Пламен Димитров е солист на Варненската опера. Много пъти по време на пътуванията ми до Варна съм била на негови спектакли и съм го аплодирала в различни роли. Но още по-впечатлена бях от участията му в постановките на Рихард Вагнер в Софийската опера. Години наред той е Алберих в „Пръстенът на нибелунга“, джуджето, което открадва златото от дъщерите на Рейн. Беше и Скарпия в „Тоска“. През този сезон имаше покана за ролите на Алфио в „Селска чест“ и на Макбет в последната премиера на операта, когато се и състоя разговорът ни.

Толкова отдавна се познаваме и винаги съм се възхищавала от това, което сте представяли на сцената. Пътят Ви започва много активно. Веднага след завършването тръгвате по турнета.

Веднага казвам най-тривиалната – финансова. Семейството ми е съвсем обикновено и им беше трудно да ме издържат, докато бях студент. Майка ми даваше частни уроци по математика, пращаха ми един телеграфен запис от понеделник до понеделник и аз ходех да го взема в пощата и така до следващия запис в понеделник. В момента, в който завърших, изпитах потребност да натрупам някакъв опит, макар и с малки роли, защото те ми предложиха да пея в хора и малки роли. Познавах човекът, който организираше турнетата. Не съм се явявал на прослушване, препоръчаха ме и така започнах. Изпълнявах например Маруло в „Риголето“ или Шонар в „Бохеми“, но бях на сцената. Имаше възможност да обиграваш костюмите, запознаваш се с работата на диригента, работиш с режисьор и други важни неща, за които в Консерваторията имаше недостиг. Например с диригент имахме часове веднъж седмично. Наистина диригентите бяха страхотни, но все пак. Аз работех с Недялко Недялков.

А как стигнахте до решението да станете оперен певец?

Аз бях спортист. Най-много енергия бях хвърлил във футбола и във водната топка. Във Варна имаше много добър отбор, но за водната топка не можах да се преборя, защото там бяха само така наречените лъвове. Отборът беше страхотен, а аз закъснях малко с възрастовата граница, защото започнах по-късно. Така и не успях да се преборя за титулярно място. А съм от хората, които ако не съм водещ, по-добре да не се захващам с това. Доста енергия хвърлих във футбола, докато не ми казаха, че имам много тънки глезени и няма да мога да издържам на тези големи натоварвания, защото биологията ми е такава. А майка ми, виждайки, че започнах да изпитвам нещо като отчаяние един ден ми каза „Ти знаеш ли, че пееш много вярно.“ И без да ме предупреди ми намери учител, за да кандидатствам в Музикалното училище във Варна. Всички в семейството ми, пеем правилно и чисто, баща ми свири на китара, майка ми има прекрасен тембър като на Ваня Костова. Ние си пеехме у дома. Тогава и времената бяха други. Постоянно се събираха семействата, забавлявахме се и аз им пеех. Научих песните, които пееха, защото репертоарът си беше един и същ и аз пеех така за забавление. Мечтата на татко беше да стана пианист и от петгодишен ходех с нежелание на уроци по пиано, но в солфежа бях много добър. Отидох при Мария Коровешова, която пееше в Музикалния театър в София. Тя поиска да изпея нещо и аз изпях „Мила моя мамо“. После ме разпя, а след това започна да ми свири пасажи, за да мога аз да ги повтарям и каза на майка ми: „Това е страшно музикален човек. Нека да премине мутацията и започваме да работим.“

Докато изчаква Пламен учи архитектура в Строителния техникум и паралелно с това е извънреден ученик в Музикалното училище, а след това в София в Консерваторията при Благовеста Карнобатлова.

„При нея всичко беше строго. Аз бях съвестен, ходех на всички часове, не съм отсъствал. Но още в първи курс разбрах, че с гласа ми нещо куца. След изяви, всички поздравяват колегите, а мен никой не ме поздравява. Разбрах, че пея неправилно.“

Решение намира във Варна с баритона Георги Койчев, който му помага да намери правилната постановка и психиката.

„Даде ми самочувствие, защото когато знаеш да пееш, ти имаш вече друго самочувствие.“

Но винаги ли сте били баритон, защото имате чудесни височини?

Не, напротив. Точно това щях да кажа. Водеха ме тенор, докато не започнах да кандидатствам в Академията. Майка ми все повтаряше „Ти какъв тенор ще станеш, моята гордост!“ Защото тенорът е най-редкият глас, и всички му се възхищават, а и съм сравнително височък, добре сложен тенор (смее се). Имаше после малко разочарование.

А с какъв репертоар влязохте в консерваторията?

