са марката на режисьорската ми работа, която се изисква за сценичното претворяване на този мюзикъл-феномен.“ каза Пламен Карталов.

Направи го по изумителен начин – с размах, с всеобхватна визия и грижа за всеки най-малък детайл. Първата постановка, с която започна тази година фестивалът „Опера на площада“ беше музикалната поема „Рилският пустинник“. Нейните декори бяха майсторски вплетени и адаптирани към съществувалите вече сценични решения на Ханс Кудлих от залата преди пет години. Тук бяха пренесени няколко модула, използвани умело за почти моменталната промяна на мястото на действието. Така на площада бяха издигнати барикади, пренесохме се на най-невероятни места – на каторгата, от която тръгва пътят на Жан Валжан; фабриката, където започва драмата на Фантин; в публичния дом през който преминава героинята; „справедливия“ съд на Жавер; хана на Тенардие с малката Козет; изпълнените с мизерия и нещастия улици на града; идиличната атмосфера на дома на помъдрелия Валжан и порасналата Козет; кафенето за срещи на студентите-революционери, барикадите. Един калейдоскоп от събития и сцени преливащи една в друга, задъхано, ефектно, сякаш читател прелиства страниците на своя любим екшън роман. А „Клетниците“ нима не е точно това – екшън от началото на 19 век, разрез на човешката природа, животът с всички обрати, възходи, падения, в който са вплетени любов, омраза, разбити мечти, несподелена любов, жажда за свобода, готовност за саможертва и изкупление – тук е историята за оцеляването на човешкия дух. Незабравима за зрителите беше прелюдията към битката, когато под барабанен грохот и тромби, в строен ред преминаха войските, конният отряд и топовете на роялистите. Това разбира се предизвика ставане на крака, аплодисменти и паметни видеа. Трибуната беше осветена от стотици телефони, а социалните мрежи залети от много снимки.

Костюмите на Лео Кулаш също пресъздадоха автентичността от времето на романа – градската улична мизерия, абсолютното обезличаване на човека във фабриката, контрастиращи с ярката разюзданост в публичния дом и хана на Тенардие, балните тоалети от сватбата на Мариус и Козет, свободния дух на революционерите.

В биографията на Пламен Карталов творбите, поставяни на открито са много. Много са и местата, които му дължат откривателството като специални дестинации за културен летен туризъм. Сред тези места са и двата Софийски площада – пред Националната галерия и пред катедралния храм, които станаха домакини на фестивала „Опера на площада“. Първият с една легендарна „Аида“ още през 1997 г. по случай 400 годишнината на оперното изкуство последвана от още няколко продукции, а вторият през 2014 с „Борис Годунов“ за 100 годишнината на Борис Христов.

„Във всички времена площадът е бил най-важното място за всеки град. Още в Средновековието църквата изнася именно на площада традиционните си спектакли-мистерии, които са първите представления на синтетичния музикално-сценичен жанр, където публика и изпълнители се сливат в едно. Точно този площад пред катедралата „Св. Александър Невски“, разположен в сърцето на българската столица, има памет от първите бунтовни дни с монументални шествия и протести на българския народ за демократични промени. Площадът беше препълван с искания на народа за справедливост и свобода. С тази рефлексия на емоционално внушение ще се впише в режисурата революцията на барикадата от „Клетниците“.“ – казва Пламен Карталов, който преди година отново изнесе летни спектакли в сърцето на града, но запазвайки и магичната дестинация на езерото Панчарево.

Грандиозността на постановката позволи музиката да бъде изпълнена още по-ефектно и мащабно. Преди двайсет и две години Константин Тринкс дирижира 45 спектакъла на мюзикъла „Клетниците“ в Саарбрюкен. След триумфалния успех само преди месец на двата спектакъла на „Танхойзер“, деветото вагнерово заглавие в репертоара на Софийската опера, представено в рамките на традиционния Вагнеров фестивал, любимият диригент на вагнерианците, носител на престижните германски награди „Ехо Класик“ и „Опус класик“, Константин Тринкс се завърна, за да дирижира тази най-мащабна продукция на мюзикъла „Клетниците“.

„Това е заглавието, което съм дирижирал най-много, заедно с „Вълшебната флейта“, „Дон Жуан“ и „Летящият холандец“. Предизвикателство е, защото оркестърът е много голям. Не е малка банда. Има повече симфонични елементи отколкото повечето мюзикъли. Това е мащабно произведение. Има много солисти, повече отколкото в „Нюрнбергските майстори-певци“, шегува се Маестро Тринкс и казва, че изискванията към певците, оркестъра и хора са много големи. Не пропусна да отбележи и добрата работа на техническите екипи и озвучителните специалисти с ръководител Пламен Йорданов.

