Дмитрий Юровски като част от голямата музикантска фамилия

На 2 февруари 2023 на пулта на Софийската филхармония застана руския диригент Дмитрий Юровски и представи творби от Рихард Вагнер – увертюрата към операта „Танхойзер“ и финалът на операта „Зализът на боговете“, както и „Така каза Заратустра“ от Рихард Щраус.

Срещам го преди концерта му със Софийската филхармония. Питам го какво е да бъдеш Юровски – част от една толкова голяма и известна фамилия. Засмива се и обяснява, че сравнението е много подходящо. Видял е плаката на Джон Малкович. (В същото време в Народния театър очакваха спектакъл с участието на Джон Малкович и Ингеборга Дапкунайте)

„Да, ние сме цяла фамилия, бих казал дори клан. За жалост много от хората, от които е тръгнал този клан аз не познавам, като някои мои прадядовци. Но да, какво значи да си Юровски! Преди всичко отговорност. Особено, когато започнеш да правиш музика в такова семейство. Когато си малък не осъзнаваш още всичко, но малко след това вече разбираш, защото попадаш в тази среда. Това са познатите, приятелите, после колегите. Например на семейните празници – мои и на близките ми идваха всеки път поне петдесет души и то все известни музиканти. Най-трудният момент за мен беше в края на вечерта, когато трябваше да свиря. Беше страшно, бях много нервен, защото осъзнавах, че те са професионалисти. Разбира се всички бяха много мили с мен. Но сякаш през всички тези семейни вечери преодолях онова нещо, което се нарича сценична треска. Затова след това, когато излизах на сцената, когато започнах да дирижирам не знаех какво е вълнение. За мен вълнението приключи, когато бях дете, тъй като бях преминал най-трудната част. Сега чувствам и голяма благодарност и осъзнаване, че не е лесно да израснеш в такова семейство. От най-ранна възраст имах възможност да се докосна от най-ранна възраст до музика на много високо ниво, до диригентската професия още преди да реша да бъда диригент. Имах примера на баща ми, на по-големия ми брат. И разбира се когато станах диригент трябваше да достигна тяхното високо ниво.“

Говорите за семейството си. Но кои са хората, на които дължите професионалното си израстване?

На първо място, дължа много на баща ми, защото ако не беше той, не знам как щеше да се случи всичко. Имах съмнения дали да започна да дирижирам, или не, защото когато имаш толкова много диригенти започваш да се питаш дали да продължиш. Но той беше абсолютно сигурен в способностите ми и като цяло направи много, за да се развият тези мои способности. След това, разбира се, бих искал да благодаря на моя преподавател в Консерваторията. Това беше немският диригент Вилфрид Мюлер. Той беше в Берлинската консерватория. Познаваше баща ми от много години. Познаваше и брат ми, въпреки че не беше негов учител. Но това е една и съща школа – немската, толкова консервативна, много традиционна, и аз наистина съм му много благодарна, защото той ми даде разбиране за диригентската техника, което също е много важно. Бях още в оркестъра – в младежкия оркестър на Берлинското радио и имах истински късмет да свиря с диригенти като Клаудио Абадо Лорин Маазел, Курт Мазур. Това наистина не са просто известни имена, това бяха наистина фантастични музиканти. Жалко е, особено за тези, които вече ги няма, но аз още тогава видях отвътре, седейки на пулта в един оркестър, каква разлика може да има между диригентите в едно и също произведение? Да, каква е разликата в енергията? Защото едно е, когато я виждаш от публиката, а друго е, когато седиш в оркестъра и я усещаш върху себе си. Това е чрез свиренето на инструмент, така че за мен, разбира беше възможност да се докосна до велики музиканти, диригенти. Дори когато не дирижирах, това играеше много важна роля и до ден днешен използвам този опит.

Кога беше първият ваш концерт и с каква програма?

Това се случи на 1 март 2005 . Дирижирах операта „Любовта към трите портокала“ от Прокофиев в Италия. Беше постановка на академията за млади певци в Милано. Оркестърът беше сборен и бяха планирани много спектакли. Имахме три месеца за подготовка, а след това изнесохме осемдесет и два спектакъла. Представяте ли си какъв опит натрупах.

И първият ми концерт беше в Италия в Болоня пак през 2005 г. Датата не помня. Беше през лятото и дирижирах втора и седма симфонии на Бетовен.

Днес ръководите театъра за опера и балет в Новосибирск.

Когато пристигнах през 2015 г. театърът имаше много малко спектакли, а тези, които се играеха бяха с остарели декори и костюми. Трябваше да започнем всичко отначало. Скоро правихме равносметка и се оказа, че за седем години сме поставили 45 опери и 24 балета. Представяте ли си, това са почти 70 спектакъла – един изцяло нов репертоар. Разбира се имаме и много певци – 44 са. Когато е необходимо каним и гастролиращи. При нас има и друг проблем. Ако някой се разболее няма кой да го замести. Да, в Русия има много добри певци и в Москва и в Санкт Петербург, но ако ни трябва спешно, за да се спаси спектакъла, той дори не може да долети до Новосибирск навреме. Затова в трупата приехме практиката да имаме няколко състава и всяка роля да се знае от поне трима души. Така вече сме подготвени.

Какъв е репертоарът на театъра?

Обичайно в Русия се играе предимно руски и италиански репертоар. Но ето сега вече имаме френски и немски творби, както и барокови опери. Каним и певци от чужбина. Театърът ни има две сцени – голяма и малка и имаме 370 спектакъла в годината. Често имаме по два спектакъла на ден. Имаме и достатъчно диригенти, режисьори.

А вие какво предпочитате да дирижирате?

Мисля, че опера. А като композитори обичайно отговарям, че това е този, чийто произведения работя в момента, но все пак ще отговоря честно –  Вагнер и Щраус. Дори когато не ги дирижирам са ми любими. (смее се) Те са ми близки като състояние, философия, по дух. Ще добавя след това и Шостакович, Прокофиев, Чайковски и разбира се Верди.

Значи затова програмата ви за срещата с българската публика е с вашите любими композитори.

Когато разговаряхме имах и други предложения, но се спряхме на двамата, които прекрасно съществуват в този свят, защото ги обединява любовта към театъра, към операта. Разбира се Щраус е и симфоничен композитор, повече отколкото Вагнер. Ще ви призная честно. Ако трябва да дирижирам симфония на Бетовен, Брамс, Шуберт или Чайковски се старая да подхождам като към театрално произведение, за което трябва сюжет. Не мога просто така да изпълнявам музика.

Казахте, че сте направили изцяло нов оперен репертоар. Какви постановки харесва вашата публика? Знаете, сега много се говори за режисьорския театър.

Хубавата постановка е тази, която първо има отношение към сюжета на операта. Естетическата трактовка може да бъда много различна. Декорът и костюмите могат да са традиционни, исторически, но и съвременни. Но най-важното е да има смисъл и този смисъл да се разбира не само от режисьора. Важен момент е смисълът да достигне до всички. Ако той остане само в главата на режисьора, постановката не е добра.

Вие като ръководител и като диригент как избирате режисьорите?

Трябва да има екип при създаването на спектакъла още от самото начало. Ако диригентът няма отношение към репетициите и когато пристигне, за да започне своята работа и каже „Господи какъв кошмар. Трябва да променим всичко.“ Това е невъзможно. Дори да се изпълни брилянтно музиката, тя няма да спаси постановката. Тя ще бъде лоша. Имал съм самият аз подобни случаи. Бях осем години в операта в Антверпен и там имаше предимно съвременни постановки. Но все пак, когато започвам да подготвям един спектакъл искам да съм запознат с всичко. Разбира се не казвам, че не трябва да има съвременен театър. Нека публиката има възможност да избира.

А имате ли предпочитани режисьори?

Работил съм с толкова много прекрасни режисьори и много от тях създадоха съвременни постановки. В Антверпен работих с един испански режисьор, когото смятаха за скандален. Наистина с него не бих направил всяка опера, но пък „Лейди Макбет от Мценска околия“ от Шостакович и „Махагони“ от Вайл станаха изключително добри.
В Новосибирск често работим с Вячеслав Стародубцев. Той е по-традиционен, тъй като в Русия се приемат по-добре по-обикновените постановки. В творческия си път до сега съм се срещал с около петдесет режисьора. И от всички тези срещи зная, че всичко се получава, ако диригентът има усещане за театър, а режисьорът има усещане за музиката.

