Патриция Копачинская, която свири от сърцето за сърцата

„Придвижвам се от един концерт към друг, но всички композитори са с мен на сцената. Като ангели са. Свиря Шьонберг, а там са Бах и Моцарт, и Бетовен. Всички са с нас.“

Една суперзвезда беше в София. Като коледен подарък е срещата ни с нея на 21.12.2017 г. Наричат я „музикален екстремист”, „дивото дете на класическата музика”, „босоногия ангел”, а тя е просто музикант. Не свири на Страдивариус, не е огромна цената на цигулката й, но е много добра. Изработена е от Джовани Франческо Пресенда през 1834 г. Лука Франческони й посвещава концерт, Франсиско Кол, Мартон Илеш, Майкъл Хърш. „Надявам се Салваторе Шарино да напише нещо за мен, тъй като много харесвам музиката му. Има и още много други творби, но не ги помня. Свиря, сякаш чета вестник“ – казва тя и се смее.

С Найден Тодоров са учили заедно във Виена – той дирижиране, тя композиция. В България е за втори път. Преди 20 години я кани пак Найден Тодоров, но тогава концертът е бил в Пловдив.

„Тогава бяхме млади и весели, е, сега не сме тъжни, но сме сериозни. Вече имам съпруг, семейство. Живеем в Швейцария. Дъщеря ми е колкото детето на Найден.“

Тогава свири Бах, а защо сега избира Шьонберг?

„Свирих концерта на Шьонберг преди много години. След това изцяло го забравих. Сега сякаш започвам отначало. Много съм благодарна и щастлива, че Найден направи това възможно. Срещата с Шьонберг е много интересна. Много обичам втората виенска школа. Когато с найден учихме във Виена – той за диригент, а аз за композитор, започнахме с контрапункта на Палестрина, Орландо ди Ласо. Пишехме фуги, а след това преминахме към додекафоничната музика. Аз като цигуларка свирех саксофонния квартет на Веберн, концерта на Берг и фантазията на Шьонберг и неговия квартет със сопран. Нямах толкова много възможности да свиря тази музика, а гледах партитурите. Затова сега, да свиря най-сложния, най-трудния концерт в нашия репертоар – този на Шьонберг за мен е интересно не само като цигулар, но и като композитор и партньор, защото мисля, че в тази партитура е много важно как свирим заедно с оркестъра. Това е като камерна музика. И цялата надежда е фокусирана в диригента, той да ни помогне да изпълним тази музика свободно, но заедно. Отдавна исках да се захвана с тази музика, точно защото обичам додекафоничната музика. Освен това научих „Лунният Пиеро“ с глас, в Америка го пях и мислех, че ще намеря паралели с цигулковия концерт, но до сега не ги намирам. Не мога да разбера как един и същи човек може да напише толкова различна музика и затова ми е много интересно. Освен това след година ще свиря този концерт с Берлинската филхармония с Кирил Петренко, който също е наш приятел. Та ето аз с приятели свиря сложни произведения. Мисля, че не трябва да се страхуваме да свирим толкова сложни произведения, които никой не иска да свири. Шьонберг е скъсал всичко свързано с миналото и смело намери своя нов език. Странно е, че до днес ние все още не го разбираме. С изпълнението на този концерт ми се иска да кажа, че не трябва да изпълняваме на сцена само леки творби, а трябва да се заемем с тези, които не разбираме. Той е основоположник на модернизма. Ние се страхуваме от съвременната музика. Колко много млади композитори все още чакат да бъдат изпълнени. А ние се занимаваме с Брамс и Менделсон. Те са изключителни композитори, важни са, но това е минало. Време е да се заемем с това, което сега е важно. Нека не забравяме този език, защото ако престанем да го разбираме, нямаме бъдеще. За нас като музиканти, целта ни трябва да бъде да свирим тази музика, но не като нещо абстрактно, сложно, непонятно. Нека я свирим като за деца, за да остане в сърцата на публиката. Моята душа е във фолклорната музика, защото майка и татко са фолклорни музиканти. Татко свири на цимбал, но въздухът, който дишам в момента, това е съвременната музика. Това е което наистина ме интересува В него няма традиция. То е свежо, наше. Нищо не трябва да се превежда. Не трябва да си измисляме никакви психологически ситуации – ах това е при Моцарт, ах това е като при Брамс. На съвременния композитор може да позвъниш и да поговориш с него. Няма стил, няма правилно и неправилно, няма категории. Ти като музикант правиш това, което той иска. Затова за мен е по-лесно да свиря съвременна музика. Когато свиря Чайковски и Брамс идват критики, в които пише кое е правилно и кое не. Тя пак хулиганства и свири не като другите. И започват дискусии. А това не ме интересува. Аз свиря музиката. Това е общ проблем Ние всички свирим едно и също по един и същи начин. Школите и традициите са стандарт. Но това е далеч от изкуството, защото е мъртво, това е мавзолей, музей, архив. Когато човек е жив и е на сцената той всеки път усеща по различен начин музиката. Имаме фантазия и не е възможно да повтаряме все едно и също, така както ни е показвал професорът.“

