Той гостува на Софийската филхармония на 23.02.2023 г. със солист Людмил Ангелов и с програма:

Александър Розенблат – Украинска рапсодия

Витолд Лютославски – Вариации по тема от Паганини за пиано и оркестър

Дмитрий Шостакович – Симфония №11 /1905г./ в сол минор, оп.103

Идвате да дирижирате в София. Първо да започнем от програмата на концерта. Как стана връзката с Людмил Ангелов?

Той избра двете произведения за пиано и оркестър, на Витолд Лютославски Вариациите по тема на Паганини и Украинска рапсодия от Александър Розенблат. И, понеже програмата беше съвременна, тогава аз избрах да ги съчетая със Симфония №11 от Дмитрий Шостакович, която има връзки и с двете произведения. Така в тематичен, а и в исторически план също има много интересни връзки между трите произведения, което обединява цялата програма.

Да ми разкажете за връзката си с България. Българският ви е чудесен, не сте го забравили.

Нямам почти никаква. Идвал съм, но от 35 години живея извън България. Идвал съм няколко пъти, но обикновено е било във връзка с пътувания, които съм имал до друга европейска държава и съм минавал за един, два дни. Имам няколко приятели, роднини, останали в България и така за няколко часа, няколко пъти в рамките на един ден. Сутринта кацам, вечерта се връщам обратно. Но това е малко през всички тези много години.

А преди това?

Преди Канада, беше Германия и след това Австрия – една година в Залцбург, две години в Щутгарт, в Германия, където учих с Хелмут Рилинг в Интернационалната Бах академия. От България тръгнах през 1991 г. След като завърших Музикалната академия направих няколко концерта в зала „България“ с един оркестър, който беше съставен от софийски солисти от филхармонията, от операта, сборен оркестър, който беше направен, за да изпълнява рядко изпълнявани творби от Моцарт. Българската хорова капела също участваше. Така направихме няколко концерта и след това, Хелмут Рилинг ме извика на специализация в Щутгарт за две години. След него беше Рудолф Мюлер, който беше в Концертхаус в Австрия една година. И там, имаше представител на Монреалската опера, който каза, че имат конкурс за асистент-диригент на операта и Хелмут Рилинг каза: „Трябва да отидеш.“ Бях на 25 години и отидох. Имаше около трийсет човека от цял свят и спечелих конкурса. Така останах три години на работа в Монреалската опера и след това се преместих в Торонто.

Семейството ви музикално ли е? Как стигнахте до музиката, до дирижирането?

Започнах с пиано някъде на три-четири години. Много бързо вървеше пианото. Спомням си на десет, единайсет годишна възраст вече учех концерти за пиано и оркестър. Свирех по четиринайсет часа на ден. Никой не ме караше. Не се отегчавах, не се изморявах. Така успях много материал да науча. Имаше един конкурс на радиото за детска песен. Отидох като корепетитор. Бил съм малък, сигурно петнайсет-шестнайсет годишен корепетитор на един от детските хорове. Няколко часа преди директното излъчване корепетиторът на един друг хор нещо си навехната ръката. И дойдоха при мен. Те знаеха, че аз чета прима виста много бързо. Тяхната песен се казваше „Въртележка“ и трябваше да им акомпанирам. Песента беше на Александър Райчев. Помолих само веднъж да я пресвиря. А тя беше в едно бързо темпо. Нали е въртележка. Беше написана много интересно. Изсвирих я и те спечелиха първа награда. На този конкурс беше и ректорът на Музикалната академия и заместник-ректорът Иван Евтимов, който след това беше моят преподавател по пиано. Той дойде при мен и каза, че трябва да кандидатствам  в Музикалната академия. Така започнаха уроци по хармония, солфеж. После когато бях в първи курс и започнаха изпитите по предметите се оказа, че понеже бяха същите преподаватели, при които аз преди това се подготвях, целия този материал за две три години те вече са ми го преподали и така имаше повече време за други неща. Започнах да уча паралелно и в Софийския университет, в Нов български университет, в Духовната академия много други неща, които бяха важни за общата култура и за музикално образование. Винаги съм мислил, че музиката е най-важното нещо в моя живот, но има и други неща около музиката, които ще помогнат да се оформи характер и познания и култура.

А дирижирането?

Започнах хорово дирижиране с Ана Белчева, а след това Васил Казанджиев имаше отворени класове, на които ходех и оперно симфонично дирижиране при Недялко Недялков.

Правили сте  концерти с малко познати творби на Моцарт, но опери не сте дирижирали.

В Нов български университет ми бяха предложили за две години да водя дирижиране и там с Ваня Бъчварова, един чудесен режисьор и с Недялко Недялков направихме „Сватбата на Фигаро“, „Кармен“, „Дон Жуан“, но аз не ги дирижирах пред публиката, а подготвях оркестъра и певците. Недялко ги дирижираше.

И първата ви опера беше в Монреал ли?

Да. „Йенуфа“ от Яначек. Но имаше време за подготовка, защото в Монреал имаше много репетиции. Имахме два месеца да се подготвим. Но въпреки това партитура на операта на Яначек е много комплексна. Всичко беше много интересно, много хубаво.

