Мартин Цонев „Аз съм много любопитен и непрекъснато търся новото и непознатото“
Срещата ни е през 2023 г. На 23 март Мартин Цонев със Софийската филхармония под диригентството на Георги Димитров изпълни „Песни и танци на смъртта“ от Модест Мусоргски, а два дни по-късно със същата програма беше участието им в Мартенските музикални дни, Русе.
„Това изпълнение е много важно за мен, особено с Маестро Георги Димитров. С него съм свързан от най-ранна възраст, тъй като съм от Русе, а баща ми беше пианист в операта. Да съм с него сега, когато имам вече трийсет години на сцената е голяма отговорност.“
Извън обичайния оперен образ ви виждам този път. Това е част от творческото ви развитие.
Определено. За жалост малко неглижирана. Заради оперните ми ангажименти кантати, оратории и камерни творби се случва много рядко да изпълнявам. В началото на кариерата ми това беше голяма част от развитието на кариерата ми. В Амстердам в Международния оперен център за млади певци около 2000-та година това беше част от обучението ми. Изпълнявал съм точно този цикъл в Концертгебау с „Нидерландския духов оркестър“, като обработка само за духови инструменти и глас.
Имам спомен, че в началото имахте повече рецитали.
Да, случваше се по-често. Ето на концерта, който споменах във втората част изпълних различни песни от други руски композитори. Правил съм рецитал и в Русе.
Солист сте в театъра в Бон. Какъв е основният репертоар там?
След първоначалните строги рестрикции (по време на пандемията) нашият театър започна да прави спектакли без публика, които след това се излъчваха. Бяхме един от малкото театри в Германия, които се решиха на подобна дейност. Така направихме „Агрипина“ от Хендел, която този сезон вече сме играли над десет пъти. Представихме и „Калисто“ от Кавали, разкошна барокова опера. Ето сега вече навсякъде както виждате все едно нищо не е било. Направихме почти непознатата опера „Сибир“ от Джордано, „Бал с маски“ от Верди, великолепна постановка.
Освен това с мои колеги ентусиасти имаме организацията „Артем“, която провежда някои събития в България като конкурса Артур Никиш.
Явно театърът съчетава популярни заглавия с не дотам познати творби. Разкажете за „Сибир“. Музиката е много красива.
Незаслужено забравено произведение, но от професионална гледна точка мога да си обясня защо. Много е трудна, изисква огромни гласове за тенора, сопрана и баритона. Неговата партия е много дълга, но удобно написана. А на тенора е убийствена партията. За щастие в Бон имаме грузинският тенор Георги Ониани, както и канадското сопрано Янек-Мюриел Ноа, любимка на публиката. Моята партия е сред по-малките, което е типично за веристите, които дават предимство на тенора и сопрана. Много интерсено е пресъздадена от италиански композитор руската чувствителност, този техен фатализъм.
Този сезон имам още едно предложение за участие в България. Щастлив съм от поканата от Националното радио за „Сътворението“ от Хайдн. За мен ще бъде дебют.
Като артист на операта в Бон за жалост е малко трудно да приемам други ангажименти, тъй като програмата ми е доста пълна.
Как се работи в Бон?
Това е много активен театър. Имаме по седем, осем премиери на сезон. Никога не е скучно. Дори когато трябваше да стоим у дома аз репетирах ролите си, които вече са доста. Преговарях Вотан, класическите образи на Верди. В Германия има много театри. Дори в малките градове, за които е престижно да имат опера. Планирането е различно. Понякога едно заглавие се играе само няколко пъти, но ето сега „Бал с маски“ вече има над петнайсет представления. Всичко зависи от интереса на публиката. Ние нямаме щатен режисьор, а такива, които гостуват. Но имаме главен диригент, което е важно.
Значи има разнообразие от режисьорски концепции. Кои преобладават – по-традиционните или осъвременените?
