Алексис Вайсенберг: Иван Дреников притежава всичко, което би трябвало да се очаква от един истински артист – не само техническо майсторство, което при него получава естествена изява, но също и оригиналността на истинския талант.“

„Абендцайтунг“: Дреников свири с феноменална техника.

Пиер Пьоти „Le Figaro“: Иван Дреников беше солист на четвъртия концерт на Бетовен. Това беше откритие. Той има едновременно желязна техника, но и лекота на „тушето“ с фантастична пластичност. Без излишна афектираност той оставя пръстите му да пеят: всичко изглежда естествено и необходимо… Велика интерпретация.

Орор Бюсе „Nice matin”: „Голям пианист дошъл от Изток… Неговия Брамс няма да ни напусне никога … брилянтен и смразяващ, величествен и самотен, с могъще мисъл и със забележително присъствие.

Началото

На пет-шест години започва да свири на пиано. Майка му е пианистката Жана Даскалова, а баща му дългогодишен концертмайстор на Софийска филхармония Петко Дреников.

„Вкъщи непрекъснато се свиреше. Присъствах на концерта на майка ми и баща ми в зала „Славейков“ – тогава още я нямаше камерна зала „България“.

Определят го като дете чудо и прекалено зрял за възрастта си.

„Аз започнах едновременно да свиря и да композирам. Композицията ми помогна да разбирам музикалния език, музикалния израз, помогна ми и в свиренето на пиано, и в моето развитие, както и в тълкуването на произведенията. Беше ми приятно да седна на пианото и да търся звукови съчетания“ – разказва пианистът

Учителите

„Имах голямото щастие да имам учители, които ми оставяха доста голяма свобода. Естествено, начертаваха едни рамки на моето развитие, но първите ми учители не са ме потискали. Така беше при Възкресия Вълчанова. От малък започнах да ходя при Панчо Владигеров. Там няма диктат. Панчо Владигеров, като забележи нещо неправилно, направо го зачерква и започва да пише той и на ученика му става ясно къде е сбъркал, кое е правилното и кое е неправилното, кое е хубавото и кое не. Естествено трябваше да мина през необходимия репертоар – етюди, Бах, определени сонати, романтични пиеси, но много рано получих шанса да имам подбор на репертоара. Още на петнадесет години получих възможност да изсвиря Токата на Прокофиев, която не беше свирена в България, и направих нейното първо изпълнение, а и я записах в Радио София.“

Следва награда от голям конкурс – „Феручо Бузони“ в Болцано Италия през 1964 г. и стипендия от италианското правителство. Спомня си, че през 1965 г. издържал конкурс обявен от филхармонията за стипендии за млади таланти. Той поискал стипендия, за да учи в Москва, но не получил такава, въпреки че спечелил конкурса. Така заминал за Италия.

Започва следването си в римската академия Санта Чечилия“. През 1968 г. на негов рецитал в Цюрих го чува импресарката на Артуро Бенедети-Микеланджели и го кани на неговия курс, който е в Бергамо. Легендарният пианист харесва младежа и го кани за негов постоянен ученик.

„Аз живеех в неговия дом. Когато приключи курса, бях избран да направя финалния концерт. Изсвирих Концерта на Владигеров. След този концерт той ме покани да отида в неговия дом. Това не е нещо ново. В края на 50-те години той е поддържал една къща в Арецо, където е имало много студенти. Те са живеели там и той им е преподавал, без да плащат нищо. Когато ме покани, думите му бяха: „Ела, вкъщи имам една дупка, вътре има едно пиано. Ако това те задоволява, заповядай“. Той живееше в една планинска къща на два етажа. Стаичката наистина беше малка. След това построи още една къща, в която сложи рояла си. Беше като голямо студио. Там се осъществяваха уроците. Как работехме? При него нямаше двайсет минути, четирийсет минути. Един урок може да трае три часа, а след това една седмица да нямаш урок. Беше много особен човек. Всъщност за един урок, ако може да се нарече урок или лекция или творческо взаимодействие, трябва вдъхновение, това не е формалност. „Изсвири ми това от тук до тук. А, това е добре…. Днес не си свирил… Айде, иди си, пък другия път да свириш повече…“ Няма такива работи. Беше творчески процес, за който да имаш сила, настроение, желание. С него съм работил Моцарт, Бетовен, Лист, най-разнообразен репертоар.

Микеланджели в продължение на един месец ме остави само на технически упражнения в Бергамо. Щях да полудея, защото с тези упражнения, които ми даде, не бях съгласен напълно. Той ми даде упражненията на Пищна (Йохан Пищна, „Ежедневни упражнения за пиано – за големи и малки“). Но преди това аз бях свирил други упражнения на друг голям теоретик Бруньоли (Атилио Бруньоли, „Трактат за рационалното преподаване на пиано и за мускулната подвижност в неговите психофизиологични аспекти“). Той е италианец и има труд от петстотин страници, в който има чертежи на физиологията на ръката. Това е един от най-големите теоретици на Италия. Малко е известен в България. Ние не знам от какво точно разбираме. Смятаме, че сме първите в света по всичко. И всеки млад човек, който вземе някаква награда някъде, вече е световноизвестен. Много се скандализирам от това.

