Седмици наред българските медии бяха изпъстрени с различни статии свързани с гостуването на Джон малкович и Ингеборга Дапкунайте. Дискутираха се цените на билетите, пиесата на Колтес В самотата на памуковите полета, режисьорът на спектакъла Тимофей Кулябин. Научихме почти всичко за тях. Колкото до актьорите съвсем ултимативно беше заявено, че Малкович не дава автографи, а Дапкунайте не позволява да я снимат. Впрочем във великолепната програма за спектакъла, която журналистите получиха имаше както текстовете в специално приложение на английски, така и снимки на двамата артисти. След пресконференцията повече от 20 минути Джон Малкович стоя и раздава автографи, а самата аз съм горд притежател на снимка с Ингеборга Дапкунайте. Така че артистите са невероятни не само на сцената, но и в живота. И двамата са били и преди това у нас за снимки на филмови продукции. През 2012 г. за „Търговски мерки“, в който участва Дапкунайте и през 2017 г., когато Джон Малкович се снима във „Върхът на куршума“. На срещата с журналисти Дапкунайте сподели, че е била в София и за премиерата на „Нора“, която нейният скъп приятел, както се изрази тя Тимофей постави в Народния театър на 5.12 и изказа възхищението си от играта на българските актьори. Впрочем в биографията на самия Кулябин има няколко оперни постановки. Но днес аз искам да ви предложа разказа на Ингеборга Дапкунайте за дебюта й на сцената, когато е на четири години. В литовската държавна опера във Вилнюс тя стъпва за първи път на сцената в Мадам Бътерфлай на Пучини, за да бъде сина на Чо Чо Сан.

„Дълго играх тази роля, докато станах на 11, защото според либретото Чо-Чо-Сан трябваше да може да ме вдига на ръце. Аз бях слабичка и изглеждах по-малка за възрастта си. Леля ми, с която живеех свиреше на арфа в симфоничния оркестър, чичо ми свиреше на флейта в оперния оркестър, а баба завеждаше оперната трупа. Така че цялото си детство прекарвах или в симфоничния оркестър или в театъра за опера и балет. На около седем години попаднах на театрален спектакъл. Стори ми се чудовищно, как хората говорят с някакви изкуствени гласове, че те не пеят, не танцуват. Драматичният театър ми се стори изкуствен като го сравнявах с операта и балета. Изглежда като дете съм възприемала условностите в операта и балета като много по-естествени отколкото говора в театъра“ – разказва Дапкунайте. „Разбира се чувството на близост с операта и балета остана завинаги в мен. И когато попадна в такава обстановка, дори в театралните работилници разбирам, че съм си у дома. Леля се опитваше да ме научи да свиря. Дадоха ми и някакви основни познания по солфеж (пее гамата.) И дори ако се напрегна и сега ще мога да разчета нотите. Участвала съм в различни опери. В „Дама Пика“ танцувах. В „Демон“, който беше поставен във Вилнюс играех ангелче, а във „Фауст“ играех дяволче. В „Бохеми“ ме пробваха за една съвсем малка роля във 2 действие на дете, което казва „Искам тръба и конче“, но решиха, че е по-добре в първо действие да донеса дърва. Участвах в „Порги и Бес“ и в „Аида“. Бях малко детенце, което вее с ветрило на Амнерис. Всички тези опери са част от детството и от моя живот и се отнасям много сантиментално към това.

Колкото и да е странно, но напоследък има много музикални произведения в които участвам. Във Вилнюс със СО направихме „Жана д`Арк на кладата“. Беше великолепно. С Михаел Щурмингер се запознахме във Виена и направихме „Вариации Джакомо“ – полудрама, полуопера с музика на Моцарт. В Мариинския театър участвах в „Ариадна на Наксос“.

Получавам огромно удоволствие от музиката. За жалост много рядко имам щастието да попадна в оперен театър просто така, за да слушам музика, да изслушам опера от начало до край, но се надявам, че ще имам повече време.“