Деница Лафчиева и Александър Земцов заедно на сцената и в живота

Срещаме се с двамата, при поредното им завръщане в България. Заедно с тях е и синът им Алексис. Детето разбира и говори няколко език – български от майка си, руски от баща си, немски, защото живее във Виена и английски, защото е роден в Лондон. Разбирам, че предпочита да контактува на английски. Когато е в България бързо превключваЧесто пътува с тях, но става все по-трудно, защото трябва да се иска разрешение от министерството на образованието, за да отсъства от училище. „След това учим заедно, за да наваксаме. Като постоянно мобилно училище сме“ – казва Деница. „Прояви големи способности в математиката, но скоро го приеха и в оперното училище на Виенската опера. Свири на цигулка, на пиано, и на кларинет. Много е музикален, но не можем да дадем предимство на нищо. Много е малък още. Доставя му удоволствие всяко нещо, с което се занимава“.

Самият Александър Земцов говори чудесен български, а Деница се шегува, че го научил, за да си говори с близките й.

Александър Земцов е виолист и диригент, а Деница Лафчиева – кларинетистка.

Кога и как се запознахте и кога разбрахте, че трябва да сте заедно?

Д. Л. Настана смут, защото трябва да представим и двете версии

А. З. Може би моята история е по-истинска, но все пак започни ти.

Д. Л. Имах дебютен рецитал в Уигмор хол, Лондон с известната пианистка Виктория Постникова. След концерта тя си забрави очилата. Носеше няколко чифта очила, за всяко произведение в зависимост от шрифта. Беше си забравила очилата за Берг. Обади се и ме помоли да предам очилата й на Борис Гарлицки, който по това време беше концертмайстор на Лондонска филхармония, но преподаваше в Парижката консерватория. Тя тогава живееше с маестро Генадий Рождественски в Париж. Следва нова ситуация. Влакът закъснява, и Гарлицки ми звъни, за да ми каже, че не може да дойда навреме, а за да вземе очилата ще дойде неговият колега Александър Земцов. Така се срещнахме на гара Ватерлоо. Мислехме че е за първи път, но май че не е било, но за това ще разкаже Саша. Запознахме се, имахме много концерти.

А. З. Сега вече това кафе „Бонапарт“ го няма, а и влакът „Евростар“ спира на друга гара. За мен беше интересно обяснението на Гарлицки. „Сега ще пристигне много хубава българка, а и на кларинет много хубаво свири“. След подобно представяне аз разбира се отидох. Поговорихме и след като знаех, че свири и хубаво започнахме с концертите. Да не говорим, че изглежда невероятно, което аз можах да оценя сам. Бяхме приятели две години. Споделяхме си всичко, за всичко, дори и от личния си живот. Отношенията ни бяха много доверителни и след това естествено стигнахме до сватба. А когато се запознах със семейството и гледахме фотографии видях, че Деница е живяла в Грозни, където живееха моите баба и дядо. Аз всяко лято прекарвах при тях три, четири месеца. Говорих и с леля, и тя си спомни, че помни семейство българи с момиченце. Имаме и снимки от тези места. Имаше детска площадка, на която играеха всички деца от района. Така че със сигурност сме играли заедно. Така че приятно ни е да си мислим, че сме заедно повече от тридесет години. (смеят се).

Прегледах биографиите ви. Имате толкова много постоянни ангажименти, но все на различни места в Европа. Кога успявате да сте заедно?

А. З. Аз имам две професорски позиции в Лозана и Кьолн и освен това концертите ми като диригент. Това значи, че отсъствам поне петнадесет дни всеки месец. Сега се опитваме да свирим повече заедно, защото с моята диригентска професия репертоарът ни се разширява. Освен триата на Моцарт и Шуман имаме и концерти и можем да направим повече репертоар, а това е по-добре. Ето сега бяхме в Москва.

Имахте няколко концерта там.

А. З. Да, фестивалът се казва „Виварте“ и се провежда в Третяковската галерия. Негов артистичен директор е  Борис Андрианов, много добър виолончелист и добър човек, който прави и много медийни проекти за най-различни хора, и за такива, които идват за първи път на концерт, и за най-големите музикални специалисти. Ние сме учили с него в едно училище, но той е по-голям от мен. Беше много вълнуващо, защото и преди това съм ходил в Москва да свиря с чужденци. След като завърших Гнесинското училище никога не свирих там повече с руснаци. Сега свирихме с различни приятели, съученици – невероятните пианисти Катя Сканави и Кирил Герщайн. Сканави дълги години свиреше с Башмет, а Герщайн записа два диска с моята преподавателка виолистката Табеа Цимерман и много свири с нея.