Имахте ли концерти по това време?

Не, защото той ми каза, че ако пътувам през това време, няма да можем да работим. Стоиш там, в тази къща, като отшелник, свириш и това е. Естествено, имахме контакти. Обядвахме, вечеряхме на една маса. Имаше и други хора. Той имаше една приятелка японка, имаше и една японска ученичка, идваха и други гости, негови приятели. По принцип за него се знаеше, че той е отшелник, че живее сам. По-късно се запознах с жена му. Тя живееше в къща до Милано, той си живееше горе в Алпите.

След това друг легендарен пианист ви кани да работите с него…

Алексис Вайсенберг. При него беше съвсем различно. Вайсенберг беше светски човек. Ходех в неговия дом. Имаше прекрасен дом, беше близо до българското посолство в Париж, на брега на Сена. Свирех различни неща. Забележките му бяха от по-общ характер. Попитах какви са неговите принципи, а той каза: „Аз не зная как свиря“. Това абсолютно не е вярно, защото няма по-рационален пианист от Вайсенберг. Освен това в биографията му има период на изолация от девет години, по време на който съм сигурен, че е мислил кой път да избере. Както например аз, когато ми смениха професора в Рим, тъй като стана президент на „Санта Чечилия“. Тогавашният директор ме извика и ме помоли да имам търпение. „Ще извикам един от най-добрите преподаватели в Рим.“ Аз изчаках и той ме изпрати при Гуидо Агости. Той пък с такива сложни думи и аналогии преподаваше, че човек започва да изпитва страх да пипне клавиша, за да не направи нещо погрешно. „Слушай тук цигулките, ето тук тромбоните…“ Вярно, че трябва да се правят асоциации с оркестровото свирене, но все пак пианото си има свои закони. И аз един ден реших да го попитам какво мисли за техниката. „О, техниката е нещо много сложно.“ И не ми даде конкретен отговор. А как може без пианизъм?!

Във вашите майсторски класове и уроци след това вие изградихте ваш стил на преподаване – след толкова срещи с различни методи.

Разбира се, през цялото време съм мислил и съм се занимавал с това. За краткото време, което имаме, естествено, основните забележки трябва да бъдат за характера, интерпретацията и стила. От там нататък, ако констатирам, че има недостатъци, настоявам да се работи в тази насока.

Като взех наградата от „Бузони“ през 1964 г. – трета награда, бях на осемнайсет години. Когато влизах да се храня, ме посрещаха с бурен аплауз. Чувствах се много неудобно, защото това беше първото ми появяване на международна сцена. Никога не съм си представял, че ще направя някакво впечатление. Аз бях най-изуменият от всички. По-късно разбрах, че и първа награда е можело да ми дадат, но президентът на журито е преценил, че съм още много незрял. И мисля, че е бил прав, защото след този конкурс носителят на първа награда има концерти с големи оркестри. Това е сериозна работа и може да провали един младеж. Мисля, че Кристиан Цимерман, който беше доста млад, когато взе първа награда на конкурса „Шопен“, спря за една-две година да изнася концерти, за да може да работи.

Лошото сега е и друго, че идва моментът на китайските музиканти, които искат да свирят все по-бързо и по-бързо. Имитират Ланг Ланг. Той не е пианист, а фокусник. Той не свири, а играе театър. Сбъркали са си професията. А музиката не се гледа. Музиката се слуша. Тя те кара да чувстваш и да мислиш.

Бил съм член на жури на международни конкурси, но не и на конкурси у нас. Само веднъж съм бил член на журито на конкурса „Панчо Владигеров“ (2003). Георги Костов беше председател на организационния комитет и тогава ме покани. Оттогава не ме допускат.

Около десет години водих клас в Академията. Сега няма студенти. И защо? Защото след музикалното училище всички отиват да учат по разни държави, като мислят, че ще научат нещо. Но аз мога да ви кажа, че в момента клавирната школа е в криза. Виенската академия е пълна с руски пианисти, които са се махнали от Русия. А те също са привърженици на тази показна техничност. Но да се върна на младите хора. Тъй като тук съкратиха Импресарска агенция, съкратиха Главна дирекция „Музика“, няма щат държавен артист и тези млади хора остават без перспектива. Мой студент, който, като завършваше, изуми журито, стана продавач в магазин, за да се издържа. Никой не се грижи за това къде ще отиде да работи студентът, след като завърши. По-рано имаше разпределение. Говорих с ректора, но за него е важно колко студенти има, а не тяхната реализация. И младите хора бягат в чужбина.

Иван Дреников, пианист 28.12.1945 г.