С баритонов. Оказа се, че госпожа Карнобатлова ме е определила още в началото. Но аз нямах никаква представа за тази специфика на гласовете. Постепенно разбрах, че тези арии, които тя ми е давала са били баритонови и че аз само съм си мислил, че съм тенор.

Добре, на опера не ходехте ли?

Не съм. Ходих на опера във Варненската опера. Но тогава стана една смяна, която беше много неприятна. Обръщаха от български на италиански и се получаваха комични спектакли. Половината пеят на български, половината на италиански. И на мен не ми харесваше. Като студент, разбира се, че съм посещавал спектакли на Софийската опера, но честно казано, често си тръгвах разочарован.

Сигурно е имало певци, които сте харесвали.

Да, харесвах Петър Данаилов, който пееше в онзи момент, защото много фино пресъздаваше нещата и като го слушаш си казваш: „А, това е много лесно.“ Естествено, че слушах записи на Еторе Бастианини, на Стоян Попов, на Пиеро Капучили, Роландо Панерай, на всички. Спомням си при Георги Койчев имаше един певец Николай Добрев, с когото доста разговаряхме и той ми каза: „Виж какво, ти търси своя начин и никого не имитирай. Ти имаш своя биология.“ И аз точно това успях на намеря. След една репетиция един колега ми каза: „Слушах те и трябва да ти кажа, че си неповторим глас, защото си направил някакво пеене, твое пеене, което е чисто индивидуално и няма как да бъде сбъркано, когато те слуша човек.“ Това ми направи голямо впечатление и ме зарадва, защото аз наистина това търсех. Това, че съм слушал други певци, слушам ги главно за фрази и да видя как, къде олекотяват, да видя, ако случайно взема фразата на един дъх, как ще повлияе на следващата фраза и така нататък. Главно заради това слушам и се уча на техника.

Да ви върна към историята. Завършихте и тръгнахте на турнета.

Първо бяхме в Италия. Пеех в хора, но ми поверяваха и малки роли. Учех си хоровите неща с корепетитор. Плащах пари, за да си ги уча. Другите го неглижираха и учеха на общите репетиции. Но тогавашната корепетиторка Катя Христоманова ми каза: „Виж какво, момче. С тебе няма да учим само хорови неща. Ако не ми научиш поне две-три солистични партии, аз с теб няма да работя“. Така с нея направих няколко по-малки роли – Шонар от „Бохеми“. Научих и Жермон. Моят учител ми е казал „Изпееш ли Жермон, ще изпееш всичко“. И какво се случва? На един от солистите закъснява полета и не може да дойде. Директорите идват и ме питат дали зная Шонар. Знаех го, излязох и го изпях. „Добре, започваме да ти даваме по-големи роли. Учи Мазето за следващия тур.“ Пеейки Мазето, скоро се оказа, че пак трябва да спася спектакъла, този път с Жермон. С две репетиции излязох, грабнах бастуна и спасих спектакъла. Поискаха да науча и Шарплес. И така започнаха да се трупат роли. Но вече през 2010 г. в Америка условията станаха непоносими. Да не говорим, че аз вече имах над дванайсет готови роли. Можех да отида където и да е в опера и да се прослушам със самочувствието, че мога да съм щатен солист. Тогава за голям късмет се смени ръководство във Варненската опера и Даниела Димова търсеше баритон за драматичния репертоар. Корепетиторката, с която работя Жани Бенун ме препоръча. Явих се на прослушване и пред Борислав Иванов, който беше много изненадан да чуе баритон с над четиридесет роли, когото не познава. Разбрахме се да завърша последния си тур и от месец април вече бях солист на Варненската опера. Първата ми роля беше Шонар. (смее се) А първият ми по-голям спектакъл беше през май 2010 г. в НДК с Емил Иванов, с Бойко Цветанов „Селска чест“ и „Палячи“. След няколко месеца пях и в „Кармен“ отново с Емил Иванов.

Сигурно са Ви питали след толкова пътувания защо не сте останали например в Германия, където може да си на щат в някой театър или да си свободен артист към някоя агенция.

Никога. Имам специално мнение по въпроса. Аз съм човек, който много обича и личния си живот. Трябва да умееш да разграничаваш нещата. Не съм от хората, които могат да направят един репетиционен процес, да изпеят серията от спектакли и на следващия ден да отидат на друго място, там да са например петдесет дни и така през цялата години. А септември месец да почиват в България. Винаги съм можел да се явя на прослушвания при импресарии. Имал съм и предложения. Но ето така съм направил своя избор. Втората причина е заради „новаторите“ режисьори, които там преобладават и операта става съвсем друга. Аз обичам да участвам в класически постановки, а не в такива, в които някой е решил вместо действието да се развива в замък, да бъде в психиатрия. Не съм от хората, които биха възприели това нещо.