Различно е. Нали знаете, че има шега „Модерно е, но е хубаво“. Защото има и брутални, неприятни неща. Има режисьори, които идват и скандализират дори нас артистите, които сме свикнали с какво ли не. Идеята е през нас публиката да приеме вижданията на режисьора, дори да вика „Уууу“. Те пък режисьорите се радват и сякаш си казват „Ето, супер е, това исках да се получи“. Последно беше „Фиделио“, който беше изключително политизиран, а преди това „Риголето“, в което имаше толкова грозни неща. Самата публика не иска подобни неща.
Въпреки неприемането от публиката спектакълът не пада.
Да, защото винаги има хора, които искат да дойдат на опера. В Германия е много разпространено организираното групово пътуване до различни театри, дори пътуват със самолети. А ако все пак е толкова неприятно публиката идва, защото иска да слуша операта, а не да гледа постановката. Така заявяват хората. Всеки намира своята ниша.
Споменахте за връзката си с Русенската опера. Често ли бяхте на опера? И кога решихте да бъдете оперен певец?
Знаете, децата реагират на всичко. Бях музикален, но не успяха да ме направят пианист. Аз харесвах струнните инструменти. Влечаха ме цигулки, китари. Убеждаваха ме, че пианото ще ми трябва, но аз се оказах инат. Свирих една, две години на пиано. Цигулка не получих, но измолих баба да ми купи китара и станах доста сериозен китарист, макар и без академично образование. Като тинейджър рисувах, бях се ориентирал към археология. Приеха ме вътрешна архитектура в средното училище по дървообработване в Русе. Но сякаш всички неща, които бях слушал бяха запазени, бяха се слели и аз повтарях понякога с мои текстове.
Тогава ли се включихте в метъл сцената?
Когато започнах с класическата китара, хванах и електрическата. Група „Нихилист“ се появи като следствие от времето. Никога не съм си представял, че ще стигна до такива крайности в изразяването като хеви метъл и дори дет метъл. Но сякаш епохата го изискваше. Предричаха ни голямо бъдеще, дори международно. Имаме два концептуални албума. Сега все още си посвирвам и дори композирам, но за мое удоволствие.
Колкото до операта, аз непрекъснато ходех на опера, всички ме познаваха. Помня, че вече петнайсетгодишен на един спектакъл на „Мадам Бътерфлай“ се получи този прелом в мен. Беше странно, защото бях запленен от цялото богатство на музиката. Пееше Йоланта Николаева и аз получих някакво просветление. Казах си, че трябва да пея. Така се започна, първо с Маестро Георги Делиганев. Първо трябваше да определим какъв тип глас съм. Започнах от тенор, но постепенно изкристализира истинската природа на гласа ми. Освен това той ми каза, че притежавам усет за работа с певците и задължително трябва да преподавам. Ето че вече постепенно започнах с майсторски класове и ще видим накъде ще тръгнат нещата. Все още не мога да отделя повече време, защото имам достатъчно ангажименти в театъра.
Сигурно и първата роля беше в Русе.
Абсолютна класика – мечтата на всеки бас – Дон Базилио от „Севилският бръснар“. Преди това съм пял оперни арии на концерти като ученик. Маестро Делиганев искаше непрекъснато да се показваме пред публика, за да свикваме със сцената. За операта режисьор беше Светозар Донев, пях с Венци Анастасов, Александър Текелиев. Тогава те завършваха, а аз бях втори курс. И нямаха Дон Базилио. Това беше като дар за мен, но аз бях готов. Подготвих се много сериозно с книгата на Станиславски, със Шаляпин. Беше през 1996 г. В Академия в онези години имаше спорове. Някои казваха, че четири години са много, други смятаха, че са недостатъчни. На мен ми беше много приятно. Аз съм много любопитен и непрекъснато носех нови неща, които бях открил. Пианистките бяха вдигнали ръце от мен. Все ми казваха „Стига, Мартине, имаш достатъчно материал.