Списание „Грамофон“ представя операта „Марина“ от Умберто Джордано

Светът е пълен с юношески творби на композитори, както и с неизпълнени опери. Но това се усеща различно и специално, не на последно място, защото 20-годишният Умберто Джордано записва „Марина“ в известния конкурс „Сондзоньо“, който в крайна сметка е спечелен (през 1890 г.) от „Селска чест“ на Пиетро Маскани. От 72 участници „Марина“ е поставена на шесто място. Очевидно, осведомените уши са смятали, че тази едноактна веристична трагедия има какво да каже. В крайна сметка самият Джордано оттегля партитурата и адаптира части от нея във втората си опера „Лош живот“ (1892). „Марина“ остава неизпълнена до световните концертни представления в Милано на 12 и 14 февруари 2026 в историческия театър „Дал Време“.

Настоящият запис е от тези изпълнения.

„Марина“, едноактна опера от Умберто Джордано

Действащи лица и изпълнители

Марина Елеонора Бурато (Eleonora Buratto), сопран

Джорджо Фреди Де Томазо (Freddie De Tommaso), тенор

Даниеле Никола Мог (Nicholas Mogg), баритон

Ламбро (Mihai Damian), баритон

Хор на театър „Петруцели“ в Бари, диригент на хора Марко Медвед, оркестър “I Pomeriggi Musicali”, Милано, Диригент Винченцо Милетари (Vincenzo Milletarì)

Изданието е на DECCA и е на разположение за слушане и купуване от 31 юли 2026 г.

„Забравена в продължение на почти 140 години, преоткриването на първата опера на Джордано „Марина“ е един от оперните акценти на годината.“

Звездното сопрано Елеонора Бурато изпълнява главната роля на Марина – „примадона с изключителна елегантност, благородство и интерпретативна интелигентност“ (Operawire).

Фреди Де Томазо е Джорджо – „тъмен, красив, много италиански, връщащ се към големите гласове на 50-те и 60-те години като Франко Корели и Марио дел Монако“ (Gramophone).

Сюжетът ѝ е чист веризъм: история за любов, погубена от война.

Издателство „Сондзоньо“ има амбиции да доминира в музиката. Към края на 1880-те той вече започва да представлява сериозно предизвикателство за фирмата на Джулио Рикорди, която доминира италианската оперна сцена в продължение на десетилетия, не на последно място благодарение на близките си отношения с Верди. Конкурсът за опери на новото издателство е част от опита му да се позиционира като модерна, далновидна алтернатива на своя почитан съперник и е обявен през 1888 г. Това е вторият по рода си. Първият, през 1883 г., е известен днес предимно с това, че е конкурсът, в който Пучини участва с първата си опера „Вилиси“. Той също не печели, но конкурсът привлича вниманието на Джулио Рикорди към младия композитор, който незабавно го записва в собствената си издателска компания.

През 1888 г. млад музикант от Пулия, едва навършил 20 години и все още изучаващ композиция в Консерваторията в Неапол, е сред участниците в оперния конкурс, организиран от издателството „Сондзоньо“ и рекламиран на страниците на музикалното списание “Il Teatro illustrato”. Оказва се, че конкурсът от тази година ще въведе ерата на оперния веризъм със спечелилата творба „Селска чест“ от Пиетро Маскани. Операта, представена от нашия студент-композитор, не успява да се класира в челната тройка, но е включена в следващата група от девет творби, всички счетени за достойни за специално споменаване – не е никак лесно постижение, като се има предвид, че общо 73 опери са били представени за разглеждане. Директорът на „Сондзоньо“, Аминторе Гали, вижда в произведението „утвърждаването – силно, отличително и оригинално – на брилянтен ум“. Когато точно 60 години по-късно въпросният композитор умира, италианската кинохроника го приветства като „последния наследник на нашата оперна традиция“ и създател на „мелодични фрази, превърнали се в наши духовни пословици“. Благодарение главно на три произведения, написани около началото на 20-ти век („Андре Шение“, „Федора“, „Сибир“), първите две от които са трайно влезли в репертоара, Умберто Джордано се утвърждава – наред с Пучини и Маскани – като един от най-популярните композитори на международната оперна сцена. Точно както „Вилиси“ на Пучини и „Джовани Галурезе“ на Итало Монтемедзи не успяват да спечелят конкурсите, в които са участвали, но, което е много по-важно, привличат вниманието на голям издател. „Марина“ на Джордано води до поръчка от „Сонцоньо“. За разлика от „Марина“, получената творба, „Лош живот“, достига до сцената и постига значително признание от критиката. Невероятно, но дебютната опера на Джордано е чута за първи път едва на 12 февруари 2026 г. в театър „Дал Верме“ в Милано. Самият композитор не е имал планове за постановка, отчасти защото е включил част от музиката ѝ в „Лош живот“ (по-късно преработена и преименувана на „Изборът“). Въпреки че е по-малко шокираща по тон и съдържание от последното произведение, „Марина“ е в стил „веризъм“, отразявайки натурализма на голяма част от френската и италианската литература от този период, с парещ сюжет, откъснат от живота, в който – както в „Селска чест“ и „Палячи“ – царуват безразсъдни, бурни емоции и събитията се развиват с брутална внезапност. Отново, подобно на тези произведения, операта на Джордано не се развива в някакво далечно минало, а в леко екзотизирано близко настояще. Действието се развива в реална, макар и не много отличително характеризирана, Черна гора по време на конфликт със Сърбия. Героите представляват двете враждуващи фракции: Марина, брат ѝ Даниеле и ухажорът ѝ Ламбро са черногорци, а Джорджо е сърбин. На фона на въоръжения конфликт, пристигането на ранения Джорджо, грижите, които Марина полага за него, и взаимното увлечение, изпитвано от двамата млади герои, се съчетават, за да се превърнат в експлозия от насилие от страна на Ламбро. За него и за Даниеле нищо няма по-голямо значение от лоялността към родината.