Притеснява ли се от тези критики, че е хулиган, екстремист в музиката?

Мисля, че това ми помогна да се освободя, защото аз не само свиря на цигулка, занимавала съм се с композиция. Това е като в кухнята. Там готвя сама. Имам рецептата. Например концерта на Чайковски. Ние всички го знаем, но аз го подготвям сама. Аз правя моята торта сама. Тя ще бъде по-различна. И защо има смисъл да се дойде на концерт? За да чуеш мнението на този човек. Не това, което слушаме постоянно на записите. Тогава няма нужда от концерти. Може да стоиш у дома, да слушаш записи и да пиеш кафе. Колкото до проблема за съвременната музика мисля, че не публиката е виновна. Дори не и организаторите. Да, разбира се организаторите се страхуват, че няма да има публика, няма да се продадат билетите, няма да има пари. Но ние трябва, няма да кажа възпитаваме публиката, защото това е много арогантно, а трябва да я привикнем към този език и трябва така да я изпълняваме – като музика от сърцето за сърцето. Това е само сложна структура, н има много красиви и важни, говорещи неща. Те така трябва да се изпълняват, че да се хареса на хората. В един концерт не е задължително всичко да ти харесва. Концертът е за това да ти остане нещо. Както казваше майка ми, че ако пророни поне една сълза, значи е добре и не й трябва повече. Но в един момент трябва и да си помисля, колко особено е това и да го започна. Много обичам такива програми, в които има различни епохи. Например, когато свирих концерта на Лигети знаех кои композитори са го вдъхновявали – Джезуалдо, Машо, Клод Вивие. Бил е в болница и е анализирал късните квартети на Хайдн и така трява да се свирят в този концерт. Разбира се Бела Барток и Шандор Вереш, както и учителите на Лигети Дьорд Куртаг и Хайнц Холигер. Така че увертюра, концерт, симфония в един концерт, това е остаряло мислене. Трябва да се планира по-смело. Дори да се включи някаква камерна музика или соло изпълнение или дует. Като в галериите. Може да се изложат картини от различни епохи на определена тема, но трябва да умееш да го направиш. Никак не е просто. Когато ме канят на някой фестивал си позволявам да експериментирам.

Родена е на 22 март 1977 в Кишинев. Баща й свири на цимбал, майка й е цигуларка, която свири в ансамбъл за народна музика. През 1989 г. всички емигрират във Виена. Патриция свири на цигулка от тринайсетгодишни. Учи в консерватория във Виена, а след това в Берн. Нейни учители са Дора Шварцберг, Борис Кушнир и Игор Озим.

http://patriciakopatchinskaja.com/

Снимка: Василка Балевска