Ивайло Джуров за сбъднати мечти и очакванията

„Започнах работа през септември 2006 г. за две години в Строзагорската опера на щат. След което през 2008, имайки различни ангажименти, които не ми позволяваха да остана тук като стационарен артист, напуснах операта и след това през 2015 г. бях поканен от сегашният директор Огнян Драганов да се присъединя отново към ансамбъла на Старозагорската опера.“

А как се чувствате, имате поле да се изявявате тук, роли, спектакли, концерти?

Тук се чувствам прекрасно, особено от отношението на директора и на главния диригент Ивайло Кринчев и мисля, че Строзагорската опера от 2015 г. насам е в един много интересен подем, не само на развитие и на интересен репертоар за публиката, както и за артистите.

Но сте бил и в Русе.

За кратко съм работил и там. Три месеца бях на временен договор. През 2008 г. за „Дон Карлос“ бях поканен за премиерата за ролята на Филип ІІ, но аз съм роден в Русе, аз съм от Русе и винаги съм бил много свързан, съпричастен с операта. Не пея много често в Русе, но за сметка на това пея важни неща, важни роли за мен. През 2006 г. дебютирах в ролята на Тимур в нова постановка на „Турандот“ в Русенско опера, тогава на Нина Найденова и Найден Тодоров като диригент. И от тогава пея важни неща за мен, големи и хубави роли като Филип ІІ, Реквим от Верди съм изпълнявал също там. Сега отново съм поканен за Мартенски музикални дни за нова постановка на Дон Карлос за което естествено съм щастлив.. След единайсет години ще се реализира нова постановка и отново съм поканен.

Завършили сте в чужбина, висшето си образование, но се върнахте в България. Рядко се случва това нещо. Един певец се връща, разбира се, но предпочитат да се установи в чужбина.

При мен обстоятелствата бяха следните. Аз бях много млад когато заминах за чужбина. Бях на 17 години. Учих камерно пеене и приключих на 20 години. Учителката ми от Холандия, Рина Корнелисен беше много добра камерна и кантатно-ораториална певица. Тя ме посъветва, ако искам да се занимавам с опера, да потърся друг преподавател. Беше достатъчно честна, за да ме насочи към хора, които живеят с операта. Тя живееше с другата музика, камерната и симфоничната. И аз обикалях. Бях малко във Виена, малко в Америка за известно време и се върнах в България, защото не открих своя преподавател. Бях много млад и не бях достатъчно подготвен за да се хвърля в някакви авантюри, защото ми предлагаха авантюри. Предлагаха ми и в Америка, и в Австрия, и в Германия. Аз започнах много бавно да развивам гласа си. На двайсет и няколко години изпях за първи път ария на Моцарт – Лепорело. Напредвах много бавно с Моцарт, с Бах, с Хендел, с Хайдн. На двайсет и девет направих Филип ІІ, което беше първата ми роля на Верди. И всъщност, тогава започнах да изпълнявам и малко по-драматичен репертоар. Винаги много внимателно съм подхождал към партиите на Верди. След като излязох във Филип ІІ, аз даже не мога да кажа до днешен, че съм схванал партията и съм направил нещо от себе си в тази партия. Продължавам да работя и мисля, че в бъдеще имам някакви идеи за партията. Изпял съм я може би петдесет пъти, но както аз се шегувам, това са може би генерални репетиции за нещо по-истинско. А и според мен тази партия изисква и възраст. Сега усещам как гласът ми започва да узрява. След 40 и няколко години започна да придобива малко по-драматичен блясък. От блясъка, не толкова от тембъра, колкото моето лично усещане за гласа започва да става малко по-тежко.

Казахте камерна музика и ораториални творби сте учили с вашата преподавателка. А кого намерихте, за да ви въведе в операта, имаше ли такива преподаватели?

Да, щастието да се запозная с нашата велика певица, мецосопрана, Александрина Милчева, с която имах около две години прекрасна работа. Тя ми даде основа на мислене, което е много важно, когато човек изпълнява, когато интерпретира. След това продължих сам, но тя всъщност ме учеше, че човек трябва да търси сам собственото си усещане за гласа, за интерпретация, за тембър, за абсолютно всичко, което изисква изграждането на един образ от певец. Отделих може би години, за да мога да усетя до някаква степен гласа си, как да водя гласа си, но също и как да го пазя. Човек има голяма интуиция, когато става въпрос за глас в себе си. Само би трябвало той да се намери, да се усети, да вникне в себе си.