А след това продължихте ли с оперите?

Операта ми е много присърце, но в оперния репертоар позицията на диригента е различна. Следва певците, следва режисьора, има много работа в екип. Прекрасно е. Оперното дирижиране е по-комплексно, отколкото оркестровото, но от моя гледна точка не е така, защото аз съм имал възможност да правя и двете.

Комплексността в произведения от двайсет и двайсет и първи век е на едно изключително високо равнище и така съм устроен, че трябва непрекъснато да уча нови неща. Нерядко се връщам към репертоар, който съм правил. За тези двайсет години, които дирижирам в Торонто съм научил около петстотин творби, които вече съм дирижирал и продължавам още да уча.

Освен, че дирижирате, аз съм учудена как смогвате. Ангажиран сте с различни други институции в Канада включително защитавате и благотворителни каузи.

Оркестърът, който дирижирам, Kindred Spirits Orchestra е вторият по значимост в Торонто след Торонтския симфоничен оркестър, който се радва на държавна подкрепа. Да, там има една стабилна подкрепа, която ни позволява да представяме неща, които са по-редки. Освен оркестъра, преди около петнайсет години основах музикално училище, в което има около двайсет, двайсет и пет преподаватели, специалисти по различни оркестрови инструменти, теория на музиката, композиция, които преподават на деца, студенти, ученици, които искат да се подготвят за университет или за академии, за международни конкурси. Направих го, защото е важно да се подкрепя младото поколение и любовта на децата към класическата музика.

Искате да кажете, че е нещо като предварителна подготовка за академия, но те са професионалисти все пак.

Професионалисти са, да. Готвят се за конкурси, университети. Има и по-малки деца, които също се подготвят. Тук има изпити за Музикалната академия, там също има прослушвания за влизане. Аз имам екип, който работи за това.

Имам също един фестивал на съвременната музика, който представя нови композиции не само от канадски съвременни композитори, но от цял свят избрани композитори.

Случвало ли се е български композитори да се представят?

Не. Нали трябва някой да ги представи, някой трябва да подготви произведението, а това са самите оркестри, които гостуват на фестивала. Обикновено става чрез агенти на тези композитори или техни изпълнители. Често и самите те ни пишат директно или изпращат ноти директно при нас. Получаваме ноти, дискове, най-различни композиции. Това е форум за изява, за изпълнение. Получаваме не само оркестрова музика.

Пише, че раздавате стипендии.

Да. По линията на музикалното училище и на конкурса. Млади хора, които са талантливи и искат да учат, но са затруднени, им давам стипендии, за да могат да работят спокойно, да мислят за това, което им е на сърцето, а не за битовите неща.

А вие самият преподавате ли?

Много рядко на ниво психология, интерпретация, като протичане на енергията в музиката. При нас идват утвърдени млади диригенти, които идват в оркестъра, за да дирижират, аз ги наблюдавам, след това разговаряме.

А връзката ви с Людмил Ангелов как се случи?

Бях на двайсет години. Единият от концертите, които направихме, с Людмил Ангелов беше тук в София. Той свири концерт за пиано и оркестър от Моцарт. Имахме също Коронационна меса във втората част с хор „Мадригал“ на Стоян Кралев. Учудвам се, че мога да си спомня такива зашеметяващи мигове. И така оттам с Людмил се познаваме. Той беше един от участниците в този концерт. Той е бил тогава много млад.

Видях, че сте работили съвременна музика. Как виждате възприемането на съвременната музика по света? В Канада знам, че много често се изпълнява. Има специални програми за стимулиране на съвременната композиция, но публиката как ги приема? Как се отсяват стойностните?

За мен е повече лична връзката с композицията, не с композитора. Това е субективно мнение, когато аз чувствам, че тази композиция може да привлече вниманието, че си струва да се изпълни.

Колкото до публиката, в Канада например тя е много отворена, в смисъл такъв, че когато й се предложи едно атрактивно, добро, хубаво съвременно произведение се приема. Публиката е отворена да научава много нови неща, понеже има хора от най-различни държави. Канада е известна в това отношение, че има много и различни култури. И понеже културите са най-различни, всеки е отворен, за да приеме нещо ново от някаква друга култура, от други хора, съвременни композитори и така нататък. И малко по малко се създава един вкус или едно усещане, или едно настроение към съвременната музика, че това са интересни неща, които следващият път, ако този диригент или този оркестър пак сложи едно такова неизвестно име, ние ще отидем да го чуем, защото миналия път ни хареса.

Изграждате доверие с публиката.

Да. Имал съм много случаи, в които или идват лично от публиката хора, или пишат, че за първи път дошли на концерта, независимо, че името на този композитор нищо не им е говорило и колко били възхитени и възторжени от този тип музика., и че очакват с нетърпение пак да дойдат. Значи трябва да предлагате, пък публиката ще реши кое ще остане. Но за да се стигне до това трябва да се работи. Не може да очакваш публиката да хареса съвременна композиция преди да я изпълниш, няма как да знаеш дали ще я хареса.