Либретото е на неаполитанеца Енрико Голишани (1848-1918), приятел на учителя на Джордано по композиция Паоло Серао. Образован и опитен либретист, Голишани е активен през първата половина на века след обединението на Италия, пишейки текстовете за произведения, вариращи от „Марион Делорм“ (1885) на Амилкаре Понкиели до „Тайната на Сузана“ (1909) и „Украшенията на Мадоната“ (1911) на Ермано Волф-Ферари, за да назовем само онези, които са все още добре познати днес. В „Марина“ единственият виден персонаж е едноименната героиня, която е израснала без майка и нещастна – както, оказва се, е и Джорджо. Съществуването ѝ като жена в патриархално семейство с неумолими идеали е угасило всяка искра от вътрешен живот, която би могла да има. Когато Джорджо се появява, тази искра неочаквано се разпалва отново и първоначалното ѝ състрадание към ранения войник прераства в любов. Тя е едновременно уязвима и силна, способна да спаси живота на непознат с риск за собственото си бъдеще, като се поддава на внезапен емоционален импулс. Характеризирането на трите мъжки роли е ключово за това произведение – двамата баритони, Даниеле и Ламбро, са представени в негативна светлина (особено последният, заслепен от жаждата си за мъст и желанието да притежава Марина), докато чувството за меланхолия определя Джорджо (тенор).

Операта е написана в едно действие, разделена на две части, и има ясна, ефектна музикално-драматична структура. След хор извън сцената, Марина е представена чрез сцена и ария, след което има дует с ранения Джорджо. Пристигането на Даниеле и Ламбро дава началото на разширена сцена, в която хорът изпълнява наздравица и черногорска песен, напомняща за номера с хор на каруцаря Алфио в „Селска чест“. Следва разгорещен епизод с ансамбъл, когато Джорджо излиза от скривалището си и е арестуван, преди първата част да завърши с дует на Марина и брат ѝ, който иска тя да стане свидетел на екзекуцията на врага им. След оркестрова интерлюдия, втората част започва със сцена и ария на Джорджо, който е затворен в пещера. Следва втори, ключов дует с Марина, в който тя неохотно, подобно на Амелия в „Бал с маски“, признава истинските си чувства. В съответствие с новия стил на веризма, епилогът е бърз и брутален: Марина помага на Джорджо да избяга, но Ламбро първо застрелва съперника си, след което намушква Марина, за което той поема пълна отговорност, когато на мястото се появява разсеяният Даниеле.

Марина, издание на Дека

След като идентифицира автографа на Джордано в колекцията Кох (намираща се в библиотеката Бейнеке в Йейлския университет), която е придобита на търг през 1986 г., Андреас Гис успява да подготви критично издание на „Марина“. Партитурата се оказа много надежден източник не само за музиката, но и за текста и дори за сценичните указания (което е от решаващо значение, тъй като не е оцеляло нито едно копие на либретото, тук реставрирано от Емануеле д’Анджело). Младият Джордано използва модерен музикален идиом – хармонично напреднал и богато изобретателен – и разкрива дар за гъвкаво разположение на думите. Майстор на театралните похвати, той възприема интересен композиционен подход – вместо да следва робски либретото, той борави с текста в съответствие със собствената си драматична логика, като разработва епизодите, които смята за по-значими, и установява чисто музикални връзки между различните номера. От една страна, той се ангажира със съществуващите произведения, които приема за свои модели: тук има ехо от „Джоконда“ на Понкиели, както и от късния Верди – мастилото върху Отело едва е изсъхнало в този момент (а Верди е помолил учителя на Джордано, Серао, да дирижира неаполитанските премиери на „Дон Карлос“ и „Аида“ през 1872/73 г.). От друга страна, той внася толкова отчетливо личен щрих в произведението, благодарение на поредица от стратегии, които вече е усвоил до този момент и успешно реализира тук, че избягва капана на простото подражание. Той спазва конвенциите на операта до съвършенство, с фино калибрирано чувство за драматичен ефект: контрастът между военната атмосфера, установена от фанфарите и хора зад сцената, и нежния, елегичен монолог на Марина; начинът, по който оркестърът замлъква, докато Даниеле отправя обвинения към сестра си; заключителните моменти на първа част, когато Марина се приготвя да се противопостави на брат си; и използването на хора като самостоятелен персонаж. Непрестанният ритмичен пулс, който зарежда цялото произведение, е много важен: той задейства нещата с настоятелния анапестичен метрик (две кратки ноти, последвани от една дълга) на началното Allegro con fuoco, осигурява постоянно напрежение в ансамбловия номер в края на първа част и вдъхва живот на черногорската песен. Също толкова ефективен обаче, в противоположния край на творческия спектър, е прекрасният лиризъм, който Джордано влива в двата романса на влюбените, както и в част от музиката, изпълнена от Ламбро. Не на последно място, трябва да похвалим изтънчеността на оркестровото му писане, с неговото умело и сложно взаимодействие между отделните части, и миниатюрни сола за цигулка, виолончело, обой, кларинет и, най-вече, английски рог, инструмент, който скоро преди това изиграва ключова роля в „Отело“ на Верди и е централен за интерлюдията между първа и втора част тук. „Марина“ притежава целия свеж чар на дебютно произведение и цялото обещание на композитор, предопределен да остави своя отпечатък в света на операта.