Младите певци рядко се вслушват в интуицията, не устояват много на примамливите предложения, които получават. Вие явно не сте от тях.

Ами, аз получих такива предложения на около 27 години. Имах доста сериозно предложение за роли като Захария от „Набуко“, като Рамфис от „Аида“. Аз изпях Рамфис на 30 години. Малко по малко тази роля стана  като част от мен. Имам много спектакли на Аида, специално с Рамфис, но и с Царя също. Захария го изпях на 36 за първи път, в много екстремни условия, без почти някакви репетиции, на фестивал на открито. Разбрах къде се намирам, къде са ми грешките, къде са ми слабите места, къде са силните. И това е една роля, която никога човек не може да бъде сигурен въобще операта „Набуко“ за всички партии е много, много, много трудна.

Предложението беше не толкова примамливо, колкото аз исках да се направя експеримент с себе си, да видя и да усетя какво се случва. И в началото бях малко летящ в тая партия. Малко от някъде идваше нещо, но както си идваше, така си отиваше. Беше странно. После се наложи, дали за радост се наложи да я пея доста често. И вече като минаха десет години започвам да се усещам добре.

А има ли някоя партия, която очакваш да дойде при теб?

Да. Една партия, която много ми допада като характер е Мефистофел във „Фауст“ от Гуно. Това лято имах щастието малко да се докосна във с фрагменти само, в Правец я правихме на Моцартовите празници, фрагменти от Фауст. И така аз се докоснах донякъде, до спецификата на тази партия. Много различна, много бравурна и в същия момент дълбока актьорски. Може би това е едно от желанията ми, да правя, да изграждам този образ.

А Атила? Това е забележителна басова роля.

Пял съм арията. Хареса ми, но не съм се замислял за цялата роля. Не познавам операта. Естествено, бих приел някакво предизвикателство разбира се. Не знам това, дали е за добро или не толкова, но се осланям най-вече на хората, които правят постановките, диригенти, режисьори. Те да преценят, отстрани за какво съм подходящ, за какво не съм подходящ. Човек не може да се осланя само на себе си. Това води до едно излишно самочувствие. Винаги, когато са ми предлагали нещо по-голямо те са били хората, които са направили стъпката към мен, а не аз. Никога не съм изисквал от някого партия. Никога не ми се е случило просто.

След тази среща през 2019 г. Ивайло Джуров по брилянтен начин представи и двете партии, за които говорихме. През 2021 г. той изпълни партията на хунския вожд в продукция на „Атила“ на сцената на старозагорската опера. След това през 2025 г. участва и постановката на Старозагорската опера на „Фауст“.

Ивайло, на фестивала спешно се наложи да заместите заболял колега като Дон Базилио. Росини, къде е във вашата кариера?

С Росини се сблъсках за първи на 44 години, което звучи доста странно, но аз обичам да се шегувам, че певецът е на толкова година, колкото се чувства с гласа си. Беше „Севилският бръснар“ и ми се наложи да изпея доста спектакли – около 30. За моя радост имах един изключителен Бартоло, италианец. Беше в Испания на турне. Той е доста по-голям от мен и невероятно много ми помогна за речитативите, за драматургията, защото там си има специфично комедийно поведение. Когато ходим на турне, имаме достатъчно репетиции, но гледаме с колегите да си помагаме. Който е по-опитен помага на другите. Беше прекрасно, че има такъв Бартоло, защото за мен Бартоло може би е стожерът на тази опера. Тогава изпях дон Базилио, въпреки че арията съм я пял още много млад. Дори си позагубих гласа от тази ария. Сега подходих по много различен начин към Дон Базилио и всъщност се оказа, че човек може да изпита огромно удоволствие от толкова трудна ария, защото това е много трудна музика и много трудна като вокална техника. Но аз определено изпитах удоволствие от всички тези спектакли с Дон Базилио. Голямо, огромно удоволствие.

Имал ли сте изяви в руските опери, има прекрасни басови партии?

Изпълнявал съм веднъж само Гремин от „Евгений Онегин“. Арията на Алеко съм пял на концерти. От известно време се занимавам с Борис Годунов. Отделих някакви десетина месеца, само за да навляза долу горе в образа. Имаше едно предложение от Русия, което за съжаление не може да се осъществи поради технически и финансови причини, но имам желание,  бих подходил към това, ако ми се предложи.

