Кой ви отведе в операта?

Самата аз не зная как съм отишла към операта. Родена съм в с. Бяла вода, Плевенско. Там за опера не се говореше. Но майка пееше много хубаво, както и целият й род. Тя има трима братя, които бяха музиканти. Баща й, дядо Димитър също пееше много хубаво. Детските ми спомени са свързани с пеенето. Сега бяхме в Свищов на рождения й ден – навърши 79 г. и мама запя. Гласът й е запазен толкова добре и е толкова свеж. Предполагам това е началото – гласът на мама, приказките, които ни е разказвала. След като завърших училище се преместихме в Свищов. Там в гимназията, учителката ми по пеене Мария Николова ми обърна внимание, че имам много красив глас. Аз не обърнах внимание и продължих да пея в часовете по музика. Но преподавателят по руски език сформира кръжок по руски, където пеехме руски песни. За една от песните трябваше солист. Той изпита всички и избра мен. Той също ми каза, че имам много хубав глас. Така започна всичко, но за опера и дума не ставаше. Но си мисля, че все пак има съдба. Било е предопределено да бъда певица. Отидох при една моя приятелка, която живееше до нас в Свищов. Мария свиреше хубаво на пиано, ходеше на уроци в Русе и на уроци по пеене в София. Тя свиреше и аз запях с нея. И тя – третият човек, който ми каза, че имам много хубав глас. „Защо не отидеш в София да кандидатстваш в музикалното училище“. Това вече промени всичко. Върнах се вкъщи и казах, че ще уча пеене и ще отида в музикалното училище. Татко сякаш се вцепени и каза: „Аз артистка в нашето семейство не искам“.  Аз оставих прощално писмо вкъщи, че като не ми разрешават, ще се удавя в Дунава. Мама ме намери край реката, даде ми пари, помня бяха двайсет лева и ме изпрати в София. Бях съвсем сама. Не мога да си обясня как съм стигнала сама до столицата, как съм намерила жилището на леля ми, как съм се оправяла с трамваи и тролеи, които виждах да първи път в живота си? Сега се чудя, как съм имала такъв кураж и воля да устоявам себе си, толкова малка. Мария ми даде адреса на Елена Орукин, която беше професор в Академията. Отидох при нея. Тя каза, че гласът ми е прекрасен и ме изпрати при нейната ученичка Лили Ракитска. За кандидатстването само за десет дена трябваше да приготвя една песен, да взема уроци по солфеж. За солфежа ходих на уроци при Иван Пеев, а с Лили научих „Липата“ от Шуберт. В началото Лили не можа да реши сопран или мецосопран съм, защото имах голям диапазон. Аз много обичах да пея тези ниски тонове, което пък ми пречеше за височините. Изпрати ме при Христо Бръмбаров.

Евдокия завършва музикалното училище. Специализира при проф. Христо Бръмбаров. Явява се на прослушвания в Софийската опера, приета е в Хоровата капела, прави конкурс и в оперетата. Виктор Райчев ѝ предлага да замине за Русе, където търсят сопран. Така се започва:

„Това, че имаше толкова добри сопрани, за мен беше и трудно и хубаво. Имах от кого да се уча. Същевременно това подсилваше амбициите ми: в онези години аз все още не бях много целенасочена, разпилявах се, но атмосферата в театъра ми принуждаваше да се боря за свое място на сцената. Имах добрия шанс да попадна в една от най-добрите опери в България – Русенската. Тогава имаше прегледи на оперните театри и всички казваха, че Софийската отстъпва на Русенската. Русе беше в апогей. Когато постъпих там имаше осем сопрана, коя от коя по-добри. Тази конкуренция ме изгради. Това, че имаше толкова добри сопрани, за мен беше и трудно и хубаво. Имах от кого да се уча. Същевременно това подсилваше амбициите ми: в онези години аз все още не бях много целенасочена, разпилявах се, но атмосферата в театъра ме принуждаваше да се боря за свое място на сцената. Но и любимата певица на Русенската публика Пенка Маринова. Отидох там със самочувствието на драматичен сопран. Явявах се на всички конкурси с арията на Джоконда. С нея се явих и в Капелата, и в Софийската опера, и в Музикалния театър. Бях я изработила много добре с госпожа Ракитска. Директор в Русе беше Георги Чендов и това беше най-бляскавия период за театъра. Октав Енигареску работеше като педагог и работеше само с мъжете. Господин Чендов ме извика и ми каза, че ще ме назначи, ако Енигареску се съгласи да работи с мен. Аз бях на 19 години, завършила само музикално училище. Той прие, започнахме работа. Но моето изумление беше огромно, когато ми казаха, че ще пея Микаела в „Кармен“. А аз отвръщам: „Аз съм драматичен сопран. Идвам да пея Аида, Тоска.“ А отидох в Русе, защото Мария Бохачек, която беше на специализация в Италия след като се завърна отиде във Варна. Така че мястото на драматичния сопран беше свободно. Аз реших, че веднага ще поема нейния репертоар. След Микаела дойде Донна Елвира в „Дон Жуан“, Лиу в „Турандот“, Леонора в „Трубадур“. Разбира се стигнах до Аида, а и Сента в „Летящият холандец“. Режисьор беше Димитър Узунов, а Холандецът Анастас Анастасов. Разкошен спектакъл.“

Чувала съм, че сте имали голям потенциал за Вагнеров изпълнител.