Колко станаха ролите вече?

Почти петдесет. Изпях почти всичко с изключение на Фалстаф. Всичко друго, което може да се помисли го осъществих. Единственото, което беше страшна мечта, беше Жерар от „Андре Шение“ и само съм се чудил къде ще го изпея, а то се падна да го изпея във Варна. Имах страшно много време да репетирам, да вникна в ролята и да я направя. Феноменална роля, феноменална опера, за която за жалост нямаше публика. Има такива опери. Гениални опери, които няма как публиката да възприеме. Обичам герои, които не са еднопластови, а които се развиват, търпят промени, герои, при които откриваш и доброто и лошото.

Сега за Вагнер. От началото на Софийските постановки вие сте Алберих. Правите го гениално.

През 2011 ме поканиха за Алфио в „Селска чест“. Пристигнах на пожар. Тази година пак така се получи и то за същата роля. И Маестро Пламен Карталов ми каза да науча Поза, защото ще възстанови „Дон Карлос“. Научих го и го изпях, но тази роля не беше за мен. Някак не успях да направя впечатление с тази роля. Тогава той ми предложи да науча Гунтер от „Залезът на боговете“. И ето парадокса. Научих го целия и дойдох да го пея с Рихард Тримборн. В момента, в който той ме чу, ми каза „Ти си Алберих, ти не си Гунтер“. Много ми харесваше да работя с Тримборн. А Маестрото ми предложи да пътувам с тях в Япония със „Селска чест“, „Джани Скики“ и „Тоска. След Япония започнах да идвам тук, за да работя Алберих. Работя с Йоланта Смолянова и се прибирам във Варна. След два месеца пак пристигам и така се получи, но доста трудничко. Да не говорим, че за първи път се сблъсквам ритмически с нещо подобно. Това е най-сложното нещо, което въобще съм подготвял. Бих казал, че с тази работа покрай Алберих, го обикнах като цялостен образ. Той е различен. В „Зигфрид“ е един, в „Залезът на боговете“ е съвсем друг, в „Рейнско злато“ още е наивничък, който въобще не знае нищо. Като Папагено е. И още. Вагнер ми отвори гласа. Изведнъж усетих какво значи гласът ти да звучи цялостно, отдолу догоре. Аз не знам езика, произношението, но наистина най-големия труд, който съм хвърлил беше за „Пръстена“. Тук идваха много специалисти, с които съм работил партиите вокално. Вече сигурно са повече от десет, кой от кой с по-интересни виждания за нещата. Много се радвам за срещата ми с Вагнер. Зная, че има противоречиви мнения относно Вагнер. За мен „Пръстенът на нибелунга“ е нещо гениално. Всяко заглавие блести с някакво свое сияние, има собствена визия, собствена дреха. А колкото до хронологията първо направих „Залезът на боговете“ през 2013 година. Започнах отзад напред. Тогава Бисер Георгиев пееше Алберих и Людмил Киров, когото аз заварих, но той замина някъде. И аз влязох в ролята. „Рейнско злато“, „Валкюра“ и „Зигфрид“ вече се бяха изиграли. А цялата роля, думичка по думичка, нотичка по нотичка я изработих с Тримборн. И сега като си слушам записи от онова време, направо като машинка се движи всичко. За жалост с него не работих само „Зигфрид“, защото той почина. Но научих и „Зигфрид“, за да завъртя целия ринг. После през 2022 ми се обадиха, че всичко ще е изцяло ново. И започнах едни репетиции от януари до юли – половин година за новата постановка, която лично аз повече харесвам. По-атрактивна е.

А друга роля във Вагнеровите постановки на Софийската опера не са ли ви предлагали?

Да, в „Лоенгрин“ – Фридрих фон Телрамунд и сега в „Нюрнбергските майстори-певци“, главната роля. Но аз нямам никаква идея как мога да я реализирам. Гледах клавира. Това са повече от 160 страници чисто пеене. Аз не живея в София, трябва да отделя страшно много време да съм тук. Специалистите са тук.

Но във Варна поставяха „Летящият холандец“.

Да, но отказах да участвам. Тази година трябваше да направим премиера на „Манон Леско“ със Соня Йончева. Само че тя реши тази година да пропусне фестивала във Варна. Премиерата се отложи. А другите ми ангажименти! Вече всичките неща съм ги пял. Дори понякога се получава така, че имаме премиера на някоя опера, но аз ролята съм я пял и просто се включвам в новата продукция. Последно съм учил Зигфрид. След това не съм учил никоя роля, защото не ми се е налагало.

Казахте ми, че сте намерили своя начин да пееш. Преподавате ли?