“ Учех поне по двайсет неща на семестър. Все търсех. Бях изкушен от барока, от колоратурата, все непознати неща у нас. Казваха ми да си пея Верди, руските роли. А аз търсех Росини и за щастие и до сега го пея. Много е важно. Хендел, Бах, Росини, Моцарт – те са задължителни за всеки вид глас. Дори съветвем младите си колеги напракъснато да пея точно тези автори. В Академията учих при Благовеста Карнобатлова. Много интересен характер. Тя носеше един висок италиански стил на преподаване свързан с цялата й кариера. Но често ни шашваше, точно когато мислехме, че сме стъпили на някакви по-устойчиви позиции. Знаете как е в консерваторията, все търсехме каква да е силата на звука, колко да е вибратото. Ходехме на камерна музика, при диригент и всеки ти казва уж правилни неща, но по различен начин. И психиката на младия певец не винаги издържа. Аз малко се бях поизгубил по някое време, но в четвърти курс започнах да се ориентирам. Завърших и веднага ме поканиха в тригодишния курс в университета в Грац, където има учебен оперен театър. Бяха дошли преподаватели от там. Аз още като завършвах имах вече готови двайсет роли. През всички години пътувах на турнета с русенската опера в Холандия, Франция, Германия с цели постановки – „Аида“, „Риголето“, „Бал с маски“, „Лучия ди Ламермур“, „Ловци на бисери“ и още какво ли не. Все малки роли, но натрупах много полезен опит. Можех да пробвам различни начини за представяне на тези партии. Когато отидох в Грац бях със самочувствие и преживях шок. От нашата представа за това как се прави опера попаднах в съвсем различна среда. Там получих тази абсолютна яснота – Какво играя аз на сцената? Режисьорът ми казваше: „Господин Цонев, много сте интересен и артистичен, но обърквате мен, обърквате и публиката.“ Научих безценни неща. Беше много полезно за мен в родината на Моцарт да се занимавам с този репертоар. Да попълня някои липси, да обогатя други, които бях изградил вече. Работихме „Дон Жуан“, „Вълшебната флейта“ и Хендел. След това по време на едно турне получих още по-добро предложение за студиото в Амстердам, където всяка седмица идваха професори, изпълнители от целия свят – от Метрополитън, от Берлин, от Италия, от Джулиард скул. Единият е корепетитор, другият режисьор, третият певец. Всеки идваше за седмица и ни предлагаше своята програма. Беше много по-богата програма, затова избрах нея като продължение на образованието ми.
Направо в Бон ли отидохте?
В Бон съм от 2002 г. Преди това бях във Фолкс опер Виена. Там репертоарът не ми даваше възможност за развитие. Бях на 25 години, жаден за големи роли, а се оказа, че цял сезон трябва да пея Доктора от „Травиата“. Някой може би щеше да остане във Виена, защото заплащането беше сигурно, но аз отидох в Бон, където веднага ми дадоха много интересни роли. Там изградих по-голяма част от класическия репертоар. Чувствам се добре. Напомня ми на моя роден град – Русе на Дунав, Бон на Рейн. Операта е на самия бряг. Много красива, реновирана сграда. Станаха над двайсет години. Явно имам добри контакти и с публиката и с ръководството. Въпреки че вече се смениха поне пет интенданта.
Вие сте щатен артист.
Да, но договорите са едногодишни. Доста е брутална системата. Така че, когато дойде нов ръководител той има пълното право да освободи всички и да назначи тези, които той иска.
Мартин смята, че е изпял повечето от най-важните партии за неговия глас. Това е Вотан в „Рейнско злато“ и „Валкюра“, постановки на Пламен Карталов в Софийската опера започнали през 2010 г., след това отново в постановка на Карталов е Борис в „Борис Годунов“ пред храм-паметника „Св. Александър Невски“. Софийската публика го аплодира като Алидоро в „Пепеляшка“ от Росини, Бертрам в „Роберт Дяволът“ от Майербер, Атила.