Деница, защо избрахте кларинета? Сякаш имаше убеждение, че е по-мъжки инструмент във времето, когато сте започнали да учите.

Да, особено в България. Наистина бях първа и единствена. Защо кларинет? Сърцето ми винаги е принадлежало освен на кларинета и на пианото. Както всички започнах с пиано, но после се разболях и се оказа, че не мога да продължа. Заради валса на цветята от „Лешникотрошачката“ на Чайковски бях влюбена в кларинета. Изглеждаше и много интересно с тези блестящи клапи, които контрастираха с черния фон. Имах предложения за флейта, арфа. Беше много трудно, защото при всички учители при които отидохме казаха „Абсурд, ти си момиче. Забрави“. Дори един от хората при когото отидохме ми каза: „Ето вижте, в стаята до мен има валдхорна“. Майка веднага почука, посрещна ни един човек, който много се зарадва и дори ми определи час още в понеделник. Аз много харесах валдхорната, този златен охлюв, но изтръпнах, защото майка ми се съгласи, а на сърцето ми беше кларинета. Тогава брата на дядо ми Марко Георгиев, който беше фаготист на Софийска филхармония каза, че Петко Радев се е върнал от Милано и трябва да отидем при него. Няма да забравя този момент. Срещнахме се на артистичния вход на зала „България“ и той се зададе с една прекрасна усмивка. Толкова се впечатлих. Бях седемгодишна. А той каза „Разбира се, има толкова много жени кларинетистки“. Изпрати ме при сина си Радослав Радев, който преподаваше в Двореца на пионерите. Така започнах. Радослав беше толкова мек, приятен. Той ме подготви за изпита в музикалното училище, а след девети клас проф. Радев ме взе при него. После нещата се оправиха, особено, когато отидох във Виена, но все пак е трудно. Аз също имам талантливи студентки, но проблемът продължава. Затова виждаме толкова малко жени кларинетистки в оркестрите, много малко солистки. Член съм на женската организация на кларинетистките и се борим сериозно. Всяка година има много конкурси за кларинетисти и в журито няма жени.

А какъв е вашият инструмент?

Имам кларинети от две различни фирми. Едните са френски изцяло обработени от майстор, както и от производителя на кларинети Мори Бакун. Аз съм и артист на фирмата „Бакун“ – канадска фирма. Тези френски кларинети са тунинговани. В зависимост от репертоара избирам с кой да свиря.

А вашата виола?

А. З. Аз исках да свиря на виолончело, но майка каза, че няма добри преподаватели. Така започнах с цигулка. Нямах никакъв интерес. Разбира се, че една стандартна съветска фабрична цигулка не се отличаваше с кой знае какъв звук, особено във високия регистър. На осем години се преместихме в Москва. Брат ми Михаил Земцов свиреше на виола. Той сега преподава в Утрехт, Холандия – беше водач на виолите в Хага.

Да споменем, че сте фамилия виолисти.

Да, вече станаха повече от осем. Когато отидохме в Москва отидох при преподавателката на брат ми да ме чуе. А тя каза, че от мен ще стане такъв виолист, че всички ще забравят, цигуларите. За първи път някой каза нещо добро за моето свирене. А и майка ми каза, че виолата е награда за добре свирещите цигулари. (смее се) С тази мисъл започнах да свиря на виола, а и винаги съм обичал ниските инструменти. За кратко свирих на фагот. Дори и композирах, но всичките ми клавирни пиеси бяха на басовия ключ – и двете ръце. Така го чувах. Писах и за ударни, но пак за ниски. Така с виолата се заинтересовах. Елена Азол беше преподавателката ми в Гнесинското училище. Много добра. Свиреше в Руския струнен квартет – беше само от жени, а беше и асистент в класа по камерна музика на легендарния виолончелист Валентин Берлински от квартет „Бородин“. Цялата представа за звука и за начина как трябва да се развива един виолист дължа на нея. Започнах да усещам, че мога да намеря себе си с виолата, инструментът, който много прилича на човешкия глас. Много ми даде и Михаил Кугел, с когото работих след това. А когато започнах да свиря в оркестър разбрах, че мястото на виолите в средата на състава е много добро за баланса и чуваш всичко. Освен това не трябва да свириш толкова много ноти. (смее се)

А към дирижирането кога се обърнахте?