Да, имам ученици от детската опера. За жалост в музикалното училище едва се събират ученици за класовете по пеене. Имам от детската опера момчета и от хора на нашата опера. Най-възрастният е на 24 години и тази година ще го изпратя да кандидатства в Академията. Готвя и три момчета за догодина. Оказа се, че много ми харесва да преподавам и мога да предам, това което съм научил. Разбира се не всеки, който е намерил пътя за себе си, може да предаде на младите опита си. Аз виждам голям напредък в тях, защото не просто им обяснявам. Друго е, когато имаш насреща някой, който е на сцената, знае тънкостите на професията. Когато младежът не може да направи нещо, аз мога да му покажа как да го направи, а не само да го чуе на теория. За жалост по мое време в Консерваторията повечето от преподавателите не бяха стъпвали на сцена. Това не значи, че не могат да преподават, защото има хора, които имат тази способност, но аз имам особено мнение по темата. Може да даде някаква основа на певеца, да се стигне до едно ниво, а после сам ще се доизградиш. Вярно е това, но в някакъв процент. Аз смятам, че мога да давам повече.

Когато започвате да учите роли, откъде тръгвате?

В това отношение съм страшно благодарен на Жанета Бенун. Тя имаше търпението да разучава с мен тон по тон ролите. И с текста никога не съм правил компромиси. Всичко трябва да се прави едновременно, за да може по-бързо да се случват нещата. Както се шегувахме с Жани, тя казваше „Секонда вистата ти е перфектна“, защото при първото минаване на клавиара, все едно нищо не съм разбрал. Наспивам се, сутринта попреговарям някои неща. И от втория път нещата тръгват страхотно. Уча ролите, както се чете книга. Може да е една и съща книга, но ако я четем десет човека, всеки от десетте човека ще си представя действието по различен начин. Аз си правя филм. Така изграждам ролята.

После идва срещата с режисьора.

Срещата с режисьора често се случва още преди да си научил ролята. Много малко хора знаят ролята преди да се видят с режисьора, певецът е с клавир. Аз винаги съм готов поне две седмици, преди да дойде режисьора. Но има и друго. Аз уча по-бързо, когато си знам позицията на сцената и текстът ми идва изведнъж, защото знам къде съм. При това аз, не говоря свободно италиански, но абсолютно всяка дума аз съм си я превел, нанесена е в клавира, сричка по сричка. И с немския е така. Няма как да го научиш иначе. Тук идват страшно много германци. Нямаш право да направиш компромис. Нали трябва той да види, че ти знаеш значението и какво изразява.

Как виждате бъдещето?

Абсолютно неясно е бъдещето в момента. Толкова е унизително за мен като певец. Имам в репертоара си петдесет роли и с някаква заплата, която не е космическа, седим и кършим пръсти ще си вземем ли заплатата. За бонуси не говорим въобще. Има хора вземат по десетина хиляди евро коледни бонуси в технологиите, в комуникациите. Типично по български ще ми кажат: „Ами добре, работи тогава това, от което ще вземеш бонуси!“ Аз не искам. Аз съм това, което съм в момента и се чувствам много добре. Работя с удоволствие и ми е леко. Най-удобно се чувствам на сцената. На сцената ми е най-комфортно. И защо да се лишавам от това?

В следващите месеци Пламен Димитров продължава участията си в спектаклите на Варненската опера: „Набуко“, „Макбет“, „Риголето“, както и във Вагнеровия фестивал на Софийската опера – Алберих в „Рейнско злато“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“.

Репертоар:

Волфганг Амадеус Моцарт – Папагено във „Вълшебната флейта”, Мазетто в „Дон Жуан”;

Гаетано Доницети – Енрико в „Лучия ди Ламермур”

Джакомо Пучини – Шонар и Марсел в „Бохеми“, Скарпия в „Тоска“, Пинг в „Турандот”, Шарплес в „Мадам Бътерфлай”;

Карл Орф – „Кармина бурана“;

Джоакино Росини – Рембо в „Граф Ори“, Фигаро в „Севилският бръснар“;

Джузепе Верди – Родриго в „Дон Карлос”, Амонастро в „Аида”, Граф ди Луна в „Трубадур”, Жорж Жермон в „Травиата”, Ренато в „Бал с маски”, Риголето, Набуко;

Жорж Бизе – Ескамилио в „Кармен”;

Пиетро Маскани – Алфио в „Селска чест”;

Пьотр Илич Чайковски – Граф Томски в „Дама Пика“

Руджеро Леонкавало – Тонио и Силвио в „Палячи“;

Награди:

2024 – „Феникс“; Орден „Верди“;

Интервюто е публикувано в Списание „Култура“.