„Това е нещо между опера и поп музика. Това произведение е трудно дори за хора, специализирани в изпълнение на мюзикъли. Опитът ми с Вагнер много ми помага. Имаме превъзходен състав. Повечето от тях не познавах, но разбрах, че са известни поп звезди в България.“

И точно както се случваше на Вагнеровите спектакли и сега на финалните поклони публиката приветстваше диригента и оркестъра с възторжен аплауз и тропане на крака.

За щастие изключителният изпълнителски състав от премиерата преди пет години се включи и сега в продукцията. Те не само бяха развили кариерата си, но много от тях вече са култови изпълнители благодарение на популярни телевизионни формати, в които участваха Владимир Михайлов – Жан Валжан и Вениамин Димитров – Мариус, и двамата с огромен принос за триумфа на постановката, и двамата с ярка индивидуалност, с безспорна отдаденост и вникване в дълбочина в интригата помежду им. Допълвам името на забележителния Орлин Павлов, който подели ролята на Жавер с не по-малко впечатляващия Атанас Сребрев. Отново в продукцията се включиха и солистите на Софийската опера – единствен и блестящ Емил Павлов като бунтовния Анжолрас, артистични и забавни като семейство Тенардие бяха двойките Пламен Димов-Гранджан и Весела Янева, както и Камен Асенов и Юлиана Тодорова. Сцената в хана „Шеф на тоз салон“ (Master of the House) беше един от пиковите моменти в постановката, пресъздадена с брилянтна режисьорска инвенция и оригиналност, завладяваща със своя бликащ сарказъм. Включвам още Николай Войнов като Епископа. Споменавам Александър Георгиев, Ангел Антонов, Георги Джанов, Никола Попов, Иван Егоров и всички останали от ансамбъла, с отделни епизодични включвания, които не мога изброя. Много от тях имаха по няколко задачи, които трябваше да редуват почти във филмова последователност. Както каза диригентът съставът е огромен.

С всеобщо одобрение и винаги с аплодисменти завършваха кратките изяви на солистите в ролите на малката Козет и Гаврош – Марта Ватева и Любена Сребрева, Максим Петков и Дамян Иванов, и няколкото „братя“ на Гаврош. Впрочем тук Козет има вълнуваща малка песен „Замък бял“ (Castle on a Cloud), която веднага печелеше сърцата, възхищението и нежни усмивки на цялата публика. Възхитих се на решението в тази сцена да се запази образът от онази прочута рисунка на малкото момиче с метлата в ръка от оригиналното издание на „Клетниците“ през 1862 г.

Специално внимание отделям на трите централни женски образа. Тук каквото и да кажа ще бъде слабо отражение на вдъхновените изпълнения на шестте прекрасни певици, толкова различни, но тъй органично свързани с режисьорската концепция за развитие на героините. За важността им в драмата говори фактът, че Виктор Юго нарича две от частите на романа с техните имена. Фантин представиха Весела Делчева и Паолина Малешкова. Освен драматичния образ на готовата на всякакви саможертви майка, за да осигури приличен живот на своята Козет, авторите на мюзикъла са създали за нея една от най-ярките песни „Сънувах сън“ (I Dreamed a Dream), която беше изпълнявана много емоционално и от двете певици. С притаен дъх публиката следваше премеждията, които животът поднася на нещастната девойка и мисля, че нито един не остана равнодушен пред трагичната развръзка на историята на Фантин, която издъхвайки поверява своята Козет на Жан Валжан.

Дебюти като Козет направиха Александра-Йоана Александрова и Преслава Тодорова. Александра е звезда в Австрия, а след тези спектакли мисля, че намери своя аудитория и у нас. На Преслава й предстои да бъде студентка, а това за нея е не само първи спектакли със Софийската опера, но и дебют в мюзикъл. Великолепен при това. Не се съмнявайте, че в творбата има много красива и виртуозна ария на Козет, която позволи на певиците да представят освен актьорските, но и вокалните си възможности в „Цял живот“ (In My Life). Перфектни.