Да, така беше. Режисьорът Румен Нейков казваше. „Тази Евдокия има злато в гърлото си за Вагнер.“ Но ето и това е съдба. Много исках да отида да работя в Германия, дори се готвех. Вземах уроци по немски, но не ми е било писано. Много обичах Вагнер.

А защо напуснахте Русе?

Тогава знаете, а и сега оперните певци са на щат в един театър. Това е добре от една страна, но и един вид закрепостяване. Това омръзва. И на публиката и на теб самия. Отидох в Стара Загора заради Димитър Димитров. Носеше се славата му, че работи много добре с певците. Пях един „Дон Карлос“ в Габрово. Борислав Дойчев и Миньо Минев ме подтикнаха. И аз само това и чаках. Беше назрял моментът да напусна Русе. И пак съдба, че попаднах на Димитър Димитров. Аз не съм много организирана, не съм много амбициозна, бих казала, че не съм и много работлива. Този голям диригент, този голям творец ме сложи в рамки. Той изискваше много от мен. В началото се страхувах от него. А не съм от страхливите и дори съм конфликтна. Май и затова напуснах Русенската опера. Получиха се повече конфликти от нормалното. А той ме респектираше. Първата ми роля там беше Елена от „Момчил“. Отидох в момент, в който се откри новата сграда на операта. Нямате представа каква красота, какви условия за работа – великолепна сцена, гримьорни с баня, ателиета. Това беше най-красивият театър в България. Откриха го с „Момчил“. Беше през октомври. Елена пя Стоянка Кавалджиева, а през декември и аз изпях Елена. Следващата поставка беше „Добрият човек от Сечуан“ от Симеон Пиронков. Изключително трудно заглавие. Признавам, че поне десет пъти съм хвърляла нотите. Пеех Шен-те. Интонационно невероятно трудна. А за мен още повече с моята недотам работливост. Но я направих. Това беше първата ми сериозна работа с Маестро Димитров и много държах да му се харесам. Научих я за двайсет и пет дни, но когато започнахме репетиции, реших да напусна. Леон Даниел я поставяше. Това беше другият ми голям шанс. Аз обявих, че напускам. И до днес си спомням този миг. Валеше. Излязохме от театъра. Леон ме хвана под ръка и тръгнахме. Той говореше тихо и ми каза. „Евдокия, ти си талантлив човек. Недей напуска, защото ще се върнеш. Аз сто пъти съм напускал и винаги съм се връщал. Театърът е прах и отрова.“

Но я изпяхте тази роля, а и други български имате в репертоара си.

Доста български роли имам в репертоара си. Пяла съм „Албена“ от Парашкев Хаджиев, „Мост“ от Александър Райчев, „Ивайло“ от Марин Големинов, „Хан Крум-ювиги“ от Александър Йосифов, която се постави и на хълма Царевец. Светозар Донев беше режисьор и се получи много хубав спектакъл, който телевизията засне. Да си призная, аз мразя да започвам да уча нова роля. Много съм нетърпелива. Искам да заспя и като се събудя да я зная. Дори в началото ми излезе име, че уча много бавно. Дори с госпожа Волц (Жоржета), с която съм изработила над 25 партии в началото повече от двайсет минути не издържах. Молех я да спрем и да си говорим, защото ми ставаше скучно. Но така е само в първите няколко часа, докато я науча. Става ми интересно и ми доставя удоволствие, когато започна да наслагвам състояния и да навлизам в образа на героинята. Запалва ме актьорската игра.

Преглеждах репертоара и освен опера друго не открих – камерна музика, оратории.

Не са ме канили, а и аз бях много плътно ангажирана в театъра. Имах идеи да изпълня например песните на Рихард Вагнер, но не стигнах до там.

А да отличите една опера?

„Набуко“ е една от любимите ми. Когато я слушах в Софийската опера с Гена Димитрова не ми правеше впечатление, че арията е трудна. Мислех, че дуета с Набуко е неизпеваем. Струваше ми се, че него може да изпее само Гена. Маестро Димитров не обичаше тази опера. Преди него е дирижирана от Веселин Ненов и е пяла Лиляна Цанкова – много голяма певица. Но операта е касова. В Стара Загора не е слизала от сцена от 1984 г. до днес. Бях на едно прослушване във Виена и след като свърших Зайтер ми каза, че трябва да пея „Набуко“. Върнах се и споделих с Маестро Димитров, но му казах, че не мога да изпея Абигаиле. А той без да каже нищо повече сложи за следващия сезон „Набуко“. Това също е съдба, защото тази опера ми донесе най-много удовлетворение и успех. Получих наградата „Стара Загора“, наградата „Христина Морфова“ все заради Абигаиле. Пях и на една грандиозна продукция в Париж, в зала Берси.

Репертоар:

Александър Бородин – Ярославна в „Княз Игор“;

Александър Йосифов – Винеха в „Хан Крум-ювиги“

Александър Райчев – „Мост“;

Джакомо Пучини – Тоска, Манон Леско, Лиу и Турандот в „Турандот“;

Джузепе Верди – Аида, Абигаиле в „Набуко“, Леонора в „Трубадур“, Амелия в „Бал с маски“, Дездемона в „Отело“, Елизабет в „Дон Карлос“;

Жорж Бизе – Микаела в „Кармен“;

Марин Големинов – Кремена в „Ивайло“;

Парашкев Хаджиев – Албена;

Пиетро Маскани – Сантуца в „Селска чест“;

Рихард Вагнер – Сента в „Летящият холандец“;

Симеон Пиронков – Шен-те в „Добрият човек от Сечуан“