Започнах да свиря в Лондонската филхармония като водач на виолите. Бях на двадесет и три години. Тогава беше разрешено да пушиш в кафето на оркестъра. Компанията беше голяма и си коментирахме. Аз бях най-млад. Възхищавам се някой от някой диригент и казвам „О, той е невероятен, гениален“. А те казват „Чакай, ти си много млад. Ние сме тук отдавна. Те така изглеждат много сериозно, но не правят нищо. Ние правим всичко. Ние трябва да свирим чисто и заедно. А той излиза и получава всички пари и цялата слава“.

Така че се запитах – наистина ли може да е толкова лесно? Това беше първата връзка от инструменталиста към диригента. Но аз много се възхищавах на големите диригенти. Имаше и един момент, в който на този знаменит оркестър гостуваха диригенти, за които бяхме сигурни, че всеки от нас може да се справи по-добре. Така започнах да се интересувам. Първо взех частни уроци, след това ходих на майсторски класове, завърших и дирижиране. Започнах по-често да дирижирам. Мисля, че за мен идеалният вариант е 80% дирижиране и 20 % свирене на виола. Много е важно за един диригент да знае какво струва да бъдеш на високо ниво и когато изискваш от хората трябва да усещаш колко време и усилия са им необходими за подготовка. Какво отнема да изсвириш една фраза хубаво, балансирано и чисто.

Свиря на модерна виола на Пиетро Гаджини, която е от частна колекция на много добър мой приятел и цигулар Михаил Зубер от Швейцария. Той се познаваше с този лютиер. Невероятен инструмент. Аз вярвам, че модерните виоли са по-добри от старите. От старите има гениални инструменти, които идват от Бреша. Това е преди Страдивариус, преди Кремона. Много голямо име от този период е Гаспаро да Сало. Той измислил този модел на инструмента, но те са толкова големи, че съвременни пиеси не можеш да изсвириш на тях. Но има един или два с подходящ размер. Няколко години свирих на такъв колекционерски инструмент, но когато непрекъснато се притесняващ, не можеш да спиш, във влака пътуваш и трябва да е винаги пред теб. Слагаш върху него глава и въпреки това не можеш да спиш, защото струва шест милиона. Големи са притесненията. Знам, че и много известни виолисти свирят на съвременни инструменти, като моята учителка Табеа Цимерман. Тя свири през цялото време на инструмент, който получи като награда на осемнадесет години от конкурс от Етиен Ватло – един френски лютиер, а сега го смени с друг, само че забравих името. Но сега майсторите правят инструменти за всеки вкус. Но все пак старите инструменти са за колекционерите.

И двамата водите майсторски класове в лятната музикална aкадемия.

Д. Л. Лятната Академия на изкуствата много години се провеждаше изцяло в Созопол, а от две, три години и в Бургас. От две години аз съм артистичен директор. Работим заедно с основателката и нейната президентка Петя Великова. Отново сме поканили прекрасни музиканти, наши и от чужбина. Това са Юлиан Рахлин, който за първи път ще преподава в България, Сергей Редкин, който наскоро стана втори на конкурса „Кралица Елизабет“ в Белгия и Виктория Василенко. Александър Земцов разбира се. Семейство Кръстев – Анатоли, Атанас и Калина пак ще се съберат. Проф. Георги Спасов на флейта, Боби Йоцов, кларинет и Марио Николов – режисура, Бинка Добрева-народно пеене. Благодарни сме и на нашите спонсори. Интересът е огромен за всички класове.

За съжаление има малко българи. И за съжаление проблемът не е само финансов, защото ние имаме много стипендии. Освен това българските участници плащат по-малко. Ако можехме да намерим повече спонсори щеше да е безплатно. Идват хора от Китай, Африка, Латинска Америка, Русия. Идват въпреки проблемите с пътуването. Освен това го правим без прослушване, свободно. Защо не идват българи? Защото се страхуват да се покажат на такива големи имена. Те не отиват да се научат, те отиват с нагласата да се покажат. Нямат нагласата да се усъвършенстват, да станат по-добри. Те смятат, че трябва да зашеметят професора и той да каже „Ти си велик“. И това е възможно, защото нашите деца са много талантливи. Но какво е важно за един преподавател. Той не иска да чуе един Ойстрах на 15 години. Е ако, това стане ще бъде чудесно. Но един преподавател иска да види за тези няколко дни колко е гъвкав и схватлив студентът, дали може да приеме и разбере новите знания, и дали може да се работи с него в бъдеще. Защото има много талантливи деца, които изобщо не могат да се променят за три дни. Свикнали са да свирят първа част от концерт една година и с нищо на можеш да ги помръднеш. Обръщам се към родителите, учителите и към българските млади музиканти да не се страхуват от майсторските класове. Първо това са контакти, които в бъдеще могат да са полезни. Учи се нещо ново. Чувала съм и коментари от учителите когато съм се обаждала да поканя учениците им. Те казват „А, не, само ще ме излагат“. Това също е много грешно и тъжно, защото детето има необходимост от нещо различно. Сякаш няма глад за информация и собствено обогатяване.

А. З. Мисля, че е много полезно за тези деца, които са в последните класове и трябва да изберат къде да учат, и е добре да се запознаят с различни хора, които могат да им дадат съвет, да им препоръчат. Помня, че и аз като отидох в Германия търсех да избера от немската традиция най-доброто. Така минах през няколко преподаватели, видях различен стил на преподаване. Освен това така се учех и как аз бих могъл да преподавам. Така стигнах до Табеа Цимерман. И другите бяха добри, но тя беше тази, от която аз мога да науча максимално. Разбира се има я и другата крайност, която често се случва на Запад. Младежите правят толкова много майсторски класове, че се объркват. Майсторските класове помагат да избереш посоката, в която да се развиваш.

Д. Л. Случва се професорите да говорят за едно и също нещо, но по различен начин, и ти от тази възможност да контактуваш с такива музиканти намираш правилния път за себе си. През лятото съм ходила и на двадесет майсторски класа. Цяла година работя, събирам пари и след това ходя на майсторски класове. А и създаваш познанства, приятелства.

Освен това за участниците в лятната академия освен уроците има и много хубава възможност за концерт с Бургаска филхармония, както и концерт във Виена в Българския културен институт, който поема приспиването там. Ще има и подарък – мундщуци за кларинет от австрийска фирма. Предвиждаме и конкурс за най-добро изпълнение на творба от нашата композиторка Добринка Табакова. Заради пандемията не сме сложили и краен срок за записване. Може да дойдат и в последния момент, ако има места, тъй като местата са ограничени.

Освен класовете всеки ден по време на академията има и концерти – камерни и един симфоничен

Освен това ще имаме концерти и на Варненско лято (4.07), а ще имаме концерт и на 6 юли организиран от община Бургас. Ще свирим Брамс кларинетния квинтет заедно с Юлиан Рахлин, Сара МакEлрейви – цигулка, Александър Земцов-виола, Петер Шомодари-виолончело и Деница Лафчиева-кларинет.

Александър Земцов гостува за концерт на 10 март 2021 г. със солист Миша Майски. Той дирижира Софийската филхармония. Бяха изпълнени части от операта „Алеко“ на Рахманинов, Ноктюрно за виолончело и оркестър оп.19 №4 от Чайковски, „Кол Нидрей“ за виолончело и оркестър оп.47 от Брух, концерт за виолончело и оркестър №1 в ла минор оп.35 от Сен-Санс, както и много бисове, като за един от тях самият Земцов свири с виолата си. „Той прави тези неща с голямо удоволствие. От всички музиканти, които свирят сега мисля, че за тези малки форми Миша Майски е най-невероятен. Той е като певец, който пее за хората и колкото повече го аплодират, толкова повече се вдъхновява. Това бяха два невероятни дни – Майски и Кисин един след друг. Ако има позитивна страна на пандемията ето това е. Защото всички планове се смениха и хората дойдоха там, където беше възможно да се свири. Всички неща планувани за пет години напред отпаднаха“ – казва Александър Земцов.

Преди няколко години, през 2017 отново двамата Майски и Земцов гостуваха и на симфоничния оркестър на БНР, като тогава представиха „Рококо“ вариациите на Чайквски.

Земцов осъществява премиерата на концерта за виола от Емил Табаков на 9.03.2012 с оркестъра на радиото първо в София, а след това и в Русе на Мартенските музикални дни.

През 2022 г. Деница беше сред организаторите на фестивала „Виена Нова“, който обединява концерти, конкурс и майсторски класове във Виена, в който участват и български музиканти – Красимира Стоянова, Атанас Кръстев, Мирослав Петков, Светлин Русев, Витан Иванов, които свирят в различни зали на Концертхаус и Музикферайн. В конкурса взеха участие над 1500 музиканти. Председател на журито беше Виктор Третяков. Конкурсът е за струнни инструменти и пиано. Публиката също има право да гласува, но и да направи дарение към избрания от него млад изпълнител. Това се случва той като всеки един от участващите има своя банкова сметка. Има и концерти на лауреатите.

На снимката: Александър, Деница и Роман Ким