А може ли да отделите имена на съвременни композитори, с които сте работили и които смятате, че ще останат, както да речем тези от двайсети век, чийто имена всички ние знаем.

Трудно е да се каже. Рано е може би. Много е рано. Дори и за тези, които в момента получават доверие извън рамките на Америка или на Европа, е много рано. Защото поколението е друго. Младото поколение сега много бързо сменя вниманието си, скача от едно място на друго. Въодушевяват се много бързо, но и бързо загасва това въодушевление и отива в някаква друга посока. Понеже има много голям избор на какви ли не най-различни неща и е рано да се каже каква е истинската ценност. А аз като диригент също не мога преценя, защото съм прекалено вътре. Трябва да мине време и композициите, както и композиторите, които имат ценност за човешката история, те ще останат. Да. Още е рано.

Работили сте с Джон Уилямс.

Да. Джон Уилямс освен музика за филми пише и музика за оркестър. Има симфонии, инструментални концерти. Той е написал един концерт за арфа и оркестър, който не беше изпълняван в Канада. Бях в Бостън по повод концерт на Шарл Дютоа, който дирижираше по това време там. Той ме покани да присъствам. Всъщност аз съм учил с него пет години френска и руска музика от двайсети век, което е нещо уникално. На този концерт в Бостън дойде при мен в паузата техният главен мениджър арфистката, която каза „Джон Уилямс написа за мен този концерт.“ Той е посветил концерта на нея. Шарл Дютоа каза, че не е изпълняван в Канада. Аз попитах дали иска да дойде да го изпълним. Тя прие, даде партитурата. След една година изпълнихме концерта като го съчетахме с премиерата на един друг концерт за арфа и оркестър от канадски композитор Джон Кембъл, един от известните канадски композитори.

А случвало ли се е вие да поръчате на някой композитор нещо?

Да. Поръчах от един много известен в Китай и в Америка композитор – Уинг Ла Чан,  който пише много интересна музика за оркестър. Написал е осем симфонии до този момент и аз му се обадих и казах: „Значи време е за вашата девета симфония“. Той каза: „Ужас! повече от осем симфонии никога няма да напиша“. Казвам: „Добре“. И след няколко месеца пак му се обадих и казах: „Какво става? Готова ли ми е симфонията?“ И той отвърна: „Да, и съм започнал да мисля по въпроса. Започвам да я пиша. И тя е с хор, но ще бъде двоен хор – два антифонни хора, оркестър, ще има и ансамбъл от китайски традиционни фолклорни инструменти и солисти и ще бъде грандиозна.“

Беше толкова грандиозна симфонията, че в Торонто дойде от Хонконг тяхната хорова капела, която е от около сто човека и хорове от Ванкувър, оркестър от около осемдесет и пет-шест човека. На сцената бяха около триста човека. Имаше ансамбъл от специфични инструменти, които също дойде от Китай.

Е, не го докарахте до хиляда…

Има време. (смее се) На него му харесваше цифрата триста. Беше една много интересна творба, защото, начинът, по който той пише, палитрата от цветове със смесване на инструменти е такава, която по-рядко се чува.

Кога я изпълнихте?

През 2019 г. След премиерата в Торонто, беше изпълнена и в Хонконг.

Освен тази симфония съм поръчвал и други произведения. Например Концерт за цигулка и оркестър, различни увертюри, както и по-къси произведения.

Кристиан Александров (Александер) е музикален директор и главен диригент на симфоничния оркестър Kindred Spirits в Торонто (Канада), музикален директор на Международната музикална академия в Торонто, артистичен директор на Фестивала за съвременна музика в Маркам и артистичен директор на Международния музикален конкурс в Торонто (2019). Бил е представител на Канада в Борда на директорите на Международната диригентска гилдия (2002-2008), член на Лондонския съвет по изкуствата (1999-2001) и на Института по камерна музика на Южно Онтарио (2004-2006). През 2007 е избран за съветник на международния семинар за диригенти на Международната диригентска гилдия, воден от маестро Йорма Панула (Финландия) и маестро Рафи Армениан (Канада). През същата година е избран за председател на първата международна конференция за диригенти в Торонто. Той е член на Асоциацията на симфоничните оркестри в Канада, на Американската федерация на музикантите, на Американската лига на симфоничните оркестри, Гилдията на диригентите, Обществото „Глен Гулд“ в Канада и Обществото по международни културни отношения в Швейцария.

Има магистърски степени по оркестрово и хорово дирижиране, теология, мениджмънт в областта на изкуствата, музикална теория и история от академии и университети в Торонто, Монреал, Щутгарт и София. Автор е на големи научни публикации. Изучавал е антропология, психология, феноменология и когнитивни науки.

От 1996 преподава дирижиране и интерпретация в Международната музикална академия в Торонто, а от 2003 е консултант по музикално образование на Международната бакалавърска организация в Лондон. Между 2000 – 2005  преподава съвременни езици и интерпретация в Atelier lyrique на Монреалската опера, а също така инструментална музика в Канадската консерватория за музика и изкуства, както и в Академията „Уелдън парк“ в Лондон.

https://kristianalexander.com/