Започнал сте с камерна музика, с Моцарт и може би той ви е по-близък.

Малко е самохвално да каже човек, че Моцарт му е близък, но аз наистина обожавам Моцарт и за съжаление не съм пял толкова много спектакли в опери на Моцарт, може би защото тук при нас не се прави много често. Участвал съм в спектакли в чужбина. Доста съм изпълнял Реквием, Коронационната меса, Голямата меса също. Много обичам ролята на Фигаро. Наложи ми се преди три години тук да изпълня и Графа, както и Бартоло. В спектакли на „Дон Жуан“ съм пял Лепорело и Командора. Но може би ролята, която най-много искам за себе си като усещане е Дон Жуан. Усещам си гласа, като подходящ за това. Ако нещо бих искал лично за себе си, това е Дон Жуан.

Камерната музика съвсем ли си изоставил? Или тук няма поле?

За съжаление, съм я поизоставил. Имам едно желание от много отдавна, още от студент, от двайсетгодишен за цикъла  „Зимен път“ от Шуберт. Много съм го учил, много съм го работил, пял съм го с различни пианисти, но не съм го изпълнявал никога като програма. Това е едно от нещата, които много обичам – Шуберт. Предпочитам повече романтиката и класиката, може би най-вече романтиката, може би Шуман, Брамс, немската романтика специално.

И тази своя идея Ивайло Джуров осъществи първо в Стара Загора, след това в София и във Варна съответно на 1.12.2021 г., на 17.04.2022 г. и на 31.01.2023 г. заедно с пианистката Деница Петрова.

Ивайло Джуров е роден в Русе през 1973 г. Завършва камерно пеене в Кралската консерватория в Хага (Нидерландия) през 1994 г. при доц. Рина Корнелисенс. От 1995-1997 специализира оперно пеене при Александрина Милчева. Професионалния си дебют прави през 1996 г. на Великденския фестивал в Пловдив с Великденска оратория от Бах. От 1997-2000 работи с оркестъра на БНР, като през 1998 г. открива с този състав Международния фестивал „Софийски музикални седмици”, а с хора на БНР осъществява записи и концерти на църковно-славянски песнопения. През 2000г. Ивайло Джуров дебютира на оперна сцена с Камерен Бароков Ансанмбъл Гент с диригент Йакоб Свендаал в ролите на Фигаро от „Сватбата на Фигаро”, Дон Жуан и Лепорело от „Дон Жуан” на Моцарт в Белгия и Нидерландия. През март 2002 изпълнява „Магнификат” от Бах заедно с Orchestra of the Age of Enlightenment и диригента Рене Якобс в Лайпциг. През 2008 г. участва в изпълнението на Девета Симфония от Бетовен с Клаудио Абадо и Chamber Orchestra of Europe в Люцерн .Повратен етап в развитието на Ивайло Джуров е ролята на Филип ІІ в „Дон Карлос” от Верди. През 2003 г. гастролира с тази роля, както у нас, така и в Австрия, Германия, Гърция, Белгия, Нидерландия, Франция, Испания, САЩ и др. Оперният му репертоар включва партии като Банко, Захария, Рамфис, Филип ІІ в оперите на Верди, Ескамилио в „Кармен” от Бизе, Дон Жуан и Фигаро от оперите на Моцарт и др. Широко застъпва и творби в кантатно-ораториалния жанр като „Реквием” (Моцарт), „Магнификат”, „Великденска опертория“ и „Коледна оратория” (Бах), „Стабат матер” (Росини), „Нелсън-меса” и „Сътворението” (Хайдн), „Месия” (Хендел), „Немски Реквием” (Брамс), Девета симфония  (Бетовен), 14-та симфония (Шостакович), „Камбаните“ (Рахманинов), „Илия“ (Менделсон), „Реквием” (Верди).

Оперен репертоар:

Волфганг Амадеус Моцарт – Фигаро, Графът, Бартоло в „Сватбата на Фигаро“, Дон Жуан и Лепорело в „Дон Жуан“;

Джакомо Маейрбер – Великият инквизитор, Върховен жрец на брамините в „Африканката“;

Джакомо Пучини – Колин в „Бохеми“;

Джоакино Росини – Мустафа в „Италианката в Алжир“;

Джузепе Верди – Захария в „Набуко“, Крал Филип ІІ в „Дон Карлос“, Банко в „Макбет“, Атила, Рамфис и Царят в „Аида“;

Жорж Бизе – Ескамилио в „Кармен“;