Обича да се завръща в Русе, а участията му в Мартенските музикални дни се превръщат в събития. На 24 март 2012 г. на концерт с Русенската филхармония под диригентството на Иво Венков той изпълни малко известни у нас концертни арии за бас от Моцарт, направиха и рецитал с
Мартин Цонев е роден през 1973 г. в гр. Русе. Пътят му към музиката е предопределен отрано. Баща му Стоил Цонев е пианист-корепетитор в Русенската опера, а голяма част от детството на Мартин преминава в театъра. Прадядо му е предприемачът строил Доходното здание. През 1994 г. завършва Русенското музикално училище. Негов преподавател е Георги Делиганев. Продължава в Държавната музикална академия „Панчо Владигеров” със специалност оперно пеене. Усъвършенства професионалното си майсторство в Оперното студио към Университета по изкуствата в Грац, Австрия и в Международния оперен център в Амстердам.
Още като студент прави професионалния си дебют през 1996 г. в Русенската опера в „Севилският бръснар” от Росини като Дон Базилио.
Много успешни са и първите му изяви през 1998 г. с „Лучия ди Ламермур” от Доницети в Бордо и Лисабон, „Атила” от Верди през 2001 г. в Ротердам и със „Сватбата на Фигаро” от Моцарт и „Бохеми” от Пучини през 2001 г. Във Виена певецът се утвърждава на европейската оперна сцена. Първо е солист на Виенската Фолксопер, а от 2002 г. е поканен в състава на операта в Бон, Германия, където изгражда внушителен репертоар и където е и до момента. Там той претворява централните басови партии в оперите на Моцарт, Росини, Доницети, Верди, Гуно, Чайковски, Вагнер, както и Хендел, Монтеверди и др.
Награди:
1-ва награда на конкурса за камерна музика „Цветана Дякович“
Наградите на публиката от „А.И.М.С Далас“ в Грац и „Белведере“ Виена
2012 – „ЕХО Класик“ за записа на операта „Ирелое“ на Франц Шрекер заедно с „Бетовен оркестър“
Има три номинации за наградите на музикалната критика в Германия в категория най-добър оперен певец за ролята на Лепорело от „Дон Жуан“
Има номинация за наградата „Златен Фауст“ за постановката на Дитрих Хилсдорф на ораторията „Йефта“ на Хендел.
Репертоар:
Албан Берг – Театралният менажер и Банкер в „Лулу”;
Александър Текелиев – „Монолог“;
Бенджамен Бритън – Ник Ботъм в „Сън в лятна нощ”;
Волфганг Амадеус Моцарт – Дон Жуан и Лепорело в „Дон Жуан”, Фигаро и д-р Бартоло в „Сватбата на Фигаро”;
Гаетано Доницети – Раймондо в „Лучия ди Ламермур”, Д-р Дулкамара в „Любовен еликсир”;
Георг Фридрих Хендел – Лесбо в „Агрипина“, „Йефта“, „Балтазар“, „Саул“;
Джакомо Майербер – Бертрам в „Робер Дяволът“;
Джакомо Пучини – Колин в „Бохеми“, Клисар в „Тоска“;
Джоакино Росини – Дон Базилио в „Севилският бръснар”, Алидоро и Дон Манифико в „Пепеляшка”, Мустафа в „Италианката в Алжир“;
Джузепе Верди – Банко в „Макбет”, „Силата на съдбата”, Ферандо в „Трубадур”, Рамфис в „Аида”, Спарафучиле и Монтероне в „Риголето”, Паоло Албиани в „Симоне Боканегра”, Филип ІІ в „Дон Карлос“, Захария в „Набуко“, Лодовико в „Отело“, Атила, Реквием;
Жак Офенбах – Линдорф, Копелиус, Миракъл, Дапертуто в „Хофманови разкази”;
Илдебрандо Пицети – „Федра“;
Карл Мария фон Вебер – Куно във „Вълшебният стрелец“;
Клаудио Монтеверди – „Коронацията на Попея“;
Модест Мусоргски – Борис в „Борис Годунов“;
Пьотр Илич Чайковски – Гремин в „Евгени Онегин”;
Рихард Вагнер – Вотан и Донер в „Рейнско злато“, „Валкюра“, Странник в „Зигфрид“, Крал Марке в „Тристан и Изолда“;
Шарл Гуно – Мефистофел във „Фауст”; както и Хендел, Монтеверди и др.
Умберто Джордано – Валинов в „Сибир“;
Франческо Кавали – Зевс в „Калисто“;