Ще си позволя да попитам усещате ли промяна в отношението към Вас в Европа? Все пак вие продължавате да работите в Русия.

Да, времето не е добро. Но аз съм израснал в Германия и за много от хората продължавам да бъда немски диригент. Приемат ме съвсем нормално. Имам с колегите си прекрасни отношения. Това се отнася и за украинци, германци, италианци, руснаци. Изкуството наистина не може да се отдели от политиката. Но в настоящата ситуация, която е много сложна вярвам, че културата трябва да има дипломатическа роля. Ние артистите излизаме заедно на сцените  и всички виждат, че хората от различни народи могат спокойно да съществуват заедно. Разбира се ние не сме политици и със сигурност нямаме достатъчно информация за ситуацията. Сложно е, но аз винаги си припомням една китайска мъдрост, че има моята истина, твоята истина и Истината. За нещастие днес никой не може да кажа коя е Истината. Затова при тази ситуация и конфликтите ние артистите не трябва да позволяваме политиците да ни употребяват, а да намираме общите идеи и да продължаваме да работим с емоциите си, с душите си и със сърцата си. Разбира се има колеги, които ме питат защо не напусна. Но как да напусна! На този театър съм отдал седем години от живота си, отдал съм толкова труд, толкова хора ми вярват и разчитат на мен. Те не са виновни за това, което се случва. Чувствам се отговорен.

Дмитрий Юровски не идва за първи път у нас. На 24.03.2013 „Руска филхармония“ гостува у нас първо на фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе, а на 25 март откри официално Европейския музикален фестивал в София. Солист в концерта беше младият пианист Александър Синчук – победител в конкурса „Рахманинов“ през 2009 година. Изпълнени бяха Концерт за пиано и оркестър №2 от Рахманинов и Симфонична сюита „Шехеразада“ от Римски-Корсаков.

Дмитрий Юровски е наследник на славен музикален род. Роден е на 6 ноември 1979 в Москва в семейство на потомствени музиканти. Дядо му – Владимир Юровски – е композитор, баща му Михаил Юровски е диригент, по-големият му брат – Владимир Юровски е главен диригент и артистичен директор на Лондонската филхармония, а сестра му – Мария Дрибински (Юровска) е пианистка и педагог.

Учи виолончело в музикално училище при Московската консерватория „П. И. Чайковски“. Заедно със семейството си през 1989 г. се установява в Берлин. Продължава обучението си в Берлин и Рощок. Учи в диригентския факултет на Музикалната академия „Ханс Айслер“ в Берлин.

През 2010 г. дебютира в Болшой театър с „Евгений Онегин“ в постановка на Дмитрий Черняков, копродукция на Ковънт Гардън, Лондон, Кралския театър в Мадрид и фестивала в Люцерн. От 2011 г. е главен диригент на фламандската опера в Антверпен и Гент. Същата година е поканен и за главен диригент на симфоничния оркестър на Москва „Руска филхармония“.

От 2015 е музикален ръководител и главен диригент на Новосибирския театър за опера и балет, а от 2021 негов художествен ръководител.

По негово време в Новосибирск са поставени „Борис Годунов“, „Турандот“, „Дама Пика“, „Аида“, „Любовен еликсир“, Бал с маски“, „Севилският бръснар“, „Фалстаф“, „Йоранта“, „Дидона и Еней“, „Снежанка“, „Кащей безсмъртния“, „Вълшебната флейта“, „Тоска“, „Укпотяване на опърничавата“, „Царска годеница“, „Алеко“,  както и балетите „Лебедово езеро“, „Ромео и Жулиета“ и много други.

На камерната сцена създава поредица от тематични концерти –

„Симфонични поеми“, „Грандиозни оперни ансамбли“, „Валс. Танго. Фокстрот“, „Хуморът в музиката“, „Смърт и Хармония“, „Бисери на барока“, „Светът на белкантото“ и др.

От септември 2023 г. е музикален ръководител и главен диригент на Красноярския театър за опера и балет „Дмитрий Хворостовски“.