И ето, че стигам до Епонин, роля представена от Деница Караславова и Калина Асенова. Не зная защо, но моите симпатии някак клоняха към този образ. Да бъдеш Тенардие, но да запазиш чистотата и човечността се изисква много сила. Мисля си, че не само Юго не е бил равнодушен към своята героиня, но и авторите на музиката също, създавайки за нея забележителната песен „Сама“ (On My Own). Деница е от участниците в предишната постановка, но вече много по-уверена и със самочувствие, което й позволи да бъде освободена и много органична в актьорското пресъздаване, но и Калина Асенова спечели много почитатели и аплодисменти.

Не съм изчерпала още представянето на състава. Продължавам с хора на Софийската опера с диригент Виолета Димитрова, на който освен нелеките вокални изяви бяха поверени и ярки актьорски задачи. Всичко както казвах се случваше все едно прелистваш страниците на книга и в рамките на няколко минути те бяха каторжници, просяци, леки жени, гости в хана на Тенардие, революционери или просто хора от града.

Отбелязвам и отдадената предварителна музикална подготовка на целия състав осъществена от Светослав Лазаров и Игор Богданов, както и асистент-режисьорската работа на Стефка Георгиева. Важно за всяка постановка е осветлението, подписано от Андрей Хайдиняк и осигурено от Емил Динков.

Не мога да се въздържа и ще подчертая още няколко ярки музикални сцени, които ме завладяха и които понякога продължавам да си тананикам. На първо място, това е терцетът на Мариус, Козет и Епонин „Сърце от любов“ (A Heart Full of Love) изграден по типично оперен модел.

Следва музикалната тема „Сладки мацки“ (Lovely Ladies), която с абсолютно безпардонния си текст, забележително сценично пресъздаване и  невероятно атрактивна музика, в изпълнение на ансамбъла беше тотален хит.

Какво да кажа за химните на студентите-революционери „Червено и черно“ (Red and Black) и „Чуйте братя песента, гневната песен на света“ (Do You Hear The People Sing?), чиято тема се повтаря многократно и с която триумфално завършва мюзикълът, с грандиозно развети червени знамена, символ на революцията от 1832 г.!

В тази разпалена стилистика е и финалът на І действие „Само ден“ (One Day More), в който народът развява знамената готов да помете врага, Жавер изповядва готовността си да срази въстаналите хора, Епонин, Мариус, Козет и Валжан разкриват душевните си драми.

В моменти като този винаги се сещам, че самият Виктор Юго категорично отхвърлял идеята творбите му да служат за основа на музикално-сценични произведения. Той отказал Верди да използва пиесата му „Кралят се забавлява“ за основа на „Риголето“. Заради него операта на Верди е поставена късно в Париж, но когато все пак писателят гледа спектакъла е възхитен и казва, че би искал и неговите герои да могат да говорят по четирима едновременно, като в същото време се разбира какво казва всеки един от тях и звучи превъзходно. Със сигурност Юго би се възхитил на майсторската работа на Шьонберг и Бублил и на постановъчната и интерпретаторска инвенция на Пламен Карталов, Константин Тринкс и целия състав на Софийската опера.

След това малко отклонение се връщам към същността и специално акцентирам друг силен момент – молитвата на Жан Валжан „Боже мой, чуй ме ти“ (Bring Him Home).

В оркестровата партитура има и няколко великолепни интермеци, забележителни теми, с които се представят герои и ситуации по време на действието. За подобна мащабна творба наистина е необходима и мащабна оркестрация, която майсторски е направил Джон Камерън, а Кристофър Янке, Стивън Меткалф и Стивън Брукър са обогатили.

В заключение ще споделя, че мюзикълът е носител на 180 международни награди. В следващите месеци ще има постановки в Япония, Шанхай, Манила, Сингапур. През есента на различни места по света се готвят да отпразнуват 40 годишнината от лондонската продукция, която е била на 8 октомври 1985 г. Камерън Макинтош обяви, че мюзикълът ще се играе само в театър „Сондхайм“ в Лондон за само осем седмици, с изключителен звезден състав.

Все пак, когато в програма на Софийската опера през следващия сезон видите „Клетниците“ не се колебайте. Мюзикълът-феномен заслужава вниманието на всички. Ако отново се представя на площада, още по-добре.

(За жалост нямах възможност да присъствам на спектакъла на който партията на Жан Валжан изпълни Росен Ненчев.)

Софийската постановка е създадена по пълен договор за оригинална продукция с Music Theatre International (Europe) Ltd и CAMERON MACKINTOSH LTD.

Снимки: Софийска опера

#Les